Борис Парашкевов

Дария Карапеткова

Амелия Личева

С гръцкия по произход термин дилема се означава необходимостта и същевременно затруднението да се вземе едно от две възможни решения. В случая с транскрипцията дилемата е как да изписваме чужди собствени имена, характеризиращи се с определени графични и артикулационни особености. Обичайно е езиците, ползващи латинската азбука, да запазват чуждата графика, предоставяйки на читателите сами да се оправят с произнасянето и акцентуването на всяко чуждоезично име. Като се изключи моментът акцентуване, чрез нашата кирилица ние за разлика от тях сме изключително облагодетелствани, защото практически изчитаме, може да се каже, безпроблемно имена още при първата ни среща с тях в писмен вид. Това се отнася например за графиите Бордо, Шекспир, Гьоте, Кореджо, Чаталджа, Печ, възпроизвели оригиналните Bordeaux, Shakespeare, Goethe, Correggio, Çatalca, Pécs, които вкупом несъмнено стъписват не само децата от нации, ползващи писмено английски, немски, френски, италиански, унгарски, румънски, турски като матерен език.

Очевидно е, че за да се постигне безпроблемност при четенето и произнасянето, са необходими правила, които предписват как и до каква степен да бъде предадено чуждото име съгласно възприетите правописни норми на българския книжовен език. Такива правила, общо взето, съществуват отдавна, но тъкмо тяхното пренебрегване създава несигурността, намираща израз в транскрипционните дилеми. Независимо от поредицата справочници, посочени в приложения библиографски списък на книжнината по въпросите на транскрипцията, в практиката се наблюдава конфузен разнобой при изписването на едно и също име (напр. Алкмар / Алкмаар, Бетовен / Бетховен, Ийстуд / Ийстууд, Мичел / Митчел, Пьотър / Пьотр).  В отделни случаи дилемата обхваща не две, а три възможни решения, които е редно да се сведат до едно, за да не срещаме изписани ту Хумболт, ту Хумболд, ту Хумболдт за нем. Humboldt. Уеднаквяването е наложително както от формална, така и от деривационна гледна точка, понеже се отразява непосредствено върху образуваните от тях евентуални производни: хумболтианец / хумболдианец / хумболдтианец, респ. хумболтиански / хумболдиански / хумболдтиански.

Изхождайки от утвърдените правописни правила и с оглед на немалкото противоречащи им транскрипционни практики, настоящото пособие си поставя за цел за пореден път да посочи и обобщи в кои типични случаи своеволното решаване на дилемите води до досадна непоследователност, породена било от немара, било от безразличие, било от неоправдана увереност в собствената логика. Как иначе да си обясним срещани написания като Аамодт, Бетц, Дитц, Фитч, Хътчесън, Хьолцл, Яндл, Брдар, Монмартр, Нотр Дам дьо Шартр, Арндт, Аарау, Алкмаар, Зеехофер, Каас, Шпеер, Муун, Спуун, Ушуайа редом с нарицателните африкаанс, Граал, краал, маари в официални лексикографски справочници?

На какво всъщност се дължи фактът, че подобни непохватни букворедия, представяни ни за автентични чуждоезични собствени или нарицателни имена, шестват в писмените медии? Отговорът не би могъл да се търси в „неспособността“ на кирилицата да възпроизвежда адекватно специфични чужди фонеми. В българския си вид тя е пригодна да отразява в максимална степен устната ни реч. При графичното побългаряване на чуждите собствени имена обаче ние провизорно си служим с два ортографични похвата:

а) транскрибиране, тоест предаване на тяхното произношение с български буквени знаци в съгласие със собствените ни артикулационни способности и правописни правила и

б) транслитериране, тоест възможно най-точното побуквено възпроизвеждане на чуждото собствено име.

Задължителна условие за безупречното транскрибиране е да се познава реалното звучене на чуждото име и да се спазват българските правописни норми. По същество транслитерирането е частен случай в рамките на транскрибирането, тъй като двата похвата се препокриват при подмяната на букви с еднаква или приблизинелна фонетична стойност, напр. латиница <a>, <e>, <i> → кирилица <а>, <е>, <и> или латиница <b>, <f>, <р> → кирилица <б>, <ф>, <п>. Иначе казано, кирилизирайки имената Ankara, Madrid, Hamburg, ние ги предаваме побуквено: Анкара, Мадрид, Хамбург. В случая с Хамбург (а не Хамбурк) дори съблюдаваме морфологичния принцип на нашата правописна система, защото – независимо от наличното обеззвучаване /г/ > /к/ в изгласа – запазваме графемата <г>, чийто гласеж се възобновява в немско-английското производно хамбургер. 

Транскрипционни проблеми възникват при необходимостта да се предаде някой необичаен за българския език звук, означаван в чуждото име било с един буквен знак или с условно буквосъчетание. В нидерландски например буквата <g> има звукова стойност, сходна с тази на гръцката фонема /γ/, тоест звучно произнасяне на нашия спирант /х/. Дилемата тук е дали при кирилизирането на селищното име Gent да запазим графиката му чрез транслитериране – Гент, или да изтъкнем условно спирантния характер на /g/, транскрибирайки го с <х>: Хент. Елементарен пример за споменатите букворедия (поредица от две до четири букви) би било немското име на френския град Metz, официално транскрибирано с Мец, но в спортните среди транслитерирано с Метц, при което не е изключено сред франкофоните да се появи претенция за пофренчването му с Мес.

Чисто транслитерационни неблагополучия възникват, когато поради липса на познания за реалното звучене най-често на съдържащи се в чуждото име буквосъчетания изход се търси в провизорното им побуквено възпроизвеждане. Такъв резултат поради некомпетентност се е получил при кирилизирането на нем. Trier с Триер вместо с Трир или на нидерл.Rompuy с Ромпуй, преправено впоследствие на Ромпой, въпреки че по-правилното би било Ромпьой (вж. 1.3.3.).

Аргументирани отговори за коректното или препоръчителното кирилизиране на тези и десетки други собствени, отчасти дори на нарицателни чужди имена в противовес на некоректното им транскрибиране или транслитериране са предложени в отделните подраздели на настоящото пособие. Те не са приумици на неговите автори, а са съобразени в максимална степен както с традициите, така и с установените от академичните среди фонетични и правописни правила, валидни за българския език. Пособието е предвидено да подпомогне пишещите, превеждащите, коментиращите и изобщо боравещите с текстове, съдържащи чужди собствени имена. То би било от полза и за всеки читател, който се интересува от езикова култура и държи да се въведе ред в българската транскрипционна практика.

Принципни правила за транскрибиране

на чужди собствени имена

1. Транскрипция и транслитерация на гласни и двугласни

1.1. Транскрипционни дилеми се наблюдават при чужди на българския език гласни като /æ/, /œ/, /у/, чието предаване на български се колебае обикновено между две условни възможности.

1.1.1. В английски характерната за него гласна /æ/ се артикулира с алофони в диапазона от /а/ до /е/. В транскрипционно отношение А. Данчев разисква тази проблематика въз основа на дилемата Антъни или Ентъни? (Данчев 1995: 74 сл.). По различно време в практиката ни са се утвърдили английски заемки както със субституция <а>, така и с <е>, например авеню, бадминтон, бранд, гангстер, джаз, мач, рали, сандвич, танк, трапер и др. в противовес на бек, бренди, екшън, мениджър, рекет, сленг, стенд, фен, фешън, хепиенд, хепънинг, чемпиъншип и др. Двоякост е налице при дансинг и денсинг старс, джазбанд и джазбенд, при снекбар и по-новата заемка снакс, при хандикап и хендикап, както и при сканирам с неприемлив вариант скенирам, който обаче в медицинската терминология се мотивира като производно от скенер във връзка с извършваната на него дейност. Като куриозна форма А. Данчев окачествява нарицателното къмпинг (за англ. camping), чийто облик вече се наложи, независимо от първоначалните препоръки дилемата кампинг – кемпинг да се реши в полза на първия вариант.

Алтернативна субституция на /æ/ се установява и при собствените имена. Преобладаващ е посоченият от А. Данчев транслитерационен модел Абърдийн, Агата, Ачесън, Брад, Ванкувър, Галъп, Гладстон, Далас, Дан, Калифорния, Канзас, Манхатън, Манчестър, Тачер, Франклин, Хамлет, Ханкс, Хари, Чаплин. По-редки са случаите със субституция /æ/ > /е/ от типа Мери, Мериленд (англ. Mary, Maryland), Нешънъл Джиографик Ченъл (англ. National Geographic Channel). Към конкурентните облици спадат Джак, Джаксън – Джек (традиционно в Джек Лондон за англ. Jack), Джаки – Джеки (за англ. Jackie, първото трайно в Джаки Кенеди, а второто – в името на китайския филмов актьор Jackie Chan), Епъл – рядко Апъл (за англ. Apple, използвано и в оригинален вид), Мадисън – Медисън (за англ. Madison), Стан – Стен (за англ. Stan), Станли – Стенли (за англ. Stanly), Такъри – Текери (за англ. Thackeray), Чалънджър – Челинджър (за англ. Challenger).

А. Данчев привежда дълга поредица, при която намекнатата при двойката Антъни – Ентъни вариантност може да доведе до нарушаване на наличната в английски опозиция /æ/ – /е/, напр. Алис (англ. Alice) – Елис (англ. Ellis), Ашли (англ. Ashley) – Ешли (англ. Eshley), Бари (англ. Barry) – Бери (англ. Berry), Джафърс (англ. Jaffers) – Джефърс (англ. Jeffers), Маги (англ. Maggy) – Меги (англ. Meggy), Радфорд (англ. Radford) – Редфорд (англ. Redford) и др. Добра илюстрация за разминаване в това отношение предлага утвърденият в практиката облик Селинджър, който конкретно за фамилното име на американския писател Джеръм Дейвид Селинджър отразява англ. Salinger, а не Sellinger. Тази свързана с ретранскрипцията проблематика заедно с изложените по-горе лексикални реалности идва да подкрепи настоятелната препоръка английският звук /æ/ с графика /а/ да се предава последователно на български с <а>.

Частен случай е остарялото възпроизвеждане на /æ/ с /я/. Като архаизми могат да се споменат Глядстон, Кливлянд, Кямбридж, Мядисън, Хялифакс. А. Данчев е на мнение, че с изключение на Аляска (фактически изконното руско име на днешния американски щат) транскрипцията с <я> не е намерила гражданственост у нас. В спортни коментари обаче все още се преповтарят употреби като Нюкясъл вместо Нюкасъл, Саутхямптън покрай Саутхамптън, Уулвърхямптън Уондърърс наред с Улвърхемптън Уондърърс вместо Улвърхамптън Уондърърс. От тройката Блякпул – Блекпул – Блакпул с популярност продължава да се ползва вариантът ФК Блекпул.

1.1.2. Гласна, отбелязвана с фонемата /æ/, съществува и във финския език. В него обаче тя се противопоставя на /а/ съгласно исторически формиралата се вокална хармония особено в рамките на склонението и спрежението. Иначе казано, употребата например на адесивните окончания –lla и –llä (указващи разположеност във времето или на повърхността) се определя от твърдата или меката коренна гласна на съществителното, напр. talvella ‘през зимата’, но kesällä ‘през лятото’ (при именителни форми  talvi, kesä).  В руски поначало се е наложила субституцията на фин. <ä> с <я>. Колебания <я> или <э> в исторически план там проличават при Ювяскюля и Ювэскюлэ (днес Йювяскюля за фин. Jyväskylä), но не и *Юваскюла. Следователно в руски възможното трояко предаване на /æ/ (вж. 1.1.1.) е сведено до <я> и остар. <э>.

По образец на съвременната руска практика Светослав Колев (ИТЧИБЕ 1974: 342) препоръчва фин. <ä> в собствени имена (акцентувани впрочем винаги на първата сричка!) да се транскрибира и на български с <я>, което може да се смята за утвърдило се правило, напр. Каурисмяки (фин. Kaurismäki), Нурмиярви (фин. Nurmijärvi), Пяйяне (фин. Päijänne), Рясянен (фин. Räsänen), Селпаусселкя (фин. Selpausselkä), Силанпя (фин. Sillanpää), Хяменлина (фин. Hämeenlinna), Хюркянен (фин. Hyrkkänen), Ювяскюля (фин. Jyväskylä).

Появата и трайното задържане на облик Хакинен (вместо коректния Хякинен за фамилното име на финландския състезател от Формула 1 Mika Häkkinen) е последица вероятно от съобразяване с интернетното му изписване без диакритични знаци Hakkinen, намерило отражение и в рус. Хаккинен. Неправомерна субституция на фин. <ä> с бълг. <е> е мислима, ако финландски собствени имена фигурират в чуждоезични текстове и въпросният буквен знак в тях бъде интерпретиран или като немския и шведския <ä> със звукова стойност /е/, или поради транскрипционна непоследователност примерно в руски като Кархумеки вместо Кархумяки (фин. Karhumäki).

1.1.3. Доколкото битуват в някои езици, фонемите /œ/ и /у/ се отбелязват по различен начин, например в немски, шведски, унгарски, турски, фински с <ö>, във френски и нидерландски с <eu>, в датски и норвежки с <ø> или <œ>, респ. в немски, турски, унгарски с <ü>, във френски и нидерландски с <u>, в шведски, датски, норвежки и фински с <y>, понякога с традиционни варианти като нем. <oe>, <ue> наред с <ö>, <ü>. Едно опростено правило за тяхното транскрибиране на български гласи, че графически /œ/ се предава с <йо> и <ьо>, а /у/ – с <ю>. Тази провизорна формулировка игнорира въпроса дали позициите, в които използваме двата диграфа <йо> и <ьо> и графемата <ю>, са неограничени, или зависят от установени в нашия език правописни указания. Правилото е извлечено от реализирането му например в собствени имена като Йожен (френ. Eugène), Йосташ (френ. Eustache), Депардийо (френ. Depardieu), Монтрьой (френ. Montreuil), Пастьор (френ. Pasteur), Фьойе (френ. Feuillet), Йолсниц (нем. Ölsnitz/Oelsnitz), Йорг (нем. Jörg), Бьол (нем. Böll), Гьоте (нем. Goethe), Гьотинген (нем. Göttingen), Гьонюлшен (тур. Gönülşen), Лагерльоф (швед. Lagerlöf), Сьодерстрьом (швед. Söderström), Льовен (нидерл. Leuven), респ. Ювяскюля (фин. Jyväskylä), Юрген (нем. Jürgen), Юрдинген (нем. Uerdingen), Юльо (унг. Üllő), Мюлер (нем. Müller), Мюнхен (нем. München), Юго (френ.  Hugo), Мюсе (френ. Musset).

Оглеждането на тези имена води до няколко извода, които би трябвало да са общоизвестни като принципни положения. Първо, диграф <ьо> не се използва нито в началословието, нито след гласна (около случая Пеьо Яворов от матурата през 2015 г. се вдигна доста шум). Второ, облиците Бьорн, Йорг, Юрген, Ювескюля, Юксел показват, че буквените секвенции <jö>, <jü>, <jy>, <yü> в швед. Björn, нем. Jörg, Jürgen, фин. Jyväskylä, тур. Yüksel не се транслитерират с <йьо> и <йю>, а се транскрибират опростено съответно с <йо> и <ю>. Трето, за транскрибиране на /œ/ след съгласна се използва диграфът <ьо>, а не <йо>, което същевременно повдига въпроса дали това твърдение е валидно за всяка съгласна.

Отговорът на този въпрос изисква да се доуточни формулировката на правописното правило за предаване на несъществуващите в български фонеми /œ/ и /у/. По същество техните заместители <ьо> и <ю> представляват съчетания на палатална българска съгласна с домашните гласни /о/ и /у/, например /б’o/, /б’у/, /в’o/, /в’у/, /г’о/, /г’у/ и т.н., предавани графически с <бьо>, <бю>, <вьо>, <вю>, <гьо>, <гю> (вж. 2.1.13.). Тук логично се появява втори въпрос: дали всички съгласни във фонемния инвентар на книжовния ни език допускат корелативно противопоставяне по твърдост и мекост от типа /б/ – /б’/, /в/ – /в’/, /г/ – /г’/? Дилемата жаба или жяба Н. Геров интуитивно е решил в своя речник на българския език (Геров 1895-1908) в полза на жяба, срв. също лематизираните от него джюка, джюркам, джявкам, джясам, жюмя, жюля, жялба, чюбрица, чювам, чякам, шюмоля, шюпвам, шяран, шярка и много други. Авторите на БФ (1977: 133) Д. Тилков и Т. Бояджиев от своя страна еднозначно изтъкват, че в книжовния ни език небните фонеми /ж/, /ш/, /ч/, /џ/ нямат меки съответствия, а глайдът /й/ няма твърдо съответствие.

Независимо от тази експериментално получена констатация, наложително е да се наблегне, че десетилетия наред в практиката продължава да остава неразрешена дилемата за транскрипцията на /œ/ и /у/ в позиция след /ж/, /ш/, /ч/, например Жулиет или Жюлиет. Всъщност по отношение на френ. Jules и нем. Schütz, Schönberg още Л. Андрейчин отбелязва, че в практиката употреба на <ьо> и <ю> се среща и след шушкавите съгласни /ж/, /ш/, /ч/, тоест Жюл, Шюц, Шьонберг, но масовото и естествено произношение в тези случаи е Жул, Шуц, Шонберг и затова е по-добре да се придържаме към означението <у> и <о> след <ж>, <ч>, <ш> (ИТЧИБЕ 1974: 119). Тази препоръка е изразена в „Основни положения при изговора и транскрипцията на чужди собствени имена в българския език“, въвеждаща в проблематиката на посоченото помагало. Но тя – макар и не категорично – още в него е останала недооценена от авторите на транскрипционните указания за немски (напр. Schönbeck – Шьонбек) и френски с коментар, че френската гласна /u/ „дори след шушкава съгласна (ж, ч, ш) би могло да се предава с ю вместо с у, за да се постигне по-пълно фонетично съответствие, напр. Jules Vallès – Жюл Валес, Frèjus – Фрежю, Julien – Жюлиен, Trochu – Трошю, Chuquet – Шюке“ (ИТЧИБЕ 1974: 219, 117). Но чрез графичната подмяна на една чужда на българския език фонема с друга нереализуема (меко *ж, *ч, *ш) няма как, разбира се, да се постигне по-пълно, а само илюзорно фонетично съответствие. Дали е написано Жул или Жюл, редовият българин произнася [жул], освен ако владеещият добре френски или немски не артикулира [ju] и [ʃö] в рамките на Жул и Шонбек по френски, респ. по немски маниер, въобразявайки си, че това са палатализирани *ж, *ш. С оглед на това – въпреки предпочитаните до голяма степен от германистите традиционни транскрипции – в БТНИ (2015: 43 сл.) бяха защитени и лансирани транскрипциите Schön – Шон, Schönbrunn – Шонбрун, Schönefeld – Шонефелд, Schöpf – Шопф, Schörner – Шорнер, Schötmar – Шотмар, а не „Шьонбрун“, „Шьопф“, „Шьорнер“ и т.н.

