Eрнест Вихнер

Преведи ми поруменялото си лице

Превод от немски език: Лилия Харитова

– Жена Ви има ли си любовник?

– Моля, как така жена ми? Но дори и да си има, длъжен ли съм да знам това?

– Е, нали все пак сте женени. Значи би трябвало поне отчасти да сте наясно.

Той погледна колегата си, който седеше на бюрото вляво от него. Мебелите приличаха на барикада; Аз, слабичък и дългокос, седях отпред, двамата държавни служители, с поне десет години по-възрастни, доста по-пълни и полузаинтересовани от работата бяха отзад. Комична картинка ми мина през главата. Да, би могло да изглежда смешно, ако не бяхме тук, в тази сграда с коридори като лабиринти, в тази евфемистична служба. По принцип са недружелюбни, сякаш съм се провинил в нещо, при това съм тук доброволно. Помолих за това.- Не вярвам, че жена ми има любовник, не, напълно изключвам тази възможност.- Но все пак бихте могли да го допуснете и тогава вероятно ще откриете причината за своя страх. – Не, не, не мога да си го представя.- А имате ли врагове в сдружението на писателите?- Врагове в писателското сдружение? Що за въпрос?- Възможно е, навярно сте обидили или подценили някого там?Защо по дяволите винаги говори само единият  и защо всъщност са по двама, щом другият просто  седи и мълчи? Би могъл и той да отрони някоя дума. Току-виж се оказал по-дружелюбният. Нима физиономията му не го подсказва? Вероятно присъства само като свидетел. В края на краищата не става въпрос за кръстосан разпит. Въпреки всичко е глупаво. Но сам съм си виновен. Де да бих могъл да оставя нещата както си бяха!- А как стои въпросът с писателите, имате ли проблеми с тях?- Да, има различия във възгледите, политически разногласия обиди по мой адрес, но не и завист, която може да доведе до заплахи за убийство.- Сигурен ли сте?- Така мисля.- И искате да кажете, че причината са румънците…- Да, убеден съм. Говореше се на доста развален немски. Разбрах го само защото познавах текста. Първо няколкото ругатни, а после: Босерт мъртъв, ти – също скоро. След това се повтори. И след няколко секунди пак. Същият глас и текст. Очевидно бе на запис.- Донесохте ли текста?- Да, ето, направил съм копие.Сега сведоха главите си един към друг и започнаха да четат четирите страници. Разказът ми за единствения пътник, куфарът в лявата, после в дясната ръка, как той върви по тесния път от гарата до селото пред многото ежедневно пътуващи, сетне изкачването, при което пътниците изостават, накрая делникът се е вкопчил здраво в костите им, а той изкачва хълма преди тях и ги оглежда, вижда мъжете зад себе си, в редица по двама, един до друг, нищожни, наравно разстояние един от друг. И той се смее тихо на себе си, защото си спомня израза „в единен строй“, а след това вече полугласно и даже прошепва „в единен строй“, после се засмива по-силно, докато не се задави от смях и не изревава от смях, и в гнева си не изръмжава „в единен строй“, а на всичкото отгоре изведнъж остава прав и трябва да си поеме въздух, за да може да продължи да се киска като луд, тогава те се нахвърлят върху него, обграждат го и го удрят, всички го удрят ожесточени докрай от крясъците му, докато той не рухва в момента, в който сякаш му просветва мисълта, че от това място би могъл да обхване с поглед цялото село.- Разбираш ли го това? – Не, а ти? – И аз не.- Казвате, че подобно нещо е отпечатано? – Да, преди две години.- И такова нещо се печата?- Защо не?- Защото, съжалявам, но е пълна безсмислица. Какво всъщност трябва да означава това?- Това е просто късче литература.- Литература?- Да.- Мислех, че литературата е изкуство, а не безсмислица.- Това не е безсмислица, а къс разказ.- В който някой е убит само защото се е смеел и е крещял „в единен строй“?- Да.- И ако беше извикал нещо друго или не бе извикал нищо, или не се бе засмял, нямаше да бъде убит? Така ли?