Владимир Зарев, „Чудовището“, С., Хермес, 2019 г.

Симеон Кайнакчиев

На пръв поглед темата на романа на Владимир Зарев е несподелената и невъзможна любов на възрастен писател към доста по-млада от него журналистка. Романът започва наглед безобидно, но постепенно набира скорост и се разгръща подобно на човек, който израства се развива. Авторът създава две линии на повествование, които разглеждат миналото и настоящето на персонажа, като с напредването и на двете линии се оформя основния проблем в романа – старостта.

Сюжетната линия, разглеждаща миналото на писателя Симеон Станимиров, е неправолинейна и е вмъкната като разказ на писателя за самия себе си. Когато той говори за по-младото, детското си „аз“, използва 3.л. ед.ч., но когато става дума за по-напреднала възраст, Симеон преминава към 1-во лице. Този преход се изтъква от интервюиращата го журналистка Ния, но не е забелязан от самия разказвач. Това би могло да подсказва известно дистанциране на героя от своето предишно, по-наивно и идеалистично „аз“. Самото естество на тази сюжетна линия е неясно, тъй като не се упоменава дали това е пресъздадения от Ния разговор, или е директния разказ на Симеон. По този начин в читателя се създава несигурност относно автентичността, достоверността и обективността на тези спомени. В тези разкази за миналото Зарев постепенно развива основните теми на романа си, които в въпреки злободневната си природа, са разгледани от автора по философски начин. Предателството и вездесъщото чувство на страх се оформят като двете движещи сили, които са обвързани и съвместно водят до ядрото, до смисъла на романа – страха на човека от смъртта. В ретроспекциите авторът се занимава със страха от непознатото, от самотата и със страха като страх. Също така, обвързано с тези страхове е и предателството – на идеалите, на любовта и на приятелите.

Чрез тези проблеми фикционалният писател Симеон Станимиров е разгърнат като персонаж. Те служат и за обосноваване на действията му в настоящето на романа, въпреки че персонажът е изграден по шаблона на креативния човек, който е успешен само в изкуството си, но точно тази всеотдайност го откъсва от действителния живот. Симеон продължително рефлектира над проблемите и миналото си, като в крайна сметка постига вътрешен мир със себе си до някаква степен, но не достига до очаквания катарзис.

От друга страна персонажът на Ния е непоследователно развит, тъй като в началото е изграден образът на млада, непокорна, напориста журналистка, която понякога дори е невъзпитана. На читателя пък са представени действията на жена, която всъщност е учтива, наистина целеустремена и в известна степен манипулативна. Но от горепосочения образ няма и следа. Романът не успява да обоснове въвеждането на образа на журналистката по един начин и коренно противоположното ѝ развитие. В следствие на това остават няколко въпроса, които нямат отговор: Каква е необходимостта на цялото (сексуално) напрежение между двамата? Защо въпреки постигането на целта си (и манипулативната си наглед същност) тя ще завърши книгата за Симеон? Защо, въпреки че е получила желаното, отива до Созопол и след конфликта там отива в дома на писателя?

Независимо от тези случайни или умишлени пропуски, романът изпълнява своята „задача“, като обстойно се занимава с вездесъщите проблеми на любовта, приятелството и старостта, като ги поставя в особена светлина и ги тематизира от рядко използвана в литературата гледна точка – тази на възрастен човек, на човек, който вече изпитва старостта на гърба си и може да се обърне назад и да потърси отговор на тези вечни въпроси.