Впрочем, позовавайки се на чл. 7, ал. 3 от Правилата за транскрипция и правопис на унгарските географски имена (ДВ, 4/15.01.1999), унгаристите също са проявили склонност да приемат намекнатата по-горе илюзорност, поради което в БТУИ (2015: 28, 29 сл.) подкрепят транскрипционни решения от типа Чьокмьо, Шьойтьор, Шюмег, Дежьо (с добавката: понякога Дежо)за унг. Csökmő, Söjtör, Sümeg, Dezső вместо правомерните Чокмьо, Шойтьор, Шумег.

От друга страна, в НПРБЕ (2002: 65) се постулираше (макар и в една несъвсем угледна забележка) френските и немските палатални гласни eu, u, ö, ü да се предават на български съответно с о и у, когато се намират след шушкава съгласна (ж, ч, ш). Това положение e валидно също за фински, шведски, унгарски, турски (срв. фамилното име Кючуков с база турското прилагателно küçük ‘дребен, малък’) и за други езици. Но в ОПРБЕ (2012) този крайно спорен правописен въпрос е останал без разискване, въпреки че в една дискусия преди издаването на речника бе взето изрично решение да се запази научно обоснованото становище в НПРБЕ. С никакви аргументи не е оправдана спорадично подхвърляната идея правилото за задължително писане на <о> и <у> след шушкави гласни по изключение да не се отнася за транскрибирането на чужди собствени имена. Ако тази недообмислена идея бъде практически осъществена, тя рано или късно може да се превърне в образец за компромисно допускане на характерния за Найден Геров правопис ожюлвам, чючюлига, шюшюкам. Не е изключено промяната да започне чрез „коригиране“ на правописно утвърдени заемки като жустифицирам (кръстоска от френ. justifier и нем. justifizieren), брошура(чрез рум. broşură от френ. brochure), парашут (френ. parachute), пежо (лексикализация на френската автомобилна марка Peugeot).   

1.1.4. Липсващата в другите славянски езици, но характерна за българския фонема <ə> (писмено отбелязвана с <ъ>, в изглас провизорно също с <а> например аз чета, те са, в града) е обичайна и за други балкански езици: турски с графема <ı>, албански с графема <ë>, румънски в два варианта с три графеми: <ă> и <â> или <î>. По тази причина тя при транскрипция не създава проблеми, срв. селищните и фамилни имена Капъкуле (тур. Kapıkule), Йълдъз (тур. Yıldız), Карадайъ (тур. Karadayı), Дуръс (алб. Durrës), Чамърия (алб. Çаmëria), Къмпина (рум. Câmpina), Турну Мъгуреле (рум. Turnu Măgurele). 

1.1.4.1. Най-много чужди собствени имена и заемки, съдържащи <ъ>, са от английски произход, в който буквата замества алофони на фонемите /ʌ/, /ə/, /ə:/. Понеже в английски те се отбелязват с различни графеми, първоначално се е прибягвало до – пряка или опосредствана – транслитерация, запазена например в традиционните изписвания Бъкстон, Вашингтон, Едисон, Лаурел (англ. Buxton, Washington, Edison, Laurel) спрямо фонетично коректните Бъкстън, Уошингтън, Едисън, Лоръл.

Независимо от доста големия диапазон алофонни реализации на фонемата /ʌ/, А. Данчев (1995: 88 сл.) обобщава, че правилната транскрипция на тази английска гласна на български е с <ъ>, срв. например традиционните имена Бъкингам, Дъблин, Дъглас, Кентъки, Съмърсет, Хъкълбери, Хъмфри, Ъпдайк или заемките блъф, гълф, дъмпинг (повлияло вероятно гласежа на къмпинг вместо кампинг, вж. 1.1.1.), пънк, ръгби, тръст, тъч, кънтри, хъб, ъпдейтвам (но пикап съответно за англ. update и pick-up). Транслитерационни са причините за запазване на англ. <u> в бунгàло (рядко бRнгало), бункер, буфер (англ. bungalow, bunker, buffer), докато тунèл съвпада звуково и акцентно с рум. tunel и с южнонемско-австрийско-швейцарския вариант Tunell – с окситонично ударение в отличие от нем. Tunnel за англ. tunnel. Навярно под влияние на рус. компьютр се утвърди транслитерацията в началословието на компютър вместо очаквания рефлекс къмпютър на англицизма computer. Фонетично-графична конкуренция между /ъ/ и /а/ се наблюдава например при Дискъвъри – Дискавъри, Йънг – Янг.

При транскрибиране на български с <ъ> квантитативната разлика между англ. <ə:> и <ə>, които се срещат съответно в ударена и неударена позиция, е нерелевантна. Тук колебания може да има по-скоро при наличие на някои по-стари транслитерационни практики. А. Данчев (1995: 104 сл.) привежда еднозначно утвърдените Бърнс, Кърк, Мърдок, Мърфи, Пърл Харбър, Търнър, Ървинг, Ърнест и др. заедно с нарицателните кърлинг, сърф, хърдел. С традиционна транслитерация особено при определени имена на лица се отличават например Бирмингам, Вирджиния, (Джордж) Гершуин, Шерлок (Холмс) с фонетични варианти Бърмингам, Върджиния, Гършуин, Шърлок. Фонетичният надделява вече при Бърнард, Кърт, Манчестър вместо традиционните Бернард, Курт, Манчестер. Традиционно фамилното име на братята Noel и Charles Buxton се е утвърдило за означаване на квартал и булевард Бъкстон в София, докато в други употреби англ. Buxton вече се транскрибира Бъкстън (например индекс на Бъкстън), тоест точно както Вашингтон се нарича столицата на САЩ, докато с Дензъл Уошингтън се предава фамилното име на американския киноартист Denzel Washington (срв. 3.).

1.1.4.2. Възникнал от старобългарските голям ер ú и голяма носовка @, съвременният ер голям /ъ/ освен като субститут на чужди гласни изпълнява функцията на епентетична (вметната) гласна при консонантни натрупвания в изгласна позиция. В исторически план тя се е появила, когато /ъ/ в края на думата е загубил звуковата си стойност. Така например в даден момент старобългарското двусрично прилагателно ìðüòâú се е превърнало в едносрично, придобивайки трудно произносимия облик /мрътв/. Изход от това положение било намерено чрез вмъкването на /ъ/ между двете съгласни /-тв/, чието съседство бива възобновено в други словоформи или производни, съдържащи последваща гласна, тоест мъртъв, но мъртва, мъртво, мъртви, мъртвило.

Това практично решение, основано на артикулационните способности на българина, е намерило приложение при асимилирането на чужди нарицателни и собствени имена. Макар и гръцки по произход, някои мерки добили отчасти международно разпространение след регламентирането им от френския парламент след революцията от 1789 г. Това са примерно френ. litre, mètre, както и нарицателното théâtre, които в руски запазват структурата си – литр, метр, театр, но в български стават дву- и трисрични и по този начин пълноценно произносими: литър, метър, театър в отличие от литри, метри, театри, театрален.[1] От латинското числително quattuor ‘четири’ (на индоевропейска база прасродно с бълг. четири) води началото си френското quatre сщ., което се съдържа в словосъчетанието quatre saisons букв. ‘четири сезона’, застъпено в българския шивашки термин катърсезон ‘дреха, която може да се носи по всяко време на годината’.

Освен това рефлекс на латинския суфикс –ismus (модификация на гръцкия -ισμος) е едносричният френски –isme, възпроизведен адекватно в руския –изм, но преоформен в български на –изъм, срв. френ. mécanisme / нем. Mechanismus > рус. механизм > бълг. механизъм с членувана форма механизмът (просторечно механизъмът) и множествена механизми.

С деглутинирано окончание в български са се установили някои старогръцки имена като Σοφοκλῆς. В английски и немски то се транслитерира и запазва своята трисричност:Sophoсles, Sophokles. Във френски обаче звуково се преиначава в двусрично Sophoсle и в този си вид се възприема в руски Софокл. С помощта на епентетичното /ъ/ необичайният за български изглас /-кл/ бил превърнат в еднозначна самостоятелна сричка: Софокъл. С помощта на същата процедура са били преоформени Емпедокъл, Перикъл, Херакъл. По аналогичен начин ние сме решили този проблем още по-рано с адаптацията на гръцките имена Ἀλέξανδρος и Πέτρος, придобили на българска почва звучене Александър и Петър (в отличие примерно от Александр и Пëтр в руски). В резултат на подобни трансформации пишем и изговаряме Днепър, Днестър, Кремъл (за рус. Днепр, Днестр, Кремль, но по-често Пьотр неоправдано вместо Пьотър за рус. Пëтр), Сърбия, сръбски, Върба (сръб. Србиja, српски, Врба), Бърно, Вълтава, Мърквичка (чеш. Brno, Vltava, Mrkvička), Абу Бакър (така в Гугъл е лематизирано името на бащата на съпругата на Мохамед, но в текста то е „поправено“ или преправено на Абу Бакр). Изключение от формулата за вмъкване на <ъ> прави Пилзен, установило се с гласежа на нем. Pilsen, където началословието /pils-/ съдържа епентетично /i/ с цел облекчаване консонантното натрупване в чешкия прототип Plzen.

Колкото и безспорно да изглежда наличието на ъ-epentheticum в посочените дотук примери, идва ред на въпроса какви транскрипционни дилеми се срещат с него. Случаи в Гугъл като Хрдличка (име на американски антрополог от чешки произход) свидетелстват по-скоро за безпомощност и небрежност, отколкото за липса на консултант или на подръчен справочник. Защото в ИТЧИБЕ (1974: 66 сл.) Св. Иванчев изрично е посочил освен Хръдличка (с вариант Хърдличка) поредица други чешки собствени имена със сричкотворни съгласни /r/, /l/ и принципите за тяхното предаване на български, напр. Drda, Krkonoše, Mlčoch, Srdečný → Дърда, Кърконоше, Мълчох, Сърдечни. В този смисъл проблеми всъщност създава безкритичното прилагане на транслитерирането, и то със същата упоритост и с илюзорната представа за „правилност“, наблюдавани при преписването на удвоените гласни (вж. 1.2.). Транслитерация в най-общи линии сме възприели при руските собствени имена, така че Гогол, Елцин, Москва само приблизително се съотнасят с рус. Гоголь, Ельцин, Москва. В практиката препоръката за трансрибиране на Пëтр с Пьотър често се пренебрегва в полза на половинчатото Пьотр (Илич Чайковски).

Траен разнобой е налице при изписването на определ тип френски и немски имена. Традиционни транскрипционни образци са Гренобъл, Лувър, донакъде Хавър (всъщност Льо Авър) за френ. Grenoble, Louvre, Le Havre, докато в противовес на тях несигурност или неразбиране се проявява при Lefèvre, Montmartre, Notre-Dame,  Sartre поради предразположеност към транслитерация Льофевр, Монмартр, Нотрдам, Сартр вместо Льофевър, Монмартър, Нотърдам, Сартър. Б. Николов (ИТЧИБЕ 1974: 124 сл.) смята подобно интерпретиране за отклонение от френското произношение и пледира за облици като Каестр, Ендр, Истр, Комбл (за френ. Caëstre, Indre, Istres, Combles) и други като по-точни и следователно по-понятни, без да се отчита фактът, че за българина те не са нито понятни, нито произносително приемливи.  

Характерни южнонемски и в частност австрийски са фамилните имена с изглас съгласна + /l/, получен чрез синкопа от /-el/. Доколкото са добили популярност в Чехия, при превод на чешки текстове те се предават с епентетично /ъ/, срв. фамилното име на чешкия сценарист и драматург Jaroslav Dietl, в транскрибиран вид Ярослав Дитъл. В тази посока е препоръката на Св. Иванчев (вж. по-горе) за чеш. Меrkl, Špindl, Seуdl, Hampl → бълг. Меркъл, Шпиндъл, Зайдъл, Хампъл. По-иначе стоят нещата при австрийски и немски носители на имена от типа Dietl, Jandl, Nabl, Penzl, Schnabl, Stölzl, Trakl, които чрез транслитериране добиват облици Дитл, Яндл, Набл, Пенцл, Шнабл, Щьолцл, Тракл вместо далеч по-приемливите от българско артикулационно гледище Дитъл, Яндъл, Набъл, Пенцъл, Шнабъл, Щьолцъл, Тракъл.  Понеже използването на епентетична гласна /ъ/ при въпросните френски, немски и чешки имена не нарушава никакъв принцип на българския правопис, при тях съществува реалната възможност за ретранскрипция, тоест за възстановяване при нужда на графиката им с латински букви, като се изпусне провизорно вметнатият буквен знак <ъ>, който не субституира звук в споменатите езици, напр. Днепър > рус. Днепр, Вълтава > чеш. Vltava, Лувър  > френ. Louvre, Яндъл > нем. Jandl. Същото се отнася за английското фирмено означение Гугъл > Google. Това би било невъзможно при произволно транскрибиране на нем. Götschl с Гьотчел вместо с Гьочъл (вж. 2.1.6.).

1.2. В немалко езици съществува смислово противопоставяне на дълги и кратки гласни. Тъй като в български категорията вокален квантитет е непозната, при транскрибиране въпросната особеност на тези езици губи релевантност и бива игнорирана. Транскрипционни проблеми възникват поради това, че дължината на гласните в отделните правописни системи се маркира по различен начин. Отбелязването на дългите гласни в чешки и унгарски например се извършва с поставяне на ударение: чеш. Mariánské Lázně, Zlín, унг. László, Lehár. При транскрибирането на тези имена се използват домашните ни гласни <а>, <и>, <о>: Марианске Лазне, Злин, Ласло, Лехар.

1.2.1. Немските собствени имена Aachen, Brahms, Basel съдържат дълга гласна /а:/, сигнализирана във всяко от тях по различен начин: чрез удвояване на буквения знак <a> (тоест <аа>), чрез добавяне след него на буквата <h>, без тя да има фонетична стойност; чрез отвореността на сричката <ba->. Но при традиционното им кирилизиране неочаквано установяваме двояко заместване на немското дълго /а:/ – при първото чрез транслитериране: Аахен, при другите две чрез транскрибиране: Брамс и Базел. Кое налага да се предпочете транслитерационното решение Аахен пред логичното Ахен? Нали в български две гласни, написани една до друга, поначало обозначават отделни срички: Ви-тле-ем, зо-о-ло-ги-я, ко-о-пе-ра-ци-я, ва-ку-ум. Следователно с оглед на собствения ни опит изписването Аахен би трябвало да ни подканва да артикулираме А-à-хен или А-а-хèн (срв. екзотизма маанè). А и как другояче, ако не шо-о-пù-ра-не, бихме могли да изговорим термина шоопиране ‘метод на метализация чрез разпрашаване или шприцоване’, опрян на нем. Schoopieren/ Schoopierung с база фамилното име на своя швейцарски изобретател нем. Max Ulrich Schoop, сиреч Макс Улрих Шоп (или Шооп?). От друга страна, обликът Ватерло не нарушава суверенността на селищното име Waterloo в Белгия за разлика от „американизираното“ Уотърлуу – име на няколко селища в Северна Америка. Едва ли може да се твърди, че заглавието на Томас-Мановия роман „Буденброкови“ е изопачено подобие на немския му прототип „Buddenbrooks“.

Всъщност академичните правописни речници изрично постановяват, че при транскрибиране на чужди собствени имена двойните гласни, които означават дължина, подлежат на опростяване (НПРБЕ 2002: 66; ОПРБЕ 2012: 30). Оказва се обаче, че в практиката тихомълком отдавна си е проправила път склонността въпросните диграфи, имащи стойност на една сричка в чуждия език, да се възпроизвеждат огледално: Аарау, Шпеер (нем. Aarau, Speer), Пааво, Леена, Туула, Уусимаа (фин. Paavo, Leena, Tuula, Uusimaa), Алкмаар, Вермеер (нидерл. Alkmaar, Vermeer). Макар и рядко, някои от тях вече биват, а при добра воля и останалите постепенно би могло да бъдат транскрибирани съгласно академичната препоръка, за да придобият еднозначния за всеки български потребител гласеж Арау, Зехофер, Шпре, Паво, Лена, Тула, Усима, Алкмар, Вермер, срв. също Силанпя в отличие от рус. Силланпяя за фин. Sillanpää (вж. 1.1.2.). В противен случай едва ли бихме могли да проумеем мотива, подбудил някого да кирилизира името на нидерландския писател Cees Nоoteboom в половинчат вид Сеес Нотебоом вместо Сес Нотебом. В Гугъл има скромна статия за нидерландското селище Апелдорн. При първото международно състезание с българско участие в него името му Apeldoorn плъзна в медиите с графика Апелдоорн. Същото се случи с граничното белгийско-нидерландско селище Baarle – според Гугъл коректно Барле, в телевизионен репортаж обаче Баарле. Напук на препоръките нашумялото име на външния министър на Великобритания Dominic Raab също упорито се транслитерира безапелационно с Доминик Рааб.