- Зависи.- От какво?- От казаното или изкрещяното и връзката, която хората ще направят с него. Зависи и от самите хора, кои са, откъде идват. Тоест какво са преживели и с какво свързват преживяното.- Не виждам смисъл. Какво искате да кажете?- Може би те също като него знаят, че в единен строй обикновено крачат убийците.- Приемате ли това за нормално?- Не, но се случва. Има общества, имам предвид общности, може би дори  групи от заговорници, които се държат по този начин. Би трябвало да сте наясно.- Говорите за националсоциализма, нещо подобно ли имате предвид?- Да, например. Не е нужно обаче да си нацист за да убиеш. Можеш просто да мислиш и чувстваш подреден в единен строй. Предполагам, че можеш да прекараш и целия си живот под знака на единния строй.- Но човек не мисли ли сам? Не контролира ли сам чувствата си? Кажи, не съм ли прав, че с това всеки се справя сам.- Така смятам и аз. Това е безобразие.- Проумявате значи защо не можем да открием смисъл в това.- Няма нужда. Донесох Ви текста, защото телефонният глас го цитираше и каза, че и аз скоро ще бъда убит. И вече не става дума за литература, а за заплаха за убийство.- Да, разбирам, но бих искал да знам какво ви накара да напишете такава безсмислица и след това да я публикувате. Извинете ни, но не сме специалисти по литература. Какво казват по въпроса вашите колеги писатели?- Нямам представа. Всеки чете каквото му харесва. Човек не обсъжда собствените си текстове. Но антологията имаше двама издатели, които ще знаят защо са отпечатали текста.- Близки ли сте с тях?- С кои?- С тези издатели, или с някого в издателството, все с някого сте говорили?- Не съм. А издателите знам само по име, не ги познавам лично.- Извинете ме, но дойдох доброволно. И съм тук, защото мислех, че можете да предприемете нещо, за да не се страхувам да прекрача прага си. Все пак ми се налага да  пазарувам, да отскачам до пощата. – Навярно ще успеем. Но трябва да си изградим представа за вас. И то по възможност най-обстойна. Кой беше този Босерт?- Това вече Ви го обясних. Поет и много добър приятел. Емигрира от Румъния преди Коледа, след дълъг тормоз, заедно със съпругата си и двамата си сина, и една сутрин в средата на февруари е намерен да лежи мъртъв на паважа зад къщата във Франкфурт на Майн, където бе отседнало семейството. Прилича на самоубийство, но сега гласът, който се обажда се хвали с тази смърт.- А той писал ли е такива неразбираеми неща?- Имаше великолепни стихове, които излъчваха отчаяние.- И нищо в тях не е свързано с единния строй?- Не го назоваваше с тези думи, но говореше за това, как човек рухва, когато умът знае нещо, което не би  трябвало да е истина. А защо сега в мислите ми се върти Хане, прекрасната Хане, която обичам с всичките си сетива. Влакът пълзи в мрака, Хане седи до мен, срещу Георг и Лиза, Франц е там и Гудрун точно до Хане. Не съм разменил и една дума с Хане от седмици, бях по-румен и от червеното, не издавах и звук, можех да разговарям само когато не я гледам. Направо съм за окайване, болен съм от щастие и страх, че би могла да се отдръпне. И да я изгубя от поглед. Сега поне мога да я вдишвам, тоест, да поглъщам аромата ѝ изцяло. Ханшовете ни се допират. Моят е парещо горещ. Но не мога да я погледна, камо ли да я докосна случайно. Продължавам да говоря с Георг, Лиза, Франц и Гудрун и не мисля за никого и нищо друго освен за Хане. Пътниците дремят по местата си, четири часа сутринта е, пътуват към фабриките си, а ние към гимназиите. Хане е на моята възраст, което напълно я отдалечава от мен, твърде пораснала, твърде красива, прекалено предназначена за друг, за да имам някаква причина да се надявам на нещо. А и посещава друга гимназия, не седи до мен в класната стая, в противен случай щях да се заседявам по-дълго около нея, а може би не