Дарена Ж. Желязкова

Името на Владимир Зарев се свързва с романите „Разруха“, „Светове“, „Орлов мост“, които умело ни въвличат в периода след 89-та година – време на прехода и капитализма, когато очакванията и реалността напълно се разминават. Зарев създава романа „Чудовището“ – своеобразна метафора на човешките страхове. Книга за любовта, старостта и ужаса от смъртта, за необратимостта на живота и неговия неизбежен край. В едно свое интервю авторът споделя, че от части романът е биографичен, тъй като в него разкрива моменти от своето детство и едновременно с това засяга промените след демокрацията. Срещаме се с поколението, родено през петдесетте години, което вече е изминало по-голямата част от своя земен път. Затова книгата може да бъде приета като съкровена изповед за живота на цяло едно поколение, за мъчителното и трудно съществуване преди и след промените.

За мен беше изненада да срещна темата за любовта, защото героят е възрастен, а когато достигнат  своята житейска зрялост, хората сякаш си забраняват да се влюбват, да се поддават на страстта и да следват мечтите си, защото виждат себе си като недостойни за тези чувства. Любовта е видяна от друг ъгъл – изпепеляваща и рушаща, тя може не само да въздига човек, но и да го съсипе, като отнеме неговата свобода и я направи зависима от този, когото обича. Любовта пристрастява и вместо да окрилява, тя е способна да срива и да разбърква личността.

Действието в романа се развива в София, в апартамента на Симеон, но във финала то се пренася в Созопол. Героят Симеон е писател на преклонна възраст, но неговата душа е млада, съзнанието му е будно – умът и сърцето му все още имат изключителната сила да обичат. Той започва да се среща с една привлекателна млада журналистка. Първоначално е напълно против това, но дъщерите му успяват да го убедят и така той приема молбата на красивата жена да напише книга за него. Постепенно разбираме, че те се влюбват – красива, но обречена любов. Зад цялата тази история, обаче, се оказва, че тях ги свързва нещо повече от преди време. Първоначално романът е писан в първо лице сегашно време, което после започва да се преплита с 3 л. и минало време. Много интересен похват, чрез който героят Симеон разказва за себе си. Той успява да се отдръпне от личността си и да сe самонаблюдава, което е много по-обективно и въздействащо за читателя. Романът е много увлекателен, тъй като оставя усещане за една изповед, сякаш сме намерили нечий дневник и чрез опита и преживяванията на другия сме способни да научим за себе си. Силата на писаното слово, което остава и не може да бъде забравено. Откриваме темата за човешката памет, която подлежи на забрава, но ако бъде стимулирана и възбудена, ще сътвори цял свят пред нас, който е бил грижливо и ревностно пазен.

Смъртта е едно от чудовищата, които дебнат във всеки от нас. Въпреки че остаряването е описано като ограбващ процес, който умело заличава спомена за това какъв е бил човек преди, то е белег на живот. В едно свое интервю Владимир Зарев прави много интересна препратка към Библията, казвайки, че точно когато Адам и Ева осъзнават, че са смъртни, те стават творящи същества – изобретяват огъня, кожите. Затова човек трябва да осмисля своя живот и здраво да хваща нещата, които го карат да расте и да създава, за да не стане част от погубващият механизъм на ежедневието.

В романа чудовища са не  само старостта, любовта и страха, но и интернетът, който обезсмисля комуникацията, като лишава хората от романтиката на истинското общуване. Той е Антихристът  навсякъде около нас. Темата за отчуждаването. Хората контактуват по-лесно, когато са зад „екрана“,  защото е по-леко да отхвърлиш, да излъжеш и дори да приемеш, че ти си отхвърленият и ненужният. Светът на интернет подменя нашите усещания и постепенно губим вкуса си за тях.

Всеки, който прочете романа, непременно ще открие за себе си кои са чудовищата, които властват в него и не му позволяват да изпита истинската наслада от живота. Тъжно е как нашият герой Симеон с годините открива, че център на неговото съществуване става задоволяването на физическите му нужди – това да пийне, след което да преживее стоически последвалия махмурлук и евентуално да си сготви нещо вкусно, което ще си изяде сам, защото внукът му отказва. Темата за децата, за новото поколение. Ако четем внимателно ще видим как внукът на Симеон е способен да каже много мъдри неща, които карат дядо му да се чувства като дете. Иронията на живота, че на този свят идваме уязвими и имаме нужда някой да се грижи за нас и в своя залез отново е така, но ако имаме късмет, тези хора все пак са на един Скайп разговор разстояние.

Докоснал се до вечните теми за живота, любовта, старостта и страховете, Зарев съумява да пише за тях по много разбираем и непретенциозен начин, като ни въвлича в една история, около която има много неизвестни. Сблъсък между две личности – на пръв поглед напълно различно, но свързани във времето.

Книгата е приятна за четене и поражда естествен вътрешен монолог у читателя, който води до намирането на отговори на общочовешки въпроси, от които може би голяма част от нас бягат. Чудовищата не могат да бъдат премахнати, но могат да бъдат разпознати и опитомени, за да се научим да живеем съвместно, защото те са неизменна част от нашия път и ние решаваме дали ще ни погубят, или ще съумеем да ги подчиним.