Съгласно модернизирания датски и норвежки правопис за предаваните с <aa> звукове /F/ и /о/ вече се използва графемата /å/ (Найденов 2019: 258). При собствени имена старата графика отчасти се пази и подвежда неборавещите със скандинавска ортография към транслитерация, напр. норв.Aamodt, Haakon → бълг. Аамодт, Хаакон вместо Омут, Хокун, а при дат. Kierkegaard → бълг. Киркегаард вместо Киркегор проличава и липса на общокултурни фонови познания. Шведското име Claes (гальовна форма към Niklas, тоест Николай) е едносрично, а диграфът <ae> застъпва гласната /а:/, тоест името подлежи на транскрииране Клас, а не на транслитериране Клаес.

1.2.2. Най-осезателно е разчленяването при графичната секвенция <ee>. Атракцията на български фамилни имена от рода на Андреев, Матеев, Мойсеев, Пеев, Палавеев и на глаголните форми вее, грее, лее, пее, сее се оказва толкова непреодолима, че дори германисти артикулират /е-е/ не само при изчитане на транслитерациите Ванзее, Зеехофер, Шпрее, но – което е абсолютно недопустимо – и при произнасяне на техните прототипи Wannsee, Seehofer, Spree в немскоезичен диалог. Пощадено от тази несъобразност е възприетото (макар и акцентно неадекватно) с руско посредничество име на немския композитор Бетхòвен (нем. Beethoven с фонетична транскрипция [‘be:tho:fņ]). Същото се отнася за руската полукалка Новая Зела́ндия, в побългарен вид Нова Зелàндия за нидерл. Nieuw-Zeeland и нем. Neuseeland, респ. за прототипа на тази „нова морска земя“ в Тихия океан – наименованието на нидерландската провинция Зелàндия (нидерл. Zeeland).

1.2.3. Примерът с името на финландската област Uusimaa е показателен за третирането на дългата гласна /u:/. Впрочем във фински ударението пада винаги на първата сричка, а дължината на гласните без изключение се предава чрез удвояване на буквения им знак. В руски транслитерацията поначало е традиционна, така че чрез тамошната практика фински собствени имена дълго време са се предавали на български побуквено, напр. Вантаа, Порвоо за фин. Vantaa, Porvoo (невалидно все пак за удвоената специфична гласна /æ/ в Sillanpää: рус. Силланпяя, бълг. Силанпя). Безпомощността на българина да се справя с двойните гласни под ударение проличаваше при името на комунистическия деятел Kuusinen, което преди десетилетия вместо правилно акцентуване и изписване КQсинен придобиваше изопачения четирисричков гласеж Куусùнен. Същото се отнася за имената на политика Aarne Saarinen или на архитектите Alvar Aalto и Eerо Saarinen, предавани по най-лесния, но и най-безотговорен начин Аарне Сааринен, Алвар Аалто, Ееро Сааринен вместо логичните от българско гледище със спазено началословно ударение във фински Àрне Сàринен, Àлвар Àлто, Èро Сàринен.

1.2.4. По-друго е положението с дългото /u:/ в английски. При Муун, Рууни, Спуун, O’Tуул, куул, наличието на диграф се запазва, като се държи сметка за звученето му в английския оригинал Moon, Rooney, Spoon, O’Tool, cool, тоест субституция на англ. <oo> с <уу> в български. Факт е, че когато диграфът <oo> не сигнализира дължина, в заемки и имена той се предава с <y> (напр. notebook → нотбук/ ноутбук, facebook → фейсбук, Cook → Кук, Fruit → Фрут, Jude → Джуд, Moon Bloodgood → Муун Блъдгуд), което едва ли е достатъчно основателен довод в полза на графичното противопоставяне Кук vs. Муун (любопитно е все пак как българът артикулира и акцентува муунист: [m’u:nist], [muun’ist] или [mun’ist])? Добър пример за избягване на механичното преписване на букви е утвърждаването на облиците румсървис, нюзрум за англ. roomservice, newsroom (съдържащи съставката room [ru:m] ‘стая’).

Правописен вариант на /u:/ с диграф <ui> е налице в английското фамилно име Cruise с коректна българска транскрипция Круз. Обаче нарицателното cruise ‘обиколно пътуване по море’ беше възприето в руска транслитерация круùз (с прилагателно круùзен) и се утвърди в този неугледен вид.

1.2.5. Наличието на дълго /i:/ с графика <ii> се среща във фински имена, напр. Hiitola, предавано на български (и руски) с Хийтола. В английски за същата гласна се използват диграфите <ea>, <ee>, <ie>. Изхождайки от домашните имена Сийка и Каралийчев, А. Данчев илюстрира пригодността дългото <i:> да се предава чрез българското съчетание <ий>. Този начин на транскрибиране е доста стабилен, но в устната реч понякога бива cвеждан до /и/, напр. Грийнфийлд, Уолстрийт/ Уол Стрийт, Хийтроу за англ. Greenfield, Wall Street, Heathrow, но Бийтълс наред с разг. битълсите (англ. Beatles), Лийдс наред с лидер (англ. Leeds, респ. leader), стриптийз наред със стриптиз (англ. striptease, срастване на глаголите to strip ‘събличам’ и to tеase ‘гъделичкам, дразня, възбуждам’) с производно книж. стриптийзьòрка, разг. стриптизьòрка. Конкуренция между традиционно и фонетично изписване наблюдаваме например при Коперфилд и Копърфийлд (за англ. Copperfield). Възможността в случая да се извършва непринудено опростяване /ий/ > /и/ дава повод на А. Данчев (Данчев 1995: 98) да се присъедини към препоръката на Т. Атанасова в началословна позиция да се пише само <и>, напр. англ. Eagleburger, Eаton, Eastwood → бълг. Игълбъргър, Итън, Истуд/ Иствуд (последните с минимален шанс за реализиране предвид конкурентните Ийстуд и далеч по-агресивното Ийстууд).

  По образец на английските собствени имена от типа Leeds, Heathrow, транскрибирани Лийдс, Хийтроу, съществуват опити тази практика да се пренесе и върху немски имена: Бийл, Дийм, Кийл за нем. Biel, Diem, Kiel. В досегашната практика тази възможност еднозначно е била игнорирана и нем. Friedrich, Siegfried, Trier открай време се транскрибират Фридрих, Зигфрид, Трир, а не Фрийдрих, Зийгфрийд, Трийр. С оглед на тази традиция и на последователното дистанциране от опитите да бъде маркирана съществуващата в чужди езици опозиция дължина – краткост е препоръчително да се запази досегашният начин на транскрибиране. Той е налице и в оронима Нидерландия, отговарящ на немския Niederlande (и руския Нидерланды – в мн.ч. точно както немския). По-коректна, разбира се, би била графиката Недерландия с адекватно възпроизвеждане на нидерландския прототип Nederland.  

В облика Иисус, използван в богослужебната книжнина за името на Христос, не се крие /i:/, а транскрипция на средногръц. Ιησοῦς (където <η> вече е със звучене /i/). То застъпва староевр. yēšūa’, късна форма на yehōšūa’, тълкувано обикновено като ‘Яхве/Бог е помощ или спасение’. Днес вместо Иисус обикновено се пише и изговаря свитата (контрахираната) форма Исус точно както Авраам често се съкращава на Аврам (от староевр. abrāhām ‘баща на множеството, на много потомци’, различно от abrām ‘възвишен баща’ – предходното име на Авраам според Битие 17:5 в Стария завет). С посредничеството на лат. Iesus изконното началословие на староеврейското име битува с разнообразни рефлекси в западноевропейските езици, например алонимно в транскрибиран вид нем. Йезус, френ. Жезю, итал. Джезу, англ. Джийзъс, исп. Хесус (вж. 3.3.). Някои от тях се срещат като антропоними, например испанското лично Хесус Хил или българското фамилно Исусов с арабски алоним Иса/ Исса.

 Руската гласна /ы/ и полската /у/ се предават с българската /и/ (която впрочем има двояк произход, след като в нея са се слели старобългарските /i/ и /y/), напр. рус. Крым, Рыбаков, Чернышевский → бълг. Крим, Рибаков, Чернишевски, пол. Bydgoszcz, Gdynia, Kuryłowicz → бълг. Бидгошч, Гдиня, Курилович.

1.2.6. Копиране на вокалните диграфи <aa>, <ee>, <oo> се наблюдава и при нарицателни имена, напр. маàри ‘езера, изпълващи кратерите на угаснали вулкани’. Този геоложки и географски термин е възприет от рус. маáры  (ед.ч. маáр) със запазена трисричност и ударение на втората сричка. Негов първоизточник е едносричната немска дума Maar (мн.ч. Maare), в която диграфът <аа> маркира дълга гласна /а:/, така че правдоподобен при нейното изписване е транскрибираният облик  мари, а не транслитерираният маари.

За изумрудената чаша, от която според средновековното предание Христос пил по време на Тайната вечеря и в която св. Йосиф Ариматейски събрал кръвта от раните на Разпнатия, у нас традиционно се използва двусричното име Граал. Преди десетилетия освен него се е срещала и едносричната форма Грал, съответстваща на немската Gral и на английската Grail. Както и при рус. Грааль, в означението Граал се отразява старофренската едносрична дума с неизяснен произход Graal, произнасяна с дълга гласна /а:/. Иначе казано, обликът Граал възпроизвежда буквално графиката на старофренската дума, поради което съгласно нашето правописно правило „две гласни, написани една до друга, означават две срички“ едносричното френско означение у нас неправомерно се е превърнало в двусрично. Следователно няма разумна причина, която да налага в български името на Свещения грал да се изписва и произнася изопачено.

Сравнително широко разпространеният в природата минерал и ювелирен материал шеелùт e назован по името на шведския химик от немско потекло Карл Вилхелм Шеле (нем. Carl Wilhelm Scheele), популярен в български в транслитериран вид Шееле. В резултат на това и аналогично на рус. шеелит в нашата практика наименованието на минерала с добавен суфикс –it (нем. Scheelit, англ. scheelite) също се изопачава на шеелит вместо коректното шелùт.

В желанието си да изтъкнат своите задълбочени познания по чужди езици някои учени са проявили свръхстарателност, предавайки несвойствения за българина вокален квантитет по неписаното правило за удвояване на буквите дори в случаи, когато в оригинала са използвани други средства. В чест на шведския химик и минералог Йохан Готлиб Ган (швед. Johan Gottlieb Gahn) един тъмнозелен до черен метаморфен минерал е назован швед. gahnit, нем. Gahnit, англ. gahnite, рус. ганит. При транскрибиране на името му на български е бил направен опит дългата гласна в немско-шведското име Gahn и в производния от него термин да се предаде чрез удвояването й, в резултат на което се е постигнало единствено двусричност, респ. трисричност при означенията Гаàн и гаанùт вместо коректните Ган и ганит.

В наименованието на 10-степенната скàла за определяне относителната твърдост на минералите скала на Моос или Моосова скала е заложено фамилното име на съставилия я германско-австрийски минералог Карл Фридрих Кристиан Мос (нем. Karl Friedrich Christian Mohs, респ. Mohssche Härteskala илиMohs-Skala). У нас практиката си служи със заетата от руски графика моосов и Моос, която се стреми да възпроизведе несъществуващата в руски и български дълга немска гласна /о:/ с диграфа <oo>, опорочавайки логичната транскрипция Мос и мосов. През втората половина на ХХ в. към ферибот (срв. рум. feribot, тур. feribot с първоизточник англ. ferryboat [´feri¸bout] букв. ‘лодка за превозване’, днес обикновено ferry) се появи ненадейно правописен вариант ферибоот, циркулиращ все още спорадично и имащ донякъде аналог в нидерл. verboot сщ.

Един особен случай на немски диграф, имащ стойността на звук /о:/, е <ow> в изгласа на някогашни (западно)славянски собствени имена. При транскрипцията им се извършва своеобразна реконструкция на славянския прототип, напр. нем. Bülow, Lützow, Modrow, Pankow, Treptow, Warnow → бълг. Бюлов, Люцов, Модров, Панков, Трептов, Варнов.

1.2.7. В края на тази подточка е уместно да се обърне внимание на един странен в известна степен психолингвистичен аргумент. Преди години в спор относно кирилизирането на финландското лично име Eero в полза на транслитерацията Ееро бе изтъкнато, че ако то бъде транскрибирано, обликът Еро щял да съвпадне с финландското нарицателно ero ‘разлика’. Подобен довод е абсолютно неоснователен. Много лични и фамилни имена имат някакво значение, което всъщност дори носителите им не осъзнават (срв. Вълкан, Искрен, Гаргов, Кълвачев). За българина асоциирането на името Еро с финландския абстрактум erо е изключено, а носителят му, от друга страна, при всички случаи ще остава неудовлетворен от българската артикулация било на Еро (с недостатъчно дълго българско /е/ в [‘ero]), било на Ееро (в трисричното [e-‘e-ro]), защото трета реална възможност за нашия сънародник така или иначе няма. Впрочем сходно усещане би придобил всеки носител на името Желязко, за чието началословие финландецът няма приемлив звучен или беззвучен субститут.  

В аналогично положение изпадат и онези, които се опитат да оправдаят транслитерирането на немските фамилни имена Haase, Raabe с Хаазе, Раабе, та да не се „бъркали“ с нарицателните Hase ‘заек’ и Rabe ‘гарван’. В графиката на фамилните имена Haase, Raabe и много други проличава традиция или единствено емоционален стремеж те да бъдат формално (но не и съдържателно!) диференцирани от съответното нарицателно, тъй като първично при всички случаи е произношението, последвано от някакво арбитрарно изписване (срв. бълг. Евтимов vs. Ефтимов). Следователно по отношение на транскрипциите Еро, Хазе, Рабе и други подобни не може да има място за упреци от асоциативно естество.

1.2.8. Б. Николов (ИТЧИБЕ 1974: 118) обобщава, че четирите френски носовки, в чиято основа са легнали гласните /а/, /е,/ /о/, /œ/, се предават, както вече е утвърдено в практиката, със съответната гласна + <н> или <м>, напр. Candide, Saint-Saëns, Vincent, Jocelyn, Lyon, Lebrun → бълг. Кандид, Сен-Санс, Венсан, Жослен, Лион, Льобрьон.  Мъжкородовото име Jean (с назализирано /n/) и женскородовото Jeanne (с обикновено /n/) се предават на български по еднакъв начин – Жан (но традиционно Жана д’Арк за френ. Jeanne d’Arc, също така Жана Моро за френ. Jeanne Moreau).

В зависимост от следващата съгласна (устнена или не) полските носови гласни с графеми <ą> и <ę> се транскрибират с <ен>, <ем>, <он>, <ом>, напр. Wałęsa, Zaręba, Bąk, Dąbrowski → бълг. Валенса, Заремба, Бонк, Домбровски. Недоизяснено е алтернативното предаване на португалската носовка, отбелязвана с графеманта <ã>. От практиката са известни например Сао Пауло/ Сау Паулу или Кюрасао за порт. São Paulo и порт.-нидерл. Curaçao, което означава приравняване на носовката към гласната /а/ без носов призвук. Т. Атанасова (ИТЧИБЕ 1974: 161) препоръчва Сан Паулу, респ. Масан, Монталван, Маранян за порт. Mação, Montalvão, Maranhão. Предимството на добавената носовка е, че тя доближава както гласежа до оригиналния, така и формата до етимологичната база: порт. São е когнат на френ. Saint (тоест двете думи – точно както и исп. San/Santo/ Sancho – са наследници на лат. sanctus ‘свят, свети’). По същия начин несъмнено по-логично е порт. João (когнат на френ. Jean и исп. Juan) да се транскрибира Жуан, а не Жуау.     

1.3. В български наличието на двугласни се оспорва с оглед на факта, че в различни словоформи на думите, в които се срещат, компактните звуко- и буквосъчетания <ай>, <ей>, <ой>, <уй>, <ъй>, <ий> се разпадат на две срички напр. зайче, но за-еш-ки или за-ек; лейка, но ле-я; бой, но бо-ен; пуйка, но пу-еш-ко, убийство, но у-би-я, пийна, но пи-я. В БФ все пак се отбелязва, че фонемата или глайдът /й/ се среща винаги в съседство с гласни, като образува с тях дифтонгоидни съчетания (БФ 1977: 124 сл., 139). Това обстоятелство ни най-малко не се отразява върху адекватното им възпроизвеждане в заемани от английски, немски, турски и други езици собствени и нарицателни имена с реално наличие на тези двугласни. По-долу се разискват случаите, в които /й/ участва като втори елемент (за появата му като първи дифтонгоиден елемент вж. 2.1.11.).

1.3.1. Примери с двугласната /ай/ (налична в домашните селищни имена Айтос, Хайредин и в заемки от гръцки, английски, немски като  майстор, хайлайф, грайфер): Айдън, Роуд Айланд (за англ. Iden, Rhode Island), Ваймар, Хайнрих (за нем. Weimar, Heinrich). По немски образец се произнасят нидерландските местни имена Айндховен, Лайден вместо с адекватна транскрипция Ейндховен, Лейден (за нидерл. Eindhoven, Leiden).

1.3.2. Примери за двугласната /ей/: Вейхайвей (китайско селищно име, срещано също в апелативизиран вид вейхайвей ‘завеян, разсеян човек’), Дейвис, бей, бейзбол, пейджър, плейбой. Немските двугласни /ai/ и /oi/ (отбелязвани с диграфите <ai, ei> и <oi>, а в руски традиционно субституирани чрез <ей>) трайно са се установили в заетите с руско посредничество заемки ефрейтор, лейбгвардия и лейтенант, тоест засвидетелствани са с етимологично неадекватен гласеж спрямо своите немски прототипи диал. Jefreiter (книж. Gefreiter), Leibgarde и Leutnant. Същото се отнася за хидронима Рейн с коректно произношение Райн (за нем. Rhein).