само в гимназията. Тя осъзнава колко е магнетична, знае, че човек не може да прави нищо друго освен всеотдайно и изцяло да я обича, без значение дали е  момче или момиче, това нейно  съвършенство е също толкова трудно за понасяне, колкото спокойствието, с което тя се владее, осъзнавайки този факт. Не е горделива, нито надменна или арогантна, само спираща дъха, красива и сякаш е спусната от луната. Също така Хане е премълчаният център, около който се въртят всички наши разговори. Каквото и да каже някой всъщност казва Хане, но с множество различни думи и с една страст, която ни владее във всички понеделнишки ранни утрини и късни съботни следобеди, когато тръгваме към града или пътуваме обратно към село. Всички ние сме поети, превъзнасяме се, преувеличаваме и възхваляваме, разказваме съчинени истории, информираме се взаимно, фантазираме, обосноваваме се. Никога и никъде по света не е имало такова висше училище по поезия както в този влак, вдъхновено от Хане. Разбира се, никога не се е  появявала толкова достойна муза. И всичко това беше вярно, няма и следа от преувеличение, макар че тази дума за нас не съществуваше тогава. – Дайте ни все пак доказателство, което би могло да подкрепи твърдението Ви.- Че ме заплашват със смърт?- Не, че именно румънците са тези, които го правят.- За повече, отколкото Ви казах днес и преди две седмици, не мога да се сетя. Глупаво е от тяхна страна, но очевидно са те. Не знам къде се подвизават диктаторите.- Вие самият имате ли любовница?- Предполагам, че бихте го знаели.- Надявам се, вярвате ни, че не се ровим в личния живот на нашите граждани.- Но аз Ви помолих да ми помогнеш още преди две седмици. И мислех, че говоря с професионална тайна служба. В Румъния такова нещо не съществува.- Какво имате предвид? Че това го няма в Румъния.- Вие се държите с мен, сякаш съм направил нещо лошо.- Нима не сте?- Не съм.- А защо тогава искат да Ви убият?- Става въпрос за диктатура.- Разговаряме с Вас за тях. Но никога не съм разговарял с Хане. Бъбрех с всичките ми приятели и познати във влака – за Хендрикс, Джанис, Стоунс, Уудсток и Париж, и Прага, анализирахме текстовете на някоя от групите, двадесет пъти Удовлетворение – наистина ли мислиш, че го казват просто така, че е  буквално и не влагат друг смисъл? – Рецитирахме един пред друг английските текстове, научени наизуст, тя коментираше, оценяваше и критикуваше. Бяхме центърът на движението, сляпото, но вездесъщо око на торнадото, мистичното ядро ​​на Вселената; най-красивите жени си падаха по нас, от устните ни звучаха думите на гласове от цял свят. Старият влак пътуваше вечер  и рано сутрин, а Хане седеше ту до мен, ту отсреща. Отдавна знаеше всичко, което беше свещено за нас, какво ни извисяваше и унищожаваше, но мълчеше, искахме да говорим за Прага, Берлин и Париж, за самозапалването на Ян Палах, или за Сартр, но ако случайността ми поднесеше нейните хълбоци бях във възторг. Трябва да съм ѝ говорил в стихове, както никой човек не е чувала да прави. Веднъж обаче се обърнах директно към нея, на слизане. Случайно срещнах дума, която никой освен мен не знаеше, звучеше зашеметяващо и проверих в речника в библиотеката, защото при четенето на тази дума контекстът вече ме бе насочил, че всичко се дължи единствено на нея: зашеметяваща. Спря ми дъха, или онова, с което ме бе оставила Хане. На слизане, докато ѝ подавах старата кожена чанта от най-горното табло, промълвих: Хане, ти си наистина зашеметяваща.Хане обаче не се стъписа като ударена от гръм, пресегна се за дръжките на чантата си, плъзна се, провря се, изчезна и се разтвори във въздуха. Това беше Хане. Стоях безмълвен на претъпканата платформа и гледах в посоката, в която изчезна без да знам дали следващата събота тя отново ще пътува към вкъщи, но ѝ бях казал нещо, за което да мисли, ако не го беше забравила веднага. Разбира се, сигурно отдавна ѝ бе изскочило от ума, та кой бях аз, че именно Хане да се впечатли от изречените ми думи. И ако го бе запомнила щеше да е по случайност, защото е чула нещо, което не разбира, без значение кой бе изрекъл тази непонятна дума. – Не разбирам защо имате нещо против тях. Не и заради труден за разбиране текст от четири страници.- Там са мои приятели, които имат огромни трудности по политически причини и са преследвани. Имам предвид разпитвани, арестувани, бити.- Но не и убивани.- Не, никой от тях още не е издъхнал там. Но румънските писатели умират по загадъчен начин. А има и случаи на самоубийства, в които никой не вярва. Така или иначе съдебномедицински прегледи не се назначават. Телата се предават на техните семейства в запечатани погребални ковчези. И нито една служба не проявява недоволство или предприема разследване. Говоря с приятелите си по телефона, обсъждаме случващото се там, и информирам пресата тук.- И сега искат да Ви сплашат. Това ли имате предвид?- Възможно е. Но те вече са убивали тук на Запад.- Но Вие сте много смел. Има ли нещо друго, което трябва да знаем? На себе си разказвах историята за поруменялото лице на Хане по хиляди различни начини. Реалността не се нуждае от думи или преразкази. Тази събота бях пропуснал училищното тържество и стоях на перона половин час преди заминаването на влака. Тъй като той потегляше оттук, сега беше на маневрен коловоз, малко встрани от гарата. Ако сте пристигали на платформата навреме пред последния вагон или сте се разхождали нагоре-надолу, знаете, че няма начин да пропуснете някой пасажер/пътник. Със сигурност не и Хане, защото тя пристигаше, ако въобще се появеше, винаги само няколко минути преди отпътуването на влака. Следователно разполагах с време. Трябваше само да зяпам изтощените пътници, които прииждаха и да попитам един или двама младежи дали не желаят да се кача и да поиграя карти с тях. Всичко, което трябваше да направя, бе да поклатя глава и те изчезваха във вагоните. Може би си мислите, че просто търсех съсед, който да занесе на майка ми сака с мръсни дрехи и дори не възнамерявах да се прибирам у дома. Но как да се отърсиш от най-мъчителните времена на очакване, не, как да ги отмиеш от лицето, от кожата? Ако Хане дойде, не би могла да се заблуди, че съм пристигнал толкова рано да се поразтъпча на слънце. А ако не дойдеше? Дали все пак щях да тръгна или трябваше да  се върна в училищния пансион с трамвая, да се престоря, че съм изпуснал влака и вечерта да отида на тържеството? – Но Вие все още не сте споменали нищо за приятели от/в Берлин. Все пак сте следвали тук.- Да, така е.- Е? Състуденти, приятели. Спортувате ли?- Не, опитвам се да отбягвам движението.- Дискотеки, клубове …- Преди, от време на време, а след това само когато някои хора ме замъкнат. В края на краищата, имаме две деца, но вие отдавна сте информирани.- Знаем, каквото ни е известно, но не сме наясно дали разполагаме с достатъчно информация.- В това отношение румънските Ви колеги работят различно. – В какъв смисъл различно?- Те знаят винаги много повече отколкото ти самия. На практика обаче не знаят съвсем нищо. А това, което имат като информация не разбират. Предполагам, че знаете повече и сте по-компетентни от колегите си.- Тоест правите разлика между познание и разбиране. Това, което знаех, когато Хане най-накрая се появи, беше, че тя също ме бе видяла отдавна. Но не се усмихваше, не се държеше нито по-любезно, нито  по-пренебрежително от обикновено. Стъпваше равномерно, изисканата кожена чанта, преметната през рамо, приближи се просто така към последния вагон, тоест към мен, който така спокойно и непринудено се шляех, сякаш се намирах на плажа между безразлични и непознати хора.