При англицизмите опростяване на двугласната /ей/ по посока на /е/ се наблюдава при разговорните варианти чейндж и чендж/ ченч, при кекс в противовес на по-модерния и по-изискан облик, имащ характер на синоним кейк (за англ. cake с мн.ч. cakes), а също така при релса, ед.ч. от релси, субситут на рус. рельсы, ед.ч рельс, сингуларизация на английската множествена форма rails с ед.ч. rail [‘reil] ‘релса’. Факултативност в наше време се признава за двойката миледи / милейди, докато по-автентичният вариант лейди (за англ. lady) вече е изместил традиционния леди. И обратно: неправилният кетъринг вместо кейтъринг (за англ. catering) се наложи в практиката. Същото е валидно за транслитерационния лазер вместо лейзър (за англ. lazer, срв. наименованието на лазерния медицински център Лейзър Мед), докато покрай Махалия препоръчителен е Махейлия (за англ. Mahalia), респ. Кеймбридж вместо Кембридж (по образец на рус. Кембридж за англ. Cambridge). Запазва се обаче традиционно наложилата се транскрипция Твен (вместо Туейн за англ. Twain), Чембърлейн (вместо фонетичната Чеймбърлин за англ. Chamberlain), Шекспир (вместо фонетичния Шейкспиър за англ. Shakespeare).

Странна интерпретация на дългото затворено /е:/ в унгарски, отбелязвано с графемата <é>, битува впрочем в статията на П. Миятев, където се приема, че „графично означеното é има приблизително произношение ей в имената Pécs – Пèйч, Bécs – Бèйч (Виена), Géza – Гèйза, Erzsébet – Èржейбет (жен. име), Décsi – Дèйчи…“ (ИТЧИБЕ 1972: 334). През 70-те години на XX век тази постановка беше приложена в прожектирания у нас анимационен сериал „Семейство Мейзга“ (унг. Mézga család). В БТУИ (2015: 28) авторката Йонка Найденова аргументирано е коригирала въпросната интерпретация, така че имената са приели нормален от българска гледна точка гласеж: Печ, Геза, Ержебет, Дечи. Нормален, защото на български чуждоезичното дълго затворено /е:/ по принцип се предава с <е>, напр. Регенсбург, Тотлебен (нем. Regensburg, Totleben), а не по субективно акустическо впечатление *Рейгенсбург, *Тотлейбен.

1.3.3. Примери за двугласната /ой/: Лойд, Сойер, бойлер, бройлер, каубой. Аналогично на двугласната /ай/ вариации при възпроизвеждането на /oi/ няма, тя обаче се използва провизорно за предаване на специфичния нидерландски дифтонг /œy/ в Кройф (нидерл. Cruijff /Cruyff), Ромпой (по-коректно би било Ромпьой за нидерл. Rompuy както Патрик Смитьойс за Patrick Smithuis). Същото се отнася за фамилното име на нидерландския министър на здравеопазването Bruno Bruins – Бройнс / Брьойнс (обикновено транслитерирано Бруинс) и на последния губернатор на нидерландските владения в Северна Америка Peter Stuyvesant – Стойвесант / Стьойвесант (срв. и рус. Стёйвесант), у А. Данчев – с оглед на английското произношение – Стайвесънт.

1.3.4. Примери за двугласната /уй/: куйрук, цуйка. Търсейки спасение в транслитерацията, нидерландското име Rompui първоначално се появи побуквено предадено Ромпуй, впоследствие изменено на Ромпой (вж. 1.3.3.). Поради неправомерно транслитериране на немското селищно име Duisburg двугласната /уй/ фигурира в българския му облик Дуйсбург вместо логичния Дюсбург. Същата старинна графика за звука /ʏ:/ се съдържа и в името на един квартал в град Бон – Duisdorf. У нас то е непопулярно, но при коректно транскрибиране следва да добие звучене Дюсдорф.  

1.3.5. В домашни думи двугласната /ау/ се среща само във възклицания и звукоподражания като ау, бау, мяу. В заемки и собствени имена тя се възпроизвежда адекватно: аула, аут, аутобан, гаулайтер, кауза, маузер, пауза, уау, Ауербах, Аушвиц, Паула, Арау (вж. 1.2.1.). Макар и рядко, в разговорната реч се наблюдава нежелателното й разлагане на две срички с изместване на ударението върху втората съставка на дифтонга: аQла, ФК АQстрия. Превръщане на двугласната /ау/ в монофтонг /а/ е налице при англицизма фал вместо фаул (за англ. foul ‘нарушение на правилата’). По народна етимология с това нарицателно впрочем се осмисля първата част на композицията фалстарт, заeта очевидно от рус. фальстарт като застъпник на англ. false start ‘неправилен старт’. Като представка със значение ‘само-’ старогръцката дума ἀυτός ‘сам’ се е установила в нашия език с византийското си произношение [авт(о)-], напр. автентичен, автомат, автономен, автохтонен, привнесено и в латинизмите август, автор, авторитет; изключение правят оказионализмът ауто ‘лека кола’ и немската заемка аутобан (в унисон с латинско-немското звучене на двугласната в Autobahn), имаща много рядък вариант автобан, но затова пък регулярен синоним автомагистрала.

1.3.6. Нетипична за български е двугласната /еу/, документирана например в името на румънската парична единица леу (популярна фактически с множествената си форма лей за рум. lei с ед.ч. leu букв. ‘лъв’, очевидно прототип на българската лев), в испанското лично име Еухенио и в нарицателното еуфория. Отдавна остарелият вариант евфория може би е отразявал рус. остар. эвфорùя (днес ейфорùя) или свидетелства за приобщаване към традиционната адаптация на гръцкия префиксоид εὐ- ‘благо-, добро-’ с ев– както например в Евангелие (букв. ‘благовестие’), Евгений (букв. ‘благороден’ с алоними – освен исп. Еухенио – англ. Юджин, френ. Йожен, итал. Еудженио, нем. Ойген), евкалипт (букв. ‘добре обвит’). Рефлексите на гръцко-латинския дифтонг /eu/ проличават добре също в наименованието на еврото: англ. [‘юро], френ. [йор’о], итал. и исп. [‘еуро], нем. [‘ойро], бълг. èвро (без специална форма за мн.ч., което ще рече, че е препоръчително да се избягват срещаните нерядко вариации еврà и еврò).

1.3.7. Нетипична за български е също двугласната /оу/, застъпена например в модерните заемки боулинг, ноу-хау (по-добре ноухау, вж. дефис), шоу, в английски имена като Глазгоу, Джоузеф, Джоунс, Йелоустоун, Ролинг Стоунс, Оуенс, Оулд, в китайското Джоу Енлай, в чешкото Оломоуц и др. Толкова повече изненадва свръхстарателната й поява в наименованието на плувния стил кроул вместо адекватното крол за англ. crawl [krɔ:l]. Нейното наличие в името на британския писател Джордж Бърнард Шоу (вместо Шо за англ. Shaw [ʆо:]) навярно копира рус. Шоу. А. Данчев обръща внимание на едно наблюдение при преподаването на английския език: българският учащ се често „не чува“ дифтонговия изговор, поради което е склонен да предава двугласната /оу/ само с /о/ на български език (Данчев 1995: 110). Традиционно то фигурира в името на американския писател Едгар Алан По (но срв. и рус. Эдгар Аллан По) вместо Поу. Аналогична олекотена транскрипция А. Данчев препоръчва, респ. допуска за поредица случаи като Голдбърг (по принцип пред /л/), Смитсониан, Аризона, Дакота, Капоти, Брандо, Сачмо, Чикаго, Шапиро.

2. Транскрипция и транслитерация на съгласни

2.1. Българските съгласни имат в различна степен адекватни съответствия в чуждите езици, което дава възможност за относително сполучливо кирилизиране на заети нарицателни и собствени имена, съдържащи например фонемите /b/, /p/, /r/, /l/, /m/, /n/ и други. Транскрипционни проблеми и дилеми създават специфични графемни комбинации или позиционни реализации. Под 1.1.4.2. вече подробно беше разисквано трансформирането на сричкотворни /r/ и /l/ в бълг. /ър/, /ръ/, /ъл/. 

2.1.1. Преди анализирането на спорни случаи от различно естество нека бъде припомнено, че както при гласните, така и тук преписването на двойни съгласни с малки изключения е неправомерна практика. Вероятно най-старият пример за такава процедура в нашия език е старобългаризмът rawwi като субститут на гръц. ῥαββί за староеврейското обръщение ravvi букв. ‘учителю мой’. По принцип удвоени съгласни без звукова стойност на геминати (тоест ако не се произнасят както /зз/, /нн/, /тт/ примерно в беззвучен, есенна, пролетта) не се възпроизвеждат. Това се отнася за много английски и немски имена, където те обикновено сигнализират само краткост на предходната гласна, напр. англ. Debby, Giffard, Platters, Tennessee → Деби, Джифард, Платърс, Тенеси, нем. Bonn, Göttingen, Grimm, Willу → бълг. Бон, Гьотинген, Грим, Вили, френ. Cannes, Pierre, Rolland, Musset → бълг.Кан, Пиер, Ролан, Мюсе, исп. Ferrara, Gutiérrez → бълг. Гутиерес, порт. Guterres, Torres → бълг.Гутериш, Ториш.   

Във фински думи двойната и единичната съгласна могат да изпълняват смислоразличителна функция (напр. pako ‘бягство’ – pakko ‘принуда’), но при превод на имената е прието геминатите винаги да се опростяват: Kekkonen, Lappenranta, Hämeenlinna → Кеконен, Лапенранта, Хяменлина. Изписването на геминати се допуска, когато са възникнали на осезаема морфемна граница, както например в англ. Levittown (композиция от фамилното име Levitt на изобретателя на този вид поселища + town ‘град’) или в името на немския вестник Süddeutsche Zeitung (букв. ‘южнонемски вестник’) → бълг. Левиттаун, „Зюддойче цайтунг“. Също така при ирландски и шотландски фамилни имена с първа съставка Mac-/ Mc– (в смисъл на ‘син на’ унаследена от старокелтската дума за син *makko-s), напр. MacCarthy, McKenzie → Маккарти, Маккензи. За стотици латински и романски заемки това правило е невалидно, срв. анулирам, асимилирам, комисия (с етимологичен дублет комисиона, погрешно комисионна), корупция, имащи за база лат. annullo ‘превръщам в нищо’, assimilo ‘уподобявам’, commissio, род.п. commissionis ‘съединение; поръчение’ (чиято основа commission– се възстановява в прилагателното комисион-ен и деятелното име комисион-ер), corruptio, род.п. corruptionis ‘разваленост; подкупност’ (чиято основа corruption– се възстановява в прилагателното корупцион-ен), абстрактум към глагола corrumpo ‘унищожавам, развалям, развращавам; подкупвам’, застъпен в корумпирам. Наситени с геминати, подлежащи на опростяване в български, са италианските собствени имена: Bellini, Boccaccio, Giovanni, Donizetti, Maggiore, Puccini, Rossini, Vittorio → бълг. Белини, Бокачо, Джовани, Доницети, Маджоре, Пучини, Росини, Виторио.

По отношение на арабските имена се забелязва трайна тенденция геминатите да бъдат транслитерирани, напр. Мухаммад, Саддам. По-рядко това се наблюдава при някои руски и италиански Алла, Марчелла, но тази практика може и да се разрасне с оглед на модата българки да преиначават имената си Ана, Ема, Ина, Кана, Стела на Анна, Емма, Инна, Канна, Стелла.

2.1.2. Преградните съгласни /b/ и /p/, отбелязвани с графемите <b> и <p> и (особено в немски) с диграфите <bb> и <pp>, се предават на български съответно с <б > и <п>, напр. Babelsberg → Бабелсберг, Bebel → Бебел; Goebbels → Гьобелс, Ribbentrop → Рибентроп; Papen → Папен, Pfalz → Пфалц, Apolda → Аполда; Bopp → Боп, Poppe → Попе, Raestrupp → Раструп, Schempp → Шемп. Удвояването (с изключение на Schempp, където изпълнява само орнативна роля) обикновено цели да сигнализира краткост на предходната гласна. При транскрибиране то се запазва, когато двете съгласни се намират на разпознаваема морфемна граница, напр. Stebbach (Steb + Bach) → Щеббах.

Точно както в български, в средисловието пред беззвучна съгласна и в изгласна позиция звучната преградна съгласна /b/ се обеззвучава и гласи /p/, но в унисон с немската графика независимо от това се транскрибира с <б>: Wibke → Вибке, Kalb → Калб, Raab → Раб. Относно участието на графемата <р> в диграфа <ph>, означаващ звука /f/, вж. 2.1.3.

За испански П. Пашов (ИТЧЕБЕ 1974: 143) обръща внимание, че /b/ и /v/ са се слели в един билабиален проходен звук /β/, а И. Кънчев (Кънчев 2000: 36 сл.) отбелязва, че съобразявайки се с етимологичния принцип в испански, най-добре е <b> и неговият алофон <v> да се транслитерират, срв. напр. Боливия за исп. Bolivia. Графемата <b> се пази в Барселона, Билбао, Куба за исп. Barcelona, Bilbao, Cuba. Двоякост е налице при името La Habana, наложило се с гласеж Хавана в отличие от нарицателното хабанера букв. ‘(танц) от Хавана’ (исп. danza habanera), както и при Cordoba → бълг. Кòрдоба (фонетично) / Кòрдова (традиционно), но само кордоба за паричната единица на Никарагуа cordoba. И обратно, у нас етническото наименование vascos (от латинската множествена форма vascоnes) се е утвърдило с облик баски поради посредничеството на френ. Basques, нем. Basken, руск. баски. Популярни примери за транслитерация исп. <v> → бълг. <в> са Servantes, Valencia, Vallejo, Valparaíso, Velásquez, Venezuela → Сервантес, Валенсия, Валехо, Валпараисо, Веласкес, Венесуела.     

2.1.3. Различаващите се по звучност и беззвучност устнено-зъбни фрикативи /v/ и /f/ се отбелязват писмено с графемите <v> и <f>, напр. англ. Vaughan, Vinсent, Smithfield → бълг. Вон, Винсънт, Смитфийлд; френ. Verne, Versailles, Villefort → бълг. Верн, Версай, Вилфор, итал. Verona → бълг.Верона, пол. Zofia → бълг. Зофия, унг. Ferencváros, Varga → бълг. Ференцварош, Варга, чеш. Václav, Vondrak → бълг. Вацлав, Вондрак, словаш. Bratislava → бълг. Братислава, фин. Paavo → бълг. Паво, тур. Fuat → бълг. Фуат/ Фуад. В немски /v/ се предава с <w>, напр. Wagner, Ludwig, Schwarzwald → Вагнер, Лудвиг, Шварцвалд;в чужди имена също с <v>, напр. Viktor, Vulpius → Виктор, Вулпиус, а /f/ – с <f> и <v>, напр. Faust, Bitterfeld, Bremerhaven → Фауст, Битерфелд, Бремерхафен. Несъобразност е налице при Hannover с традиционна транскрипция Хановер вместо фонетичната Ханофер.

В полски за /v/ също се използва графемата <w>, напр. Warszawa, Wroclaw → Варшава, Вроцлав. При транскрибиране диграфът <ff> се опростява: нем. Hüffel, Bierhoff, Hauff → бълг. Хюфел, Бирхоф, Хауф, англ. Giffert, Jeffrey → бълг. Гифърт, Джефри. В български двойното <ff> се възпроизвежда при наличие на различима морфемна граница, напр. нем Hoffeld (Hof + Feld) → бълг. Хòффелд.

При заселването си във Франция и други западни страни руснаците в миналото транскрибирали изгласа на фамилните си имена с <-ff>, както например Смирнов → Smirnoff. В руски фирменото име за водката Smirnoff се запазва в латинизиран вид или се ретранскрибира – Смирнов. У нас то се кирилизира със Смирноф, въпреки че е мислима и руската ретранскрипция. В немски фамилното име на Георги Димитров се е изписвало Dimitroff, което не е довод да го кирилизираме по друг начин освен с Димитров. Снобско е изписването Петрофф вместо Петров, колкото и ексцентричен да е неговият носител.   

Диграфът <ph> в немски, френски, английски служи за възпроизвеждане на гръцката буква <φ> в еврейски и гръцки по произход имена като Daphne → Дафне, Philadelphia → Филаделфия, Raphael → Рaфаeл, Sophokles → Софoкъл, Philipp/ Philipрe/ Philip → Филип. В немски собствени и чужди имена той отчасти се конкурира с графемата <f>, напр. Adolf/ Adolph → Aдолф, Josef/ Joseph → Йoзеф, библ. Йoсиф, Stefan/ Stephan → Щeфан. Когато съседството на графемите <p> и <h> е на морфемна граница в рамките на композиции, те запазват гласежа си и се транскрибират с <пх>, напр. Diepholz → Дипхолц, Kamphausen → Кампхаузен, Schaphuysen → Шапхюзен.

2.1.4. На български не само единичните съгласни <t>, <d>, но и удвоените <tt>, <dd> се предават с <т> и <д>, напр. фин. Tampere, англ. Teddy, итал. Vittorio, нем. Cottbus, Hiddensee → бълг. Тампере, Теди, Виторио, Котбус, Хидензе. Това се отнася за <d> дори в изгласна позиция, където в български, немски и други езици се обеззвучава и се произнася като /т/, срв. Dortmund, Gottwald, Eduard → Дортмунд, Готвалд, Едуард. При вариращо използване на двете преградни съгласни в чуждия език графиката им се запазва: нем. Bernhard ~ Bernhart, Bertold ~ Bertolt,  Erhard ~ Erhart → бълг. Бернхард – Бернхарт, Бертолд – Бертолт, Ерхард – Ерхарт. Вероятно свръхстарателност или асоцииране с други имена (напр. Хилдегард) е причина за иначе необяснимата подмяна на Щутгарт с Щутгард при името на немския град Stuttgart.   

В нарицателни и собствени имена диграфът <th>, с който се предава старогръц. /θ/, се опростява на <т>, срв. театър, Доротея, Теодор, Томас за френ. théâtre, нем. Dorothea, Theodor, англ. Thomas. Доколкото в немски имена буквеният знак се среща орнативно, при кирилизирането той също се игнорира, напр. Thurgau → Тургау, Goethe → Гьоте, Johannesthal → Йоханестал, Abendroth → Абендрот, Bayreuth → Байройт. Когато в немски имена съчетанието <th> е възникнало поради съседството на фонемите /t/ и /h/ на морфемна граница, гласежът на неговите съставки се запазва:Diethart → Дитхарт, Diethelm → Дитхелм, Geesthacht → Гестхахт, Mauthausen → Маутхаузен, Rothaargebirge → Ротхаргебирге, Schultheiß → Шултхайс. В някои случаи спирантът /h/ в началото на втората съставка е заглъхнал частично или напълно, поради което се е оформила произносителна и/или писмена вариантност, напр. Berthold/Bertold → Бертхолд/ Бертолд, но невалидна заWalther/ Walter → Валтер (срв. и английското му съответствие Walter → бълг. Уолтър). Последното не е в сила за Beethoven → Бетхòвен, където освен вече изместеното началословно ударение в практиката неправомерно се изпуска и спирантът /h/: Бетовен.

Поради липса в български на проходна съгласна с качествата на английската беззвучна /θ/, белязана с диграфа <th>, при транскрибиране на съдържащите я собствени и нарицателни имена тя се замества с преградната <т>, напр. Thackeray, Thames, Thorndike, Heathrow, Smith, thriller → бълг. Такъри, Темза, Торндайк, Хийтроу, Смит, трилър.

В арабски точно както в английски съществуват два междузъбни спиранта – буззвучен /θ/ и звучен /ð/. Първият фигурира в личното име Othman, което с посредничеството на тур. Osman е известно и в български – Осман с прилагателно османски ‘свързан, присъщ на Османската империя’. От араб. Othman във френски със субституция /θ/ > /t/ е оформено прилагателното ottoman ‘османски’. В българска морфологична адаптация то звучи отомански като своеобразен синонимен вариант на османски например в съчетанието Османска империя, по-рядко и по-книжовно Отоманска империя. Сходно редуване на спирантен и експлозивен звук се наблюдава при вариантите рамазан/ рамадан ‘име на деветия месец на мюсюлманския лунен календар, през който се пости (не се яде от изгрев до залез слънце)’, застъпен също в празника Рамазан Байрам и личното име Рамадан. Разликата се дължи на обстоятелството, че звучното междузъбно /ð/ в арабския прототип ramadān (букв. ‘горещ месец’, към отглаголното име ramad ‘изгаряне, съхнене’) се възпроизвежда в първия случай по турско-персийски образец със /з/, а във втория – по френски, немски или английски с /д/.

В немски (а оттам в нидерландски и скандинавските езици) диграфът <dt> главно в изгласа на собствени имена се появява през XVI в., за да означи, че етимологичното /d/ се е обеззвучило на /t/. В руски двете букви се транслитерират, в български обаче през 70-те години на миналия век се поведе дискусия дали да се следва руският пример, или да се съблюдава етимологичният принцип (невалиден впрочем при –hardt с база прилагателното hart ‘твърд’), или пък диграфът да се опрости. Иначе казано <дт>, <д> или <т> при имена от типа Arndt, Brandt, Humboldt, Schmidt. Дискусията се разгърна конкретно по въпроса как да се изписват имената на германските канцлери Brandt и Schmidt. За български транслитерацията Брандт и Шмидт се окачестви като неуместна. Предлагаше се опростяване <dt> → <-д>, реализирано и запазено до днес в Рембранд (за нидерл. Rembrandt). Накрая надделя становището за отбелязване на намекнатата в немски беззвучност, тоест Арнт, Брант, Хумболт, Шмит. То се отнася и за всички селищни имена с детерминат –stadt/ –städt/ –stedt, напр. Darmstadt → Дармщат, Freudenstadt → Фройденщат, Karstädt → Карщет, Markranstädt → Маркранщет, Eckstedt → Екщет, Helmstedt → Хелмщет. Известна вариативност се наблюдава при Kronstadt – Кронщад/ Кронщат (рус. Кронщадт, старинен крепостен град на остров близо до Петербург) и Кронщат (историческо немско име на румънския град Брашов). Същото правило за отстраняване на „паразитното“ <d> чрез опростяване на диграфа <dt> е валидно освен това, когато той се намира в средисловна позиция: Handtke → Хàнтке, Striedter–Temps → Щрùтер-Темпс.  

При това положение съществуващата традиционно обусловена вариативност при отделни немски фамилни имена поражда транскрипционни противопоставяния не при изгласно редуване на <dt> и <t>, а при тяхната подмяна с <d>, напр. Bernhart/Bernhardt → Бернхарт, Messerschmidt/Messerschmitt → Месершмит (второто залегнало и в нарицателното за изтребителите месершмит), Schmidt/Schmitt → Шмит в противовес на Bernhard → Бернхард, Messerschmid → Месершмид, Schmied/ Schmid → Шмид.

За наложителното отстраняване на орнативното <т> в транслитерационното съчетание <тч> вж. 2.1.6.

2.1.5. В различните езици преградните съгласни /g/ и /k/ се означават с различни буквени знаци и комбинации от тях. Пред беззвучна съгласна в средисловието и в краесловието звукът /g/ и в немски, и в български се обеззвучава на /k/, но графиката му се запазва в двата езика: Berghof – Бергхоф, Bamberg – Бамберг. В повечето езици за звучната /g/ се използа <g>, а за беззвучната /k/ в немски <k>, <ck>, в латински и романските езици пред задни гласни <с>, пред /е/ и /i/ <ch> и <que>, <qui>, в другите езици обикновено <k>, но също и <с>. Техни съответствия при единична или двойна употреба в български са <г> и <к>, напр. нем. Gauß → Гаус, Augsburg → Аугсбург, Hegel → Хегел; Egg → Ег, Heidegger → Хàйдегер; Kant → Кант, Feldkirch → Фелдкирх; унг.Kecskemét → Кечкемет; исп. Carreras → Карерас, Castro → Кастро, Colorado → Колорадо, порт. Copacabana → Копакабана (по-точно Копъкъбанъ), Cottbus → Котбус, Cranach → Кранах, Akkermann → Акерман, Ekkehard → Екехард. В испанските графемни съчетание <gue>, <gui>, <que>, <qui> средната графема <u> няма звукова стойност и не се транслитерира: Guernica, Guevara, Miguel → Герника, Гевара, Мигел; Guido, Guillén → Гидо, Гилен; Henríquez, Torquemada → Eнрикес, Торкемада (остар. Торквемада), Coquimbó, Quijote → Кокимбо, Кихот (фонетично Кихоте). Същото се отнася за нарицателните conquistador, tequila → конкистадор (остар. конквистадор), текила. Изключение прави традиционното Гвинея вместо Гинея за нем. Guinea, френ. Guiné, произнасяни [gi] в началословието. Традиционното произношение се пази все още при Парагвай, Уругвай, Гваделупа, Еквадор вместо Парагуай, Уругуай, Гуаделупа, Екуадор за исп. Paraguay, Uruguay, Guadelupe, Ecuador (но все пак Никарагуа, Манагуа за исп. Nicaragua, Managua). Вероятно на неуместно асоцииране с представката анти– се дължи преиначаването Àнтигуа вместо Антùгуа (за исп.-англ. Antigua), етимологичен дублет на антика ‘старина’, исп. antigua ‘стара, старинна’ (името на острова в Карибско морепо се основава на една икона с образа на Божията майка в катедралата на Севиля). 

При наличие на разпознаваема морфемна граница двойните съгласни се възпроизвеждат на български, напр. нем. Berggruen (Berg + grün) → бълг. Берггрюн, нем. Markkleeberg (Mark + Kleeberg) → бълг. Маркклеберг.

Редките немски диграфи <kh>, <gk> и триграфът <gkh>, съдържащи отчасти орнативно <h>, се транскрибират с <к>: Khlesl → Клезъл, Egk → Ек, Stürgkh → Щюрк. Орнативна функция изпълнява и диграфът <ck> вместо <k> в нем. Bismarck, Franck → бълг.  Бисмарк,  Франк, като при регулярна се предава също с <к>: Bäcker → Бекер, Flick → Флик, Gauck → Гаук, Pieck → Пик. В славянски по произход имена съчетанието <ck> гласи /tsk/, напр. Goslicki → Гослицки, Ranicki → Раницки. Звукова стойност /k/ има също диграфът <ch> в началословна позиция, напр. Chemnitz → Кемниц, Chiemgau → Кимгау, Chlodwig → Клодвиг, Christа → Кристa.

Звук /k/ в съчетание със спирантите /v/ и /s/ е заложен в немските графемни означения <qu>, респ. <chs>, <cks> и <x>, първото от които се предава на български с <кв>, а другите – с <кс>: Quadt → Кват, Quilling → Квилинг, Marquard → Марквард; Drechsler → Дрекслер, Fuchs → Фукс, Sachsenring → Заксенринг, Oechsli → Йоксли; Marcks → Маркс; Xanten → Ксантен, Xaver → Ксавер, Max → Макс. Имената Monique, Remarque са с френска ортография и звучат Монùк, Ремàрк. Същото се отнася за Québec, но у нас по немско-руски образец се е утвърдил облик Квебèк вместо Кебèк.

Когато буквосъчетанието <chs> се намира на морфемна граница, а понякога и в краесловието, тоест когато застъпва немските фонеми /х/ + /s/ или /x/ + /z/, то се транскрибира с <хс> и <хз>, а при /chst/ – с <хщ>, например Dieterichs → Дитерихс, Friedrichshafen → Фридрихсхафен, Schluchsee → Шлухзе, Bechstein → Бехщайн, Eichstätt → Айхщет. При Höchst → Хьохст второто не е валидно, понеже в това име като цяло е заложена превъзходна степен на прилагателното hoch ‘висок’.

В нидерландския и в неговия белгийски вариант фламандския с графемата <g> се означава чуждата на българския език звучна проходна съгласна /ɣ/ като корелат на беззвучната /х/. В писмената ни практика въпросната графема <g>, съдържаща се в собствени имена, по принцип бива транслитерирана, напр. Gent, Groningen, Vincent van Gogh → Гент, Гронинген, Винсент ван Гог. По образец на нем. Den Haag и рус. Гаага в български се е утвърдил компромисният облик Хага. През последните десетилетия обаче си прокарва път тенденцията да предаваме специфичния нидерландски звук с <х>. В българската версия на интернетната Wikipedia в самостоятелна статия името на нидерландската писателка и евродепутатка Els de Groen фигурира като Елс де Хрун с добавка в скоби (на български неточно предавано и като де Гроен, правилен правопис де Грун). Изтъкнатото предпочитание към тредиционното възпроизвеждане на нидерл. <g> може да се подкрепи с обективния факт, че както беззвучният спирант /х/, така и звучният експлозив /г/ са еднакво неадекватни съответствия на нидерландската фонема /ɣ/. Предимството на транслитерацията при Гент и т.н. е, че дава еднозначен отговор на въпроса каква графема стои зад съгласната в прототипа, още повече че в нидерландски освен /ɣ/ има още два сходни спиранта – /h/ и /х/. Подмяната на Гент, Гронинген, Ван Гог с Хент, Хронинген, Ван Хох изобщо не е стояла на дневен ред, но ако решим да транскрибираме ‘s-Gravenhage, официалното име на Хага, то несъмнено по-приемливо ще бъде със ‘с-Гравенсхаге, отколкото със ‘с-Хравенсхахе.

В турски за означаване на някогашното меко /г/ се използва графемата <ğ>, но без звукова стойност. При транскрибиране то по традиция се предава с /г/, напр. Ağca, Doğan, Erdoğan, Hacıoğlu → Агджа, Доган, Ердоган, Хаджиоглу. Регионално редуване на /г/ и /й/ е налице в заемката бег / бей (от тур. остар. bеğ, днес bey, където се отразява преход /ğ/ > /y/ пред /е/) с производни бейски, бейлербей / бегов, беглик, бегликчия.

2.1.6. Африкатата /tʃ/, кирилизирана с <ч>, е позната на славяните и има съответствия в други европейски езици, но липсва например в гръцки, френски, фински. Графически се изразява по различен начин, напр. с <ç> в турски и албански (тур. Çatalca, Dinçer → бълг. Чаталджа, Динчер, алб. Çaçi, Çorovoda → бълг. Чачи, Чоровода), с <č> в чешки (Hradčаny → Храдчани), словашки (Čičmany → Чичмани) и словенски (Jurčič → Юрчич, Popovič → Попович), с <cs> в унгарски (Csepel → Чепел), с <cz> в полски (Kuryłowicz, Wieczorkiewicz → Курилович, Вечоркевич), с <c> пред /е/ и /i/ в италиански (Vincenzo, Cinzano → Винченцо, Чинцано). В румънски неудареното <e> след <c> изпълнява само сигнална функция, че <c> има звукова стойност /tʃ/, напр. Ceauşescu → Чаушеску, Mircea → Мирча, Tulcea → Тулча, Vrancea → Вранча.

Когато в италианската секвенция <ci> гласната <i> е под ударение, тя се произнася, респ. изписва: Lucìa → Лучùя. Погрешно обаче е транслитерирането й в неударена позиция, напр. Boccàccio, Luciàno, сaprìccio, ciabàtta → Бокàчо, Лучàно, капрùчо, чабàта, а не Бокàчио, Лучиàно, капрùчио, чиабàта. При транскрибиране характерната за италиански геминация се опростява: итал. Cicciolina, Piccioni, Vespucci → бълг. Чичолина, Пичони, Веспучи. В сръбски и хърватски се различават твърд и мек вариант на африкатата, предавани писмено съответно с <ч> и <ħ> в сръбски, респ. с <č> и <ć> в хърватски. На български те се субституират единно с <ч>, напр. сръб. Дучић, Ћосић, хърв. Dučiħ, Ćosić → бълг.  Дучич, Чосич. 

В испански и английски за предаване на африкатата /tʃ/ се използва диграфът <ch>: исп. Chaco, Chaves, Goyeneche → бълг. Чако, Чавес, Гойенече, англ. Chapel Hill, Chaucer, Colchester → бълг. Чапъл Хил, Чосър, Колчестър. Облиците Мичиган, Чикаго, валидни и за руски, са традиционни в отличие от фонетичните Мишиган, Шикагоу за англ. Michigan, Chicago. Името на индианското племе апачи отразява произношението му в английски Apache и испански apache. Чрез преводи на създадени от Карл Май романи у нас то е познато също с немския облик апахи (нем. Apache, където на диграфа <ch> отговаря бълг. /х/), а френското му съответствие Apache, използвано в края на XIX в. и като прозвище за членовете на парижки престъпни банди, лежи в основата на етимологичния дублет апаш ‘крадец, джебчия’.

В английски собствени имена като еквивалент на <ch> се среща триграфът <tch>, при което наличието на <t> подвежда мнозина преводачи да го копират. Така възниква транскрипционната дилема как да се процедира с имена като Fitch, Fletcher, Kutcher, Mitchell, Pratchett, Thatcher, чието решение всъщност е елементарно. След като в английски <tch> не е звукосъчетание от <t> и <ch>, а алтернативно означение за африкатата <tʃ>, на български орнативното <t> отпада от графиката, тоест изписва се Фич, Флечър, Къчър (по-точно Кучър), Мичъл, Прачет, Тачър, а не Фитч, Флетчър, Кътчър, Митчъл, Пратчет, Татчър, налагащо добросъвестно артикулиране на [тч] така, както в домашните умалителни винтче, кътче и пр. Неприятното е, че на въпросната порочна транслитерация се дължат правописни недомислия като името на подправката кетчуп (по същество транслитерация на руска почва), на бейзболните термини кетчър и питчър, а понякога и на професионалната борба кетч вместо правомерните кечъп, кечър, пичър, кеч (с деятелно име кечист) за англ. ketchup, catcher, pitcher, catch (as catch can), така че в крайна сметка те биват противопоставяни на отдавна утвърдени образци като англ. dispatcher, match, sketch → бълг. диспечер, мач, скеч.

Стандартно означение за африката /tʃ/ в немски е буквосъчетанието <tsch>, напр. Tschirch, Bartsch, Dutschke, Jurtschitsch → бълг. Чирх, Барч, Дучке, Юрчич. При транскрибиране графемната поредиця <tsch> не бива да се разчленява на <тш> (напр. Хентш вместо Хенч за нем. Hentsch), освен ако не стои на морфемна граница, напр. Burtscheid → Буртшайд, Gutschmidt → Гутшмит, Rotschild → Ротшилд. Тя не бива да се изопачава и на <тч>, както през първото десетилетие на ХХI в. в спортните рубрики се постъпваше с името на австрийската състезателка по ски-бягане Renate Götschl, изписвано Гьотчел вместо коректното Гьочъл. Последица от такова изопачаване личи в гласежа на възприетото чрез руски нарицателно глетчер вместо логичното глечер за нем. Gletscher.

По-редки немски означения за /tʃ/ са <zsch> и <tzsch>. Странното графемно съчетание <zsch> в имена като Zscharnt, Zschepa, Zschokke, Zschortau не бива да подвежда към разчленяване <ц> + <ш>. Тоест не Цшарнт, а Чарнт, респ. Чепа, Чоке, Чортау. При другото графемно съчетание <tzsch> немските справочници допускат интерпретиране както като вариант на <tsch>, така и като съчетание от <ts> и <sch>. У нас по втория начин е възприето да се изписва и произнася името на германския философ Friedrich Nietzsche: Ницше, а не Ниче. Други примери: Tzschirner, Fritzsche, Goitzsche, Gretzschel, Delitzsch → бълг. Чирнер, Фриче, Гоче, Гречел, Делич.

Звучен корелат на африкатата /tʃ/ e /dʒ/, отбелязван на български с диграфа <дж>. Среща се в малко европейски езици и графически се отразява по различен начин: в италиански и английски с <g> пред <e> и <i>, но в английски също много често с <j>, на турски с <c>, на албански с <xh>, на сръбски с <џ>. Примери: итал. Angelotti, Michelangelo, Gina Lollobrigida, Giorgio, Giuseppe, Caravaggio → бълг. Анджелоти, Микеланджело, Джина Лолобриджида, Джорджо, Джузепе, Караваджо, англ. Anchorage, Dodge, Geoffrey, George, Greenwich Village, Jennifer, Jimmy, John, Joseph → бълг. Анкоридж, Додж, Джефри, Джордж, Гринидж Вилидж, Дженифър, Джими, Джон, Джоузеф, тур. Cafer, Cemal, Ağca → бълг. Джафер, Джемал, Агджа, алб. Hoxha → бълг. Ходжа, сръб. Ђинђић, Ђоко, Ђорђевић → бълг. Джинджич, Джоко, Джорджевич. Подобно на ситуацията в английски и италиански, графемата <g> в румънски означава звук /dʒ/ в позиция пред <e> и <i>, напр. Argeş, Carageale, George → бълг. Арджеш, Караджале, Джордже, но за дунавския град Giurgiu не сме възприели реалния му румънски гласеж Джурджу, а сме запазили неговото традиционно българско наименование Гюргево. 