Привет, промълвих, а тя отвърна на поздрава ми, докато нашите умело отбягващи се погледи се плъзнаха встрани, моят – към жп гарата, нейният отвъд града по посока на безлюдния, равен пейзаж, през който щяхме да минем. За част от секундата ми се стори, че лицето ѝ  леко поруменя при поздрава. Зашеметяваща, казах си, тя знае какво означава, когато се качвах зад нея по ръждясалата решетка на вагона. Но когато седнах на дървената пейка до нея няколко секунди по-късно, този път не ѝ взех чантата, за да я кача с небрежен замах над главите ни в отделението за багаж, направила го бе съвсем сама преди да се обърне към мен, видях онази свежа руменина на лицето ѝ, която до края на пътуването накара езикът, устните и дъхът ми да се вцепенят.Едва на раздяла, когато безмълвно бяхме изкачили склона, преминавайки един до друг през почти цялото село, изрекох: Чао! и До понеделник сутрин!, очите ни за миг безкрайно тъжни и пълни с разбиране се срещнаха. – Какво Ви прави така сигурен, че става дума за румънците? Вижте, ние с г-н Хехт, имаме своите съмнения.Така значи, г-н Хехт и г-н Фрьолих, защо тези пазители на реда се представят с еврейски имена? Намират се в нацистка сграда и се преструват на евреи. Дали синовете на оцелелите в еврейските концентрационни лагери са били наети в немските служби за сигурност. Така че да няма побратимяване?Но с кого? Глупости, това не е Мосад, не е нищо друго освен необмисленост, небрежен хумор и непознаване на историята, нашите  вечно претоварени служители. Или пък е стратегия, в края на краищата, днес никой вече не се казва Фрьолих и Хехт. Следователно е прикритие, за да може дядо Шулце или дядо Мейер в Шьонеберг да нямат проблеми, защото внукът им…- Тогава, Вие с г-н Хехт може да запазите съмненията за себе си и ако обичате, не ме измъчвайте повече с разпит, който не води до никъде.- Не Ви разпитваме, а водим разговор..- Така казват и те. Винаги е само разговор, но ако не поеме в желаната посока, някъде в края те очаква една килия.- Извинете, но не ни разбирате правилно. Работата ни е да преценим всичко възможно най-внимателно. Съжаляваме. ако сте останали с впечатлението, че водим разследване срещу вас. Но за да стигнем до последователна и надеждна преценка, трябва да изключим всичко, което би могло да е във Ваш ущърб. Тук в Западен Берлин не само румънците се занимават с разузнаване. Свободна страна сме и не можем да контролираме всеки, който пресича вътрешната граница по посока Западен Берлин. Следвал сте политически науки, трябва да знаете какво пише в нашата конституция по този въпрос.- Да, именно затова политически науки.- Е, разбирате ли… Това, което видях, никога не би могло да се преведе или превърне в понятна за мен действителност. Щеше да е прекалено красиво, твърде невероятно, ценно, страшно, скъпо, във всеки смисъл особено мощно, доста смъртоносно и извънредно ощастливяващо. Не бих могъл да издържа, а Хане би се хвърлила на врата на един ексцентричен чудак и неудачник. Не би изтърпяла и два дни. А големият, лъчезарен и прекрасен, който несъмнено би се появил така или иначе като победител, би обикалял света напразно. Но поне за мъничко аз също бях победител, триумфиращ миг-два, въпреки че това, което последва, и не само в моята глава, премина в неловко мълчание, в онемели думи подир изреченото. Бяхме преминали, чужденци в собствените си тела, през селото, в което се бяхме родили. И когато на третия ден в четири часа на сутринта се запътих към гарата, майка ми ме докосна по рамото отново, прегърнахме се на тръгване, както обикновено, едва забележимо. – Внимавай – предупреди ме, – какви ги разправяш във влака. Чух, че там постоянно бърбориш. Познаваш бащата на Гудрун, той седи във вагона с вас и всеки ден пътува към фабриката;. Наскоро каза в кръчмата, че човек би трябвало да се пази от нашия син, защото говорел прекалено красиво.