Във френски коментираната звучна африката /dʒ/ не съществува, така че е редно името на актрисата Brigitte Bardot да се транскрибира и произнася само Брижùт, а не и Бриджùт донякъде по подобие на англ. Bridgit → бълг. Брùджит. В добавка към изложеното по-горе относно правомерността на облиците Бокачо и Лучано трябва да се изтъкне изопачаването на италианското фамилно име от епохата на Ренесанса Bòrgia, предавано по отношение на княгиня Lucrezia Borgia по-често транслитерирано Лукреция Борджия, отколкото в транскрипция Борджа, респ. на родовото име Борджиите.

2.1.7. В български денталните проходни съгласни /с/ и /з/ са ясно различими, като в изгласна позиция и пред беззвучна съгласна в средисловието /з/ се обеззвучава, но графемата <з> се запазва, напр. перваз <первас>, безсмислен <бессмислен>. В чужди езици /s/ се отбелязва с <s> (пред предна гласна във френски и португалски със <с>, пред задна съгласна със /ç/), в немски с <ss>, <ß>, в унгарски c <sz>, напр. итал. Salvatore → Салваторе, исп. Sacasa, Dolores → Сакаса, Долорес, френ. Maurice → Морис, порт. Curaçao, Valença → Кюрасао, Валенса, нем. Essen, Meißen → Eсен, Майсен, унг. Szeged → Сегед. За звучната съгласна /z/ се използва <z> и <s>, в немски само <s> в началословието, в средисловието пред гласна и в рамките на композиции, в италиански с <s> между гласни, напр. англ. Zanzibar → Занзибар,  френ. Thorez → Торез, итал. Casanova → Казанова, рум. Aspazia → Аспазия,  хърв. Zagreb → Загреб, чеш. Zdenĕk → Зденек, унг. Zoltán → Золтан, тур. Yıldız → Йълдъз, нем. Sachsenhausen, Stralsund → Заксенхаузен, Щралзунд (традиционно, макар и неточно Solingen → Солинген вместо Золинген, Saarbrücken → Саарбрюкен вместо Зарбрюкен). Корекция бе предприета по отношение на японското селищно име Нагасаки вместо по-старо Нагазаки, но непроменено явно ще остане името на финландската столица Хелзинки вместо адекватното Хелсинки (за фин. Helsinki – език, който не познава звук /z/). Някои испански имена, съдържащи графема <z> (като Zamora → бълг. Самора), могат да добият популярност с английското си произношение (тоест със /z/ вместо /s/), напр. това на английския футболист Bobby Zamora → бълг. Боби Замора. Разнобой се наблюдава при предаване на анлийските имена Charles и James. Поради озвучаване на изгласа му в английски обликът Чарлз се е утвърдил при Чарлз Дарвин, Чарлз Дикенс в противовес на Рей Чарлс. Анализът на А. Данчев за фонемата /z/ (Данчев 1995: 151 сл.) води до препоръката да се дава предпочитание на варианта Чарлс,  Джеймс и други от този тип.      

В испански денталното /s/ се отбелязва с /s/ и cъс /с/ пред /е/ и /i/, срв. Segovia, Cecilio → бълг. Сеговия, Сесилио.  Освен това съществува интердентална фонема /θ/, ошрифтявана със <z>, което в Латинска Америка се произнася също като /s/. Иначе казано, в испански имена графемата <z> никога не се произнася като /z/ или /ts/, тоест Zaragoza → Сарагоса, Alvarez → Алварес, García → Гарсия, González → Гонсалес, Mendoza → Мендоса, Suárez → Суарес. Това дава право да се препоръча преминаване от традиционните транскрипции на исп. Venezuela, англ., исп. San Francisco към логичните Венесуела, Сан Франсиско, както бе постъпено с Barcelona, Valencia, Cincinnati → бълг. Барселона, Валенсия, Синсинати вместо по-старите опосредствено възприети Барцелона, Валенция, Цинцинати. Исп. Galicia, порт. Galiza, англ. Calicia, френ. Galice, нем. Galiсien е озачение за областта Галисия в Испания, която не бива да се смесва с историческата област в Полша и Украйна Галиция (нем. Galizien, англ. Galicia, френ. Galicie).

2.1.8.  Аналогично на африкатите /ц/ и /ч/ шушкавите съгласни /ш/ и /ж/ са възникнали чрез палатализиране на /*k/ и /*g/ още в праславянски, поради което в старобългарските азбуки се отбелязват иновативно с буквени знаци, липсващи в гръцката и латинската азбука. В западните и югозападните славянски езици за означаване на /ʃ/ и /ʒ/ се използват латински букви с диакритични знаци или буквени комбинации. В чешки, словашки, хърватски и словенски съгласната /ʃ/ се отбелязва с <š>: чеш. Švejk, Hašek, Vyšehrad → Швейк, Хашек, Вишехрад, словаш. Šafárik, Hruškovic → Шафарик, Хрушковиц, хърв. Šandalja, Krešimir → Шандаля, Крешимир, словен. Škofíje, Bezenšek → Шкофийе, Безеншек.

В полски звукът /ʃ/ се отбелязва с диграфа <sz>, напр. Szymanowski, Warszawa → Шимановски, Варшава. Освен /ʃ/ в полски съществува мека беззвучна шушкава съгласна, означавана с <ś> пред друга съгласна и в края на името, с <si> пред друга гласна, както и по други начини в зависимост от позицията й в думата или името. В български опитите за нейното предаване също с <ш> по принцип бяха изоставени, напр. Oświęcim → Освèнцим (изненадващо на пръв поглед решение, но най-последователно в сравнение с посоченото в българския Гугъл традиционно Освиѐнцим и съвсем неприемливото алтернативно Ошвѐнчим), Sienkiewicz → Сенкевич, а не Шенкевич или Шенкиевич (за срещаната особено на книжния пазар вариация Сенкиевич, както и за Освиенцим вж. 2.1.12.). В Гугъл името на футболиста Jakub Świerczok фигурира с облик Я̀куб Швѐрчок с добавена в скоби полска фонетична транскрипция и произносителна ремарка „фамилията най-близко до Швйерчок“. За съжаление в практиката на спортните коментатори битува именно това уж най-близко произношение, което не само се опира на две нарушени правописни правила, но и звучи направо измъчено. Правилното и естествено произносимото гласи Сверчок.

Други европейски езици, които познават звук <ʃ>, го отбелязват по следните начини: английски с <sh>, рядко с <ch> и другояче, напр. Sharon, Sherlock, Hampshire, Charlotte, Chicago, Schoen → Шарън, Шерлок, Хампшър, Шарлот, Шикагоу/ Чикаго, Шън; албански с <sh>, напр. Shkodra, Barbullush → Шкодра, Барбулуш;  френски с <ch>, напр. Chamonix, Chateaubriand, Delaroche → Шамони, Шатобриан, Дьоларош; италиански с <sc> пред /е/ и /i/, напр. Brescia, Scelba, crescendo → Бреша, Шелба, крешендо (с изопачен традиционен вариант кресчендо); португалски с <ch> пред гласна и с <s> пред съгласна или в края на името, напр. Chaves, Costa, Sines → Шавиш, Коща, Синиш; унгарски с <s>, напр. Sаndor, Vasas → Шандор, Вашаш, в румънски и турски с <ş>, напр. рум. Șăineanu, Timişoara → бълг. Шъйняну, Тимишоара, тур. Şükür, Ayşegül → Шукюр, Айшегюл.

В шведски има няколко начина за приблизително предаване на звук, възпроизводим на български с /ш/, напр. Skärhamn, Tjörn, Kjellberg, Köping→ бълг. Шерхамн, Шорн, Шелбер, Шопинг. Непознаването на тази закономерност води до транслитерационни несъобразности от типа на Kjellqvist, изписвано Кйелквист вместо Шелквист. При въпросния звук става въпрос за първоначално мека африката /ć/, преминаваща постепенно в мека проходна съгласна /ś/. Тази е причината в практиката да се среща използването на /ч/ като субститут особено на /k/ и на диграфа /tj/ пред мека гласна, напр. Чопинг, Чорт, и то дори с неприемливото мнимо смекчаване чрез <ь>: Чьопинг, Чьорт. По правило шведските консонантни секвенции <rs>, <rss> се транскрибират с <рш>, напр. Lars, Andersson, Kristoffersson, Persson, Petersson → бълг. Ларш, Андершон, Кристофершон, Першон, Петершон, а не Ларс, Андерсон и т.н. (традиционно Холгерсон вместо Холгершон за швед. Holgersson). По това те се различават от датско-норвежките Andersen, Larsen → бълг. Андерсен, Ларсен.

В полски диграфът <rz> има двояко произношение: като <ʃ> и като <ʒ> в зависимост от това дали го предхожда беззвучна съгласна или не, напр. Rzeszów, Andrzej, Tarnobrzeg → бълг. традиционно Жешов (фонетично по-точно Жешув), Анджей, Тарнобжег, но Przewalski → Пшевалски (така според Л. Андрейчин, ИТЧИБЕ 1974: 54 сл.). Под влияние на руския му правопис Пржевальский това име обаче е известно и у нас с трудно произносимия гласеж Пржевалски. По произход то е полско, но е получило известност като фамилно име на руския естествоизпитател и пътешественик в Средна Азия Николай Михайлович Пржевальский (1839-1888). Носи го както откритият от него в Монголия кон на Пржевалски (новолат. Equus ferus przewalskii, единственият подвид на някогашния див кон, запазил се до наши времена в автентичен вид), така и – конвертирано като прилагателно – Пржевалският хребет в западнокитайската планинска система Кунлуншан.

В полски за звука /ʒ/ освен диграфа <rz> (развил се от /r/ пред /е/) се използва /ż/ примерно в имената Żeromski, Elżbieta → Жеромски, Елжбета. Генетично аналогичен на полския звук /rz/ е чешкият /ř/, който на български транскрибираме с /рж/, напр. Jiři, Bedřich, Dvořak, Přemysl → Иржи (алоним на Георги, вж. 3.3.), Бедржих (по-уместно Бедържих – чешко съответствие на нем. Friedrich, тоест Фридрих), Дворжак, Пржемисъл (според Св. Иванчев по-точно Пршемисъл, вж. ИТЧИБЕ 1974: 63).   

 В чешки, словашки, хърватски и словенски за /ʒ/ също се използва латинската буква <z>, но с диакритичния знак, наричан „хачек“, а именно <ž>, напр. чеш. Žlutice, словаш. Žilina, хърв. Kažotić, словен. Brežice, Jože → бълг. Жлутице, Жилина, Кажотич, Брежице, Йоже.

Във френски за /ʒ/ се използва графемата <j>, както и <g> (пред /е/ или /i/), напр. Jacques, Joliot, Jules, Juliette, Dijon → бълг. Жак, Жолио, Жул, Жулиет, Дижон, респ. George, Gérard, Bugey, Eugénie → бълг. Жорж, Жерар, Бюже, Йожени (не Южени!). Френското правило за /ʒ/ е валидно също за португалски: Jorge, Sergipe, João, Rio de Janeiro, Beja, Tejo → бълг. Жоржи, Сержипи, Жуан, Риу ди Жанейру (фонетично) / Рио де Жанейро (традиционно), Бежа, Тежу. В румънски обаче писменият знак за /ʒ/ e само <j>, напр. Jebeleanu, Jiul, Joja, Blaj, Lugoj → бълг. Жебеляну, Жиул, Жожа, Блаж, Лугож. В унгарски се използва диграфът <zs>, напр. Zsigmond, Zsombor, Zsuzsa, Rezső, Rózsa → бълг. Жигмонд, Жомбор, Жужа, Режо, Рожа.

2.1.9. Етимологично с /к/ и /ч/ кореспондира африкатата /ц/, фонетично отбелязвана с /ts/. В славянските езици, ползващи латиница, за нея се употребява графемата <c>, напр. пол. Bernacki, Kościuszko, Mickiewicz, Wrocław → Бернацки, Косцюшко, Мицкевич, Врослав, чеш. Cecilie, Svatoňovice → бълг. Цецилие, Сватоньовице, словаш. Bystrica, Hlohovec → бълг. Бистрица, Хлоховец, хърв. Belostenac, Kragujevac → бълг. Белостенац, Крагуевац, слов. Cankar, Jesenice → бълг. Цанкар, Йесенице. Същото е валидно за унгарски (Cece, Alsóregmeс → бълг. Цеце, Алшорегмец), така и за албански (Curraj, Shushica → бълг. Цурай, Шушица). В италиански за /ts/ се използва графемата /z/ (често и като гемината /zz/), напр. Cinzano, Lucrezia, Monza, Sulzano, Buzzi, Liuzzi, Pierazzi → бълг. Чинцано, Лукреция, Монца, Сулцано, Буци, Лиуци, Пиераци, а в румънски – /ţ/: Dȋmboviţa, Dobriţa, Carpați → бълг. Дъмбовица, Добрица, Карпац.

С изключение на някои латински и славянски имена (напр. Cäsar, Cicero, респ. Goslicki → бълг. Цезар, Цицерон, Гослицки) в немски собствени и нарицателни имена африкатата /ts/се предава не с <c>, а с <z>, <tz>, много рядко и с <cz> (напр. Czuber, Wenczel → бълг. Цубер, Венцел). Графемата <z> стои в началото на името или след съгласна, напр. Zeppelin, Zimmerwald, Zürich, Zwickau, Harz, Leipzig, Pforzheim → бълг. Цепелин, Цимервалд, Цюрих, Цвикау, Харц, Лайпциг, Пфорцхайм. Транскрипционни проблеми, аналогични на коментираните с англ. <tch> (вж. 2.1.6.) продължава да създава буквената секвенция <tz>, която все още нерядко се транслитерира и впоследствие артикулира, въпреки че е позиционно обусловен графичен вариант на <z>. Става въпрос за имена като Aitzetmüller, Betz, Britz, Fritz, Froitzheim, Kaltz, Moritz, Netzer, Petzold, Ratzinger, Apitz, Zeitz. На български е редно те да се транскрибират във вид Айцетмюлер, Бец, Бриц, Фриц, Фройцхайм, Калц, Мориц, Нецер, Пецолд, Рацингер, Апиц, Цайц, а не Айтцетмюлер, Бетц, Бритц, Фритц, Фройтцхайм, Калтц, Моритц, Нетцер, Петцолд, Ратцингер, Апитц, Цайтц. Тук спада и немското име на френския град Metz, произнасяно на френски Мес, но у нас традиционно запазено с немско звучене Мец. При все това в писмените спортни коментари за тамошния футболен отбор редовно се появава транслитерационният облик Метц, както и при някогашните германски футболисти Калтц, Нетцер. Тази практика, общо взето, е преодоляна при фамилното име на американската певица Ella Fitzgerald, изписвано вече коректно Фицджералд, а не Фитцджералд. В него впрочем първата част има не немски, а нормански произход като благородническа патронимична частица, възлизаща чрез френ. fils de (букв. ‘син на’) към лат. filius ‘син’.

Звучен корелат на африкатата <ts> е <dz>. Когато е идентифицируем, този компактен звук не е графически проблемен, напр. англ. Lindsay → бълг. Линдзи, като в Уиндзор дори е транслитерационен продукт на англ. Windsor вместо фонетично коректния Уинзър. В албански след гласна той се обозначава еднозначно с графемата <x>, напр. Хоха → бълг. Дзодза. В италиански графемата <z> се използва за <ts>, но в началословието тя е означение за <dz>, напр. Zanichelli, Zocchi → бълг. Дзаникели, Дзоки с остарял неточен вариант (както и в руски) Цоки.

На български полската мека съгласна /dź/, отбелязвана пред /е/ с /dzi/, се предава провизорно с /дз/, напр. Brodziński, Dzierżyński → бълг. Бродзински, Дзержински. С посредничеството на рус. Лодзь името на полския град Łódź се е установило у нас с облик Лодз и алтернативен, но едва ли използваем вариант Лудж.  

2.1.10. В български чрез проходната съгласна /х/ се предават различни по качество чужди фрикативи. На първо място може да се спомене придихателното /h/ в началословието на думи и имена в германските езици, където се отбелязва също с буквата <h>, напр. англ. Harvard, Henry, Hollywood, Huston → бълг. Харвард, Хенри, Холивуд, Хюстън, нем. Hamburg, Heine, Humboldt → бълг. Хамбург, Хайне, Хумболт, нидерл. Haarlem, Hoorn, Hoeven → бълг. Харлем, Хорн, Хувен, швед. Halmstad, Hörby → бълг. Халмстад, Хьорбю, дат. Havn, Holm → бълг. Хаун, Холм. Същата артикулация на <h> се запазва, когато началословно <h> се намира на морфемна граница в рамките на композиции, напр. нем. Mannheim, Wilhelm, Mülhausen → бълг. Манхайм, Вилхелм, Мюлхаузен, англ. Claverhouse, Cleghorn → бълг. Клейвърхаус, Клегхорн. Това обстоятелство се пренебрегва дори от музиколозите по отношение на немско-нидерландското фамилно име Beethoven (букв. ‘цвеклова градина’), което вместо Бèтхофен е видоизменено – акцентно вероятно под влияние на рус. Бетхóвен – на Бетòвен. Добре е все пак, че немският диграф <ee> не е бил преписан, така че не се е стигнало до съвсем изопаченото „Беетовен“.

Несъобразяване с морфемната граница между основа и суфикс е причина означението за прилаганата в периода 1948-1993 г. в Южна Африка радикална расова дискриминация и сегрегация спрямо местното негърско население на езика африканс апàртхейд да се използва у нас с изопачен акцентно-фонетичен гласеж ту апартèйд, ту апартеùд. Прототипът apartheid означава буквално ‘отделеност, обособеност, изолиране’ и в африканс (дъщерен език на нидерландския) той е оформен от романизма apart ‘отделен’ с помощта на наставката за образуване на абстрактни имена –heid, етимологично съотносима с немската –heit и английската –hood .

Доколкото в руски въпросният звук традиционно се субституира с домашния /г/, графически изразяван с <г> (срв. миграцията на немското нарицателно Hülse > рус. гильза > бълг. гилза), редно е в преводи от руски собствените имена да се верифицират с оригинала и едва тогава да се трансрибират на български, напр. нем. Hamburg, Helgoland, Heinrich Heine, Hermann Göring, Hessen, Himmler, Hitler, Mannheim → рус. Гамбург, Гельголанд, Генрих Гейне, Герман Геринг, Гессен, Генрих Гиммлер, Гитлер, Мангейм, но бълг. Хамбург, Хелголанд, Хайнрих Хайне, Херман Гьоринг, Хесен, Хайнрих Химлер, Хитлер, Манхайм.

След гласна в немски графемата <h> сигнализира нейната дължина, така че буквеният знак няма звукова стойност и не подлежи на транскрибиране, напр. Hahn, Lahn, Nahe, Ohe, Stihl → бълг. Хан, Лан, Нае, Ое, Щил. В български немските династични имена Hohenzollern, Hohenstaufen са проникнали през руски (изписвани там Гогенцоллерны, Гогенштауфены), като чрез замяна на <г> с <х> са били регерманизирани, придобивайки въпреки това несъвсем коректните традиционни облици Хохенцолерни, Хохенщауфени. В по-ново време тяхното изписвани на български бе подменено с по-адекватното Хоенцолерни, Хоенщауфени. При някои немски собствени имена графемата <h> изпълнява орнативна функция, поради което също не се възпроизвежда графически, напр. Giehse, Goethe, Rauh, Schöningh, Stürgkh → Гизе, Гьоте, Рау, Шонинг, Щюрк.

В романските езици началословното /h/, унаследено от латински или възприето в германски имена, е заглъхнало, а понякога и напълно изчезнало от писмеността, срв. френ. hors-d’œuvre ‘прибавка, сервирана преди яденето’(от по-старо ‘пристройка’, букв. ‘извън работата’) > бълг. ордьовър ‘предястие’ или avoir ‘имам’ (унаследено от лат. habere сщ.) > бълг. авоари‘налична сума по влогова сметка’, респ. Hugo (немско лично име Hugo, срв. и англ. Hugo, предавани на български съответно с ХQго и ХUго) > бълг. Югò (с остарял транслитериран вариант Хюгò).

Както френ. hors ‘извън’ води началото си чрез dehors ‘вън, навън’ от къснолат. deforis сщ. (тоест с преход /f/ > /h/), така в испански унаследените от народния латински думи с началословно /f-/ са променили гласежа му в /h-/, което впоследствие е заглъхнало, срв. лат. fabulari ‘приказвам, дърдоря’ > исп. hablar [abl’ar] ‘говоря’. Редуване е налице при личното име Фернандо/ Ернандо, срещано по отношение на испанския конкистадор от XVI в. Ернан Кортес (исп. Hernán Cortés). Латинският глагол facere ‘правя, върша’ лежи в основата на испанския hacer сщ. Герундив към facere e faciendum с множествена форма faciendа ‘нещата, които трябва да се направят’, преосмислена като женскородово нарицателно в португалски fazenda, но в испански hacienda ‘имение на латиноамерикански едър земевладелец’, проникнало в български с първоначален облик хациенда сщ. (отразяващ нем. Hazienda), преправен впоследствие на хасиенда с коректен в крайна сметка вариант асиенда. 

Други случаи на формално запазена графема <х> за несъществуващ вече спирант в испански са името на построената в град Гранада мавританска крепост Алхамбра (наред с по-адекватното Аламбра за исп. Alhambra), хидалго ‘средновековен испански рицар’, вече изместено в книжовния език от идалго (за исп. hidalgo) и все още поправимото наименование на породата дребни кученца чиуауа, изписвано транслитерационно и произнасяно чихуахуа за исп. chihuahua. То носи името на мексиканския щат Chihuahua с едноименна столица, предавани според българския Гугъл коректно с Чиуауа, но в преводи фигурира и неоправданият вариант Чихуахуа. По сложно е положението с традиционното българско име на централноамериканската държава Хондурàс, което представлява кръстоска между немското Hondùras  и руското Гондурáс, акцентувано на последната сричка. Иначе казано, произнася се неправилно, понеже на испански се изписва Honduras, но се произнася ОндQрас, като съвпада с нарицателното honduras ‘дълбини’, мн.ч. от hondura ‘дълбочина’.

Сходни с бълг. /х/ спиранти има в гръцки, турски, унгарски, фински, както и в другите славянски езици, така че транскрибирането им не създава проблеми, напр. гръц. Хριστόπουλος → бълг. Христопулос, тур. Hasan → бълг. Хасан, унг. Honvéd → бълг. .Хонвед, фин. Hämeenlinna → бълг. Хяменлина. Транскрипционни трудности тяхното началословие създава по-скоро в някои от западноевропейските езици. Така например с посредничество на лат. Christophorus гръцкото лично име Χριστοφόρος (букв. ‘Христоносец’) лежи в основата на англ. Christofer, френ. Christophe, нем. Christoph, произнасяни с /k-/ в началословието. Затова не е учудващо, че на френски или английски Христо (звателната форма на гръц. Χριστός ‘помазан, Помазаник’) може да се транскрибира Christo, но ретранскрибирането му с Кристо вместо Христо е най-малкото нелогично.

В испански звук /h/ е възникнал от латинска йота /j/ и от /g/ пред /е/ и /i/, напр. Jesús, Julio, Jorge, Gijon, Borges, Cartagena → бълг. Хесус, Хулио, Хорхе, Хихон, Борхес, Картахена. В чешки славянското <g> е преминало в <h>: Havránek, Holub, Hus, Bohumil → бълг. Хавранек, Холуб, Хус, Бохумил (с ударение на първата сричка), но е възстановено в Прага за чеш. Praha. На български полската графема <h> и диграфът <ch> се транскрибират с <x>: Hrynkowski, Chlebowski → бълг. Хринковски, Хлебовски (с ударение на предпоследната сричка).

В немски съществуват заднонебен велар /х/ и преднонебен /ç/, означавани с диграфа <ch> и позиционирани или в средисловието, или в края на имената и думите. За нашия език тяхното качествено различие е нерелевантно, поради което ги транскрибираме с <x> точно както и фонемата /h/ в началословието, напр. Bach, Bochum, Buchenwald, респ.Dietrich, Lichtenberg, Büchner → бълг. Бах, Бохум, Бухенвалд, респ. Дитрих, Лихтенберг, Бюхнер. По книжовната норма изгласът <-ig> в немски имена като Helbig, Leipzig, Sandig, Wahrig се произнася [-iç]. При производни от тях спирантността изчезва и преградната /g/ се възстановява, напр. Leipziger → лайпцигски. Това е дало основание въпросният изглас да се транслитерира, тоест Хелбиг, Лайпциг, Зандиг, Вариг (а не Хелбих, Лайпцих, Зандих, Варих), с което впрочем се постига разграничаване от случаи като Цюрих за нем. Zürich.

Когато в немски имена /х/ или /ç/ стоят на морфемна граница пред детерминат с началословно /h/, графемната комбинация <chh> традиционно се транскрибира опростено с <x> вместо с очакваното удвоение <xx>: Buchholz, Eichhorn, Kirchhof, Münchhausen, Hochhuth → бълг. Бухолц, Айхорн, Кирхоф, Мюнхаузен, Хохут (вместо Буххолц, Айххорн, Кирххоф, Мюнххаузен, Хоххут).

В нидерландски освен /h/ (в Hoorn → бълг. Хорн) и /х/ (в Barchem, Drachten → бълг. Бархем, Драхтен) съществува трети спирант /ɣ/, учленяван като българското /х/, но звучно, тоест без адекватно съответствие в българския фонемен инвентар. Традиционно ние го субституираме с буквата <г>, напр. Гент, Гронинген, Ван Гог за нидерл. Gent, Groningen, van Gogh в противовес на опитите за използване на <x>, напр. Елс де Хрун вместо Елс де Грун за нидерл. Els de Groen (вж. 2.1.5.).

2.1.11. В подточките към 1.3. бяха обсъдени дифтонгоидните съчетания с участието на глайда /й/ като втори елемент. Като първи елемент той се съдържа във фонемните съчетания /йа/, /йе/, /йо/, /йу, /йъ/. Тъй като в структурата на българската дума съчетанието /йи/ се смята за невъзможно (вж. БФ 1977: 139), то не се допуска и в транскрипционната практика, срв. например чеш. Jiři → бълг. Иржи (вж. 2.1.8.), не Йиржи.

Реализацията на посочените фонемни съчетания е свързана с известни правописни условности и рестрикции. Съчетанията /йе/, /йо/, /йъ/ се използват в началословието и след гласна със съответния диграф <йе>, <йо>, <йъ>, напр. Йемен (англ. Yemen, френ. Yémen, нем. Jemen за араб. Al-Yaman), Йожен (френ. Eugène), Йънг (англ. Young), Фьойе(френ. Feuillet), Карадайъ (тур. Karadayı). Успоредно с Йерусалим се използва вариант Ерусалим. След съгласен звук графема <й> (напр. Вйежбицка вместо Вежбицка за пол. Wierzbicka, вж. 2.1.13.) не се допуска освен при слято писане като фамилното име Попйорданов, получено от поп Йордан. Същото е валидно за нем. Antje, дат. Tjæreborg → бълг. Анте, Теребор, а не Антйе, Тйеребор. Проблемни все пак остават случаите с допир на морфемната граница, тоест сблъсък на изгласна съгласна с началословен звук /j/ при двусъставни наименования, напр. името на шведския лен Östergötland (букв. Източна Готландия), за който в Гугъл с приета транскрипция Йостерйотланд без оглед на правописно по-приемливия вариант Йостерьотланд. Аналогичен е случаят с финландското селищно име Utsjoki (с втора съставка joki ‘река’) → бълг. Утсйоки или Утсьоки, с турското фамилно Samanyolu (с втора съставка yol ‘път’) → бълг. Саманйолу или Саманьолу и с унгарското фамилно Szentjóbi (съставено от szent ‘свети’ и Jób ‘Йов’) → бълг. Сентйоби или Сентьоби?

За фонемните съчетания /йа/ и /йу/ в азбуките ни открай време са се предвиждали специални графемни знаци, изкристализирали в днешните <ю> и <я>, напр. Якоб, Ютланд (нем. Jakob, Jütland). Те се използват в началословието, след гласна и след мека съгласна (напр. Бярнестам за швед. Bjarnestam, Валядолид за исп. Valladolid, Бюхнер за нем. Büchner), тоест не е редно да се пишат след твърдите по своето естество /ж/, /ч/, /ш/, /й/ в опит да подскажат, че в чуждия език следва една от специфичните лабиални фонеми /œ/ и /у/ (вж. подробно под 1.1.3.). Погрешно е също по подражание на чужди буквени съчетания графемите <ю> и <я>, да се разлагат на съставните им части като например Вайан, Гайар, Ушуайа вместо коректните Ваян, Гаяр, Ушуая или Усуая (за френ. Vaillant, Gaillard, англ. Ushuaia с регулярно произношение [u:ʃwaʝ.ə] вместо испанското [u’swaʝa], сиреч Усуàя). Среща се, макар и рядко, бълг. Майа вместо Мая/ Майя, но правилно е само Гоя, не Гойя за исп. Goya. Впрочем по изключение в Евангелието вместо Юда се използва Иуда по образец на гръц Ιούδας.

2.1.12. Относно английската билабиална полугласна /w/ А. Данчев изтъква, че нейното предаване създава затруднения поради липсата й в българския книжовен език (Данчев 1995: 119 сл.). Първоначално тя се е транслитерилала, напр. Вестминстер, Винипег, Кромвел, виски, ковбой, впоследствие коригирани на Уестминстър, Уинипег, Кромуел, уиски, каубой. Транскрипционно-транслитерационна смесица представлява традиционното име на американския щат Айòва вместо фонетичното Àйоуа за англ. Iowa. Фамилното име на Charles Darwin продължава да се пише традиционно Дарвин, но като селищно име е прието Darwin да се транскрибира адекватно с Даруин. Лабиоденталната съгласна се пази също в кулинарния термин сандвич вместо сандуич (за англ. sandwich) по името на английския лорд Джон Монтагю Сандуич (англ. John Montagu, 4th Earl of Sandwich), който като страстен играч на карти приемал леката закуска във вид на къс месо или сирене, пъхнати между две филии хляб, за да не ставал от игралната маса и да не нацапва картите, ядейки говеждо направо с ръце. Това означение станало популярно, разпространило се извън Англия и с течение на времето започнало да се използва преносно за сходни структури, например използваната в самолетостроенето пресована пореста пластмаса между два външни пласта от армиран със стъкло полиестер или пък човек, носещ на гърба и гърдите си рекламни табла. Когато Джеймс Кук, издирвайки морски път между Аляска и Сибир, открил през 1778 г. нов архипелаг, той го нарекъл Сандвичеви острови (англ. Sandwich Islands) в чест на същия лорд Джон Монтагю, по онова време първи лорд на британското Адмиралтейство (министерство на военноморския флот). През ХХ в. архипелагът бил преименуван на Хавайски острови (по най-големия сред тях). Англ. Sandwich (стангл. Sandwic) всъщност е името на град Сандуич в графство Кент (Югоизточна Англия), съставено от sand ‘пясък’ и wic ‘поселище’ и тълкувано в смисъл на ‘пясъчно пристанище’.

Нещата се усложняват, когато полугласната /w/ предхожда диграфа <oo>, както в Hollywood, където е запазена утвърдилата се транскрипция Холивуд. Това практично за случая решение е приложимо, но остава неизползвано примерно в Ийствуд (вместо много често употребяваното Ийстууд, в ономастикона на А. Данчев Истуд/ Иствуд), чиято обща с Холивуд съставка е английското едносрично нарицателно wood ‘гора; дърво, дървен материал’ (фонетично [wud], тоест билибиално /w/ + кратко /u/). За българския читател –вуд е произносимо изписване, докато <ууд> може да се третира или като несвойственото ни протяжно /ууд/, или просто като двусричие <у-уд> (вж. 1.2.4.). Колебания са налице при Woodstock – тенденция към утвърждаване на Удсок не липсва, но в силна конкуренция на Уудсток. По отношение на англ. Wolf [wulf] в общи линии се утвърди субститутът Улф (сиреч по същите съображения не Уулф, но не и алтернативният според А. Данчев Вулф) за разлика от Улвърхамптън вместо окачествените и в Гугъл като неправилни Уулвърхемптън/ Уулвърхямптън за англ. Wolverhampton.

Спорадична неправилна артикулация на /уй/ с акцент върху /у/ по аналогия на хомографния дифтонгоид (вж. 1.3.4.) издава графиката Уйлям вместо Уилям [у’илям] за англ. William. Началното /у/ привлича понякога ударението и в структурно сходните имена ]или, ]илсън, ]илоу вместо Уùли, Уùлсън, Уùлоу, а може да се стигне и до изопачено двусрично артикулиране на звуковата секвенция: У-или, У-илсън, У-илоу.  

В този контекст може да се засегне произношението на френския диграф <oi> с вариант <oy> и със звукова стойност /wa/ например в имена като Bovoir, Boileau, François, Poitier, Darboy. Руското им транскрибиране с Бовуар, Буало, Франсуа и т.н. се придържа към оригиналното произношение. То се среща и в български преводи от френски. Б. Николов (ИТЧИБЕ 1974: 119) признава, че предаването на съчетанието с <оа> би било теоретически по-правилно, но съгласно установената традиция приета е кирилизацията Бовоар, Боало, Франсоа, Поатие, Дарбоа, тоест точно както нарицателните от типа будоар, мадмоазел, резервоар, соаре, тротоар.

2.1.13. Характерна особеност на българската консонантна система е, че тя разполага с твърди и с меки съгласни. Само твърди са /ж/, /ч/, /ш/, /џ/, само мека е /й/, а останалите 17 са твърди с меки корелати, образувайки съответни двойки: /б/ – /б’/, /в/ – /в’/, /г/ – /г’/, /д/ – /д’/, /з/ – /з’/ и т.н. Това означава, че след като /ж/, /ч/, /ш/, /џ/ не подлежат на смекчаване, безпредметно е те да се вкарват в изкуствени графемни съчетания като <жя>, <жьо>, <жю> (вж. подробно под 1.1.3.). И обратно: мекото поначало /й/ не се нуждае от допълнителни маркери при транскрибирането на нем. Jörg, Jürgen с Йорг, Юрген, а не с *Йьорг, *Йюрген. Затова пък наличието на меки съгласни предлага добра възможност да бъде компенсирана липсата на необичайните за българския език гласни /œ/ и /у/ (вж. 1.1.3.). Иначе казано, както противопоставяме лексикалните двойки бал – бял, вал – вял, гол – гьол, дал – дял по твърдост и графично сигнализирана мекост на началословната съгласна, така и чужди имена като нем. Gunter – Günter запазват провизорно формалното си различие в Гунтер – Гюнтер. Тази постановка е валидна и за транскрибирането на фин. <jä> с <я> като например Nurmijärvi, Päijänne с българска кирилизация Нурмиярви, Пяйяне (вж. 1.1.2.).

Преди да проследим с какви средства в други езици се отбелязва евентуална мекост на съгласните и доколко тя е възпроизводима в нашия правопис, е наложително да се припомни, че пред /е/ и /и/ всички твърди български съгласни се смекчават. Ето защо всякакви опити да се маркира допълнително мекостта или свръхмекостта в чуждо собствено или нарицателно име с оглед на неговия прототип са своеобразно насилие или най-малкото нарушаване на действащите норми. Това се отнася например за испанската мека съгласна /ñ/ в името Núñez. За да се отличава от обикновеното /n/ в същата позиция, някога се предлагаха кирилизираните варианти Нуньес/ Нунйес/ Нуниес, докато И. Кънчев (Кънчев 2000: 47 сл.) логично препоръчва Нунес като разумно решение, както и Ибанес, Канисарес за исп. Ibáñez, Cañizares. При все това експериментът продължава – фамилното име на актьора Jaime Ordóñez във филма „Барът“ (исп. El bar, 2017) се появи (едва ли под влияние на Ордоньес в руски) като Ордониес вместо Ордонес.

Пред задна гласна мекостта на /ñ/ се изразява чрез използване на обичайните български писмени средство, напр. Канясас, Баньос, Нюньоа за исп. Cañazas, Baños, Ñuñoa. Пак преди години се повдигна въпросът как да се предаде по-точно, сиреч как да зазвучат по-автентично кирилизираните френски имена Sévigné и Vigny. И тук разумният отговор беше Севине и Вини, тоест пред /е/ и /и/ мекият френски назал /gn/ няма как да се направи по-мек. Такова е положението пред задна съгласна и в изгласна позиция: френ. Boulogne, Montaigne, Compiègne → Булон, Монтен, Компиен. Не защото не можем да произнесем меко /н’/ (диалектният облик конь е довод за някои привърженици на тази наша способност), а защото в книжовната ни лексика няма такъв прецедент. Мекотата на назала проличава едва пред задна съгласна, напр. френ. Armagnac, Cognac, Avignon, Pagnol → бълг. Арманяк, Коняк, Авиньон, Паньол. Тук следва да се добавят триграфът <gli> и диграфът <gn> в италиански като означения за меко /l/ и меко /n/, напр. Castigliаne, Maraviglia, Castiglione → бълг. Кастиляне, Маравиля, Кастильоне (със запазена гласна <и> в традиционното селищно име Марсилия за итал. Marsiglia, вж. по-долу), респ. Magnani, Mantegna, Codogno, Cutugno → бълг. Маняни, Мантеня, Кодоньо, Кутуньо. В португалски аналогична функция изпълняват диграфите /lh/, /nh/, напр. Coelho, Covilha → бълг. Коельо, Кувиля, респ. Caminha, Minho → бълг. Каминя, Миню.       

Спорно все още е третирането на свръхмеката испанска плавна фонема /λ/, отбелязвана от И. Кънчев (Кънчев 2000: 46 сл.) с гръцката буква ламда и изписвана с диграфа <ll>. Пред задни гласни той се предава с <ля>, <льо>, <лю>, пред предни гласни (тоест <lle>, <lli>) освен с <ле>, <ли> се срещат опити за разширения <лье>, <льи> или <лйе>, <лйи>, които освен озадачаване на читателя не могат да постигат някакъв фонетичен ефект. За лексикографското решаване на проблема И. Кънчев изхожда от срещаните в практиката утвърдени примери като Лянос, Люляйляко, Севиля, Валядолид, Кабалеро, Валехо, Гилен, Пелисер за исп. Llanos, Llullaillaco, Sevilla, Valladolid, Caballero, Vallejo, Guillén, Pelliser. Някои преводачи се престарават, изтъквайки своеобразната вокализация на фонемата /λ/, тоест приравняването й към /j/, респ. към /й/ в български, напр. Марбея, Гийермо за исп. Marbella, Guillermo, кирилизирани обикновено с Гилермо, Марбеля. Траeн статус обаче придоби осъщественото на тази основа произношение на името на остров Mallorca и неговата столица Palma de Mallorca → бълг. Майорка, Палма де Майорка.

Показателен накрая е случаят с фамилното име на чилийския президент Салвадор Алиенде, станало популярно през 70-те години на ХХ в. За времето си правописно наложеният облик Алиенде вместо Аленде (за исп. Allende) е по-скоро резултат от обичайната субституция на средисловното рус. <ь> с бълг. <и> в Альенде (срв. рус. Артемьев → бълг. Артемиев), отколкото успешно прилагане на пояснителното разширение <лие> за исп. <lle> (срв. и Ордониес вместо Ордонес по-горе). Всеки случай последица от тази недообмислена процедура е, че фамилното име на писателката Isabel Allende, сродница на Салвадор Аленде, също се утвърди с неправомерната транскрипция Алиенде.

За разлика от испански във френски графемната секвенция <ill>, последвана от гласна, наистина се вокализира, напр. Camille, Vaillant, Meillet, Tillard, Baillot, Villon, Bailly, Guillaume, Guillotin → бълг. Камий, Ваян, Мейе, Тияр, Байо, Вийон, Байи, Гийом, Гийотен (но guillotine → бълг. гилотина, нарицателно по името на въвелия я за екзекуции през 1789 г. д-р Жозеф-Игнас Гийотен, срещан нерядко в публикации и като Жозеф Игнасий Гилотен). Името на средиземноморския френски град Marseille се е установило в български с гласеж Марсилия по образец на итал. Marsiglia (тъй както и Ница – от итал. Nizza за френ. Nice). А парижкото предградие Neuilly-sur-Seine, тоест Ньойù сюр Сен, сме преименували на Ньой при сключване на т.нар. Ньойски договор, вероятно за да се  избегне не особено благозвучното реално прилагателно ньойùйски). Б. Николов (ИТЧИБЕ 1974: 121) обръща внимание, че някогашните транслитерационни елементи в имената Корнейл и Версайл (с прилагателно версайлски) са били отстранени и звучат Корней, Версай, версайски (за френ. Corneille, Versailles, de Versailles).

При чужди имена меките съгласни в изгласна позиция не се маркират. Като пример най-често се привежда рус. Гоголь, чиято мекост в субситута Гогол е елиминирана точно както и в други позиции, напр. Горький, Ельцин, Ильич, Третьяков, Юрьев → бълг. Горки, Елцин, Илич, Третяков, Юрев (Вульпе е със запазена руска графика, а на български се пише Вулпе).

Унгарският диграф <gy> се предава с <д> в комбинация с последваща гласна, напр. Gyarmat, Lengyel, Győr, Gyula → бълг. Дярмат, Лендел, Дьор, Дюла, но в изгласна позиция само с <д>, напр. György, Nagy → бълг. Дьорд, Над (преди години много често с транслитерация Наги, в частност Имре Наги наред с Имре Над в противовес на рус. Надь, Имре). Мекотата на /ny/ се реализира пред /а/, /о/, /u/: Konyár, Nyúl → бълг. Коняр, Нюл, а пред /i/ и в изглас с /н/: Széchenyi, Bakony → бълг. Сечени, Бакон. Смекчената плавна гласна /l/, означавана с диграфа <ly>, се e вокализирала в полугласната /й/: Mártély, Gombolyag → бълг. Мартей, Гомбояг.  

В румънски смекчаването и палатализацията на съгласната пред /а/ се маркира с диграфа <еа>, пранскрибиран на български съответно с <я> и <а>, напр. Christoforeanu, Deleanu, Moldoveanu, Oradea, Sadoveanu, Beldiceanu, Suceava, Tulcea, Vrancea → бълг. Кристоферяну, Диляну, Молдовяну, Орадя, Садовяну, Белдичану, Сучава, Тулча, Вранча. От това еднозначно следва, че на български Bereanu се изписва Беряну, а не Береану. С <i> в изгласна позиция се сигнализира мекост на предходната съгласна – обстоятелство, което при транскрипция поради липса на подобна ситуация в български се игнорира, напр. рум. Bălilești, București, Galaţi, Pitești → бълг. Бълилещ, Букурещ, Галац, Питещ.В Гугъл селищното име Lupeni погрешно е с транслитерация Лупени (аналогично на рус. Лупени) вместо с транскрипция Лупèн, срв. унгарския му алоним Lupény.

В полски мекотата на съгласните се сигнализира с <i>, напр. Białkowzki, Beniowski, Gdynia → бълг. Бялковски, Беньовски, Гдиня. Тъй като в български всяка съгласна пред /е/ е мека, при транскрибиране графемната секвенция <ie> се съкращава на <e>, напр. Broniewski, Gierlach, Niemcewicz, Sienkiewicz, Wieczorkiewicz → бълг. Броневски, Герлах, Немцевич, Сенкевич, Вечоркевич. При това положение се оказва, че във вида Виенявски фамилното име на полския цигулар и композитор Henryk Wieniawski само частично се изписва правилно вместо напълно коректното Венявски. Погрешни са също така документираните облици Биебжа, Биенчик, Собиески, Швиерчок/ Швйерчок вместо Бебжа, Бенчик, Собески, Сверчок за пол. Biebrza, Bieńczyk, Sobieski, Świerczok (вж. 2.1.8.). При транскрибиране полската мека съгласна /ń/, използвана пред съгласна, се свежда до <н>, напр. Bańkowski, Bieńczyk, Gdańsk → бълг. Банковски, Бенчик, Гданск (срв. по-горе подобен похват в изгласа при Булон, Монтен, Компиен).

В шведски изгласът <rg> има звуковата стойност на меко <r>. Опитите то да се означава с <рь> или <ри> не задоволяват, поради което е прието диграфът <rg> да се транслитерира, напр. Ekberg, Rydberg, Sjöberg, Strindberg → бълг. Екберг, Рюдберг, Шоберг, Стриндберг. В български Гьотеборг, тоест името на град Göteborg, звучащо фонетично на шведски [jœtə’bɔrj], отразява немската му транслитерация. Впрочем добре е да се знае, че Gothenburg е същият град с англифициран облик на името, така че не е редно Гьотеборг произволно да се подменя с Готънбърг.

2.1.14. Ударението на собствените имена няма пряка връзка с транскрипцията, освен ако в преводи то не се отбелязва примерно при появата на непознато име с цел читателят да се запознае с правилното му произношение. Препоръчително е при всяка възможност да се популяризират отделни генерални правила относно акцентуването, за да може при новопоявили се имена освен интуицията да участват и познанията. На първа сричка по принцип ударението пада в чешки, словашки, унгарски, фински, естонски. Предпоследната сричка носи ударение в полски, а последната – във френски. В английски и немски то обикновено е на началната сричка, като изгласът –in в немски често е акцентуван, напр. Берлùн, Шверùн, Темплùн, Щетùн (заменено в български с полското Шчèчин). Колебливо е в Щрàлзунд/ ЩралзQнд.

Съществуват омографни имена като Robert, което в отделните езици има разноместно ударение или показва незначителни произносителни разлики. При артикулирането или изписването му не е оправдано да се използват обобщени форми. Така например Robert Redford е американски актьор, а Robert Koch е германски лекар. Личното име на първия звучи Рòбърт, на втория Рòберт (не Робърт по английски маниер). Германец е също композиторът Рòберт ШQман за разлика от френския политик от люксембургски произход Робèр Шумàн. Двамата носят фактически две идентични немски имена – Robert Schumann и Robert Schuman – с различно произношение. Не е така при австриеца Mozart. Ние логично произнасяме името му с немско звучене Мòцарт, докато в диалог с французи на българските и немските франкофони се налага да го преиначават на Мозàр, за да бъдат правилно разбрани. Латинското име Victor (букв. ‘победител’) звучи на български и английски Вùктор, а на френски Виктòр, което ще рече, че е правилно имената на френския писател Victor Hugo да бъдат акцентувани на втората сричка: Виктòр Югò, а не Вùктор aго, както звучат понякога в небрежната реч. При унг. Petőfi също се наблюдава склонност да се произнася Петьòфи вместо коректното Пèтьофи. Разменени места на ударението се установява в разговорните облици на германските автомобилни марки мèрцедес и поршè вместо адекватните мерцèдес и пòрше (за нем. Mercedes и Porsche).  

В нашата страна е личен и отчасти регионален въпрос дали нечие фамилно име се акцентува Тòдоров или Тодорòв. При селищните имена не е така и ако те са по-малки или по-малко известни, е редно да се направи справка, а не да се гадае, както например при името на град Бобошево. Измежду трите възможности Бòбошево, Бобòшево и Бобошèво верен е само първият вариант, понеже така го наричат жителите му. Не е оправдано обаче да се колебаем как да акцентуваме имената на столици на съседни държави и да го правим наслуки. Нерядко дори в публична реч се чува Анкàра и Àтина, докато ударенията в тях се поставят точно обратното – Àнкара и Атùна. Доводът да се прокара разлика между името на богинята Атùна и на столицата Àтина цели само да отклони вниманието от проявата на небрежност. След като Цариград се превърна в историзъм, днешното име на град Istanbul традиционно произнасяме ИстанбQл или ИстамбQл, вместо коректното Истàнбул.

Може да се каже, че обликът АндалQзия отстъпи пред препоръчвания Андалусùя, но Зар (Сар), Зàрланд, ЗарбрUкен едва ли ще заменят нееднозначно артикулираните Саар (Заар, Сар), Саарланд, Саарбрюкен за нем. Saar (френ. Sarre), Saarland, Saarbrücken. Трудно може да се въведе ред също в произношението и правописа на нидерландския град Maastricht, разположен на река Maas (френ. Meuse) – Мас (Мьоз), Мастрùхт, а не Маас, Маастрихт. Много плахо дори евродепутати произнасят селищното име Шèнген вместо широко разпространеното, но неадекватно Шенгèн. Jean-Claude Juncker вече не е председател на Европейската комисия, фамилното му име обаче остана акцентна загадка – с френска окситонеза Юнкèр или с оригиналния си немско-люксембургски гласеж aнкер. Имаше изразени опасения, че второто щяло да се бърка с нарицателното юнкер. Нямаше да се бърка, защото двете са идентични, както нем. Fuchs, Haase, Raabe и бълг. Лисичков, Зайков, Гарванов безусловно се опират на нарицателните Fuchs, Hase, Rabe, респ. лисица, заек, гарван (срв. 1.2.7.).

Акцентните разминавания при по-далечни и по-екзотични имена са и по-осезаеми. За Хондурàс вместо правилното ОндQрас вече стана дума, докато препоръките за корекция на някои от тях се увенчаха с успех: Боготà (по-рано Богòта), Галàпагос (по-рано Галапàгос), Карàкас (по-рано Каракàс), Гуантàнамо (по-рано Гуантанàмо). Проблемите с испанските лични и фамилни имена сдва ли ще намалеят. Трудно е да се каже дали употребата на коректните Долòрес, Сервàнтес, Фернàндес, Фидèл, Паранà, Валпaрaùсо е преобладаваща в сравнение с тази на отчасти традиционните Долорèс, Сервaнтèс, Фернaндèс, Фùдел, Парàна, Валпарàйсо (исп. Dolores, Cervantes, Fernández, Fidel, Paraná, Valparaíso).         

3. Наблюдателният читател и слушател нерядко забелязва, че транскрибираните местни имена са изписани или звучат по-различно от познатия им облик в езика, говорен в съответната страна. Един от фрапиращите случаи е името на френската столица Paris. Не само франкофоните знаят, че кирилизирано то изглежда и звучи Парú, така че при транскрипционни дискусии и коригиране на някои имена редовно се задава въпросът: нима вече ще пишем Пари вместо Париж. Отговорът е, че много утвърдени имена засега ще запазят традиционната си форма – не само Париж и коментираното недоразумение Ньой, но също Лондон, Москва, Неапол, Рим, а не Ландън/ Лъндън, Масква, Наполи, Рома. При Washington бе решено щатът и столицата на САЩ, както и техният епоним George Washington да запазят гласежа си Вашингтон, а фамилното име на други лица да се изписва Уошингтън. Вече се спомена запазването също на Гьотеборг, Пилзен, Прага, Хелзинки. По-долу ще бъдат разяснени причините за установилите се разминавания, които се дължат на ономастични явления, свързани с означенията ендоними, екзоними, конгруенди, алоними.       

3.1. В етнолингвистиката и ономастиката терминът ендоними (букв. вътрешни, домашни имена) е означение за собствените имена и най-вече топонимите, създадени или включени в езиковата система на една етническа или национална общност и използвани в рамките на обитаваната от нея територия. Такива например са всички имена, използвани в българското, френското, италианското, немското, англйското и всяко друго обособено езиково землище. Собствените имена, които се употребяват в една езикова общност, но се отнасят за чужди обекти, се наричат екзоними, тоест външни, чужди имена. Гласежът им по принцип се различава повече или по-малко от този на ендонимите в съответното общество, Такива за българите са например Гюргево (за рум. Giurgiu, произнасяно [джQрджу]), Одрин (за тур. Edirne), Солун (за гръц. Θεσσαλονίκη, латинизирано Thessaloníki), Белград (за сръб. Београд). В най-широк смисъл всички чужди ендоними за нас са екзоними. В немалко случаи ние сме възприели чужди екзоними, чийто гласеж се отклонява от онзи на първоизточника. С немски гласеж са се установили например нидерл. Eindhoven → бълг. Àйндховен (вм. Èйндховен); нидерл. Leiden → бълг. Лàйден (вм. Лèйден); дат. København → нем. Kopenhagen → бълг. Кòпенхаген (вм. Кьòбмхаун); швед. Göteborg → нем. Göteborg → бълг. Гьòтеборг (вм. Йотебòр); порт. Lisboa → нем. Lissabon → бълг. Лисабòн (вм. Лижбòа), итал. Genova → нем. Genua → бълг. Гèнуа (вм. Джèнова); чеш. Plzeň → нем. Pilsen → бълг. Пùлзен (вм. ПRлзен). Отклонения от този род главно поради руско посредничество показват екзонимите Германия, Австрия, Швейцария, Виена, Рейн, Женева съответно за нем. Deutschland, Österreich, Schweiz, Wien, Rhein;Женева за френ. Genève; Флоренция за итал. Firenze, Швеция за швед. Sverige; Норвегия за норв. Norge; Полша за пол. Polska При тях обаче може да се говори най-много за транслитериране не на нем. Deutschland и т.н., а на рус. Германия, Австрия, Швейцария, Рейн, респ. на сръб. остар. Виjена или рум. Viena и т.н. Следователно при тези имена контекстуално се проявява друг вид кирилизиране, състоящо се в подмяната на чуждия прототип с вече утвърдено в българската практика съответствие, което се тематизира под 3.2. 3.2. Доколкото чрез посочената подмяна се цели да бъдат съгласувани ономастични дадености (напр. Германия по отношение на нем. Deutschland, Нидерландия по отношение на френ. Pays-Bas, Виена по отношение на унг. Bècs), те могат да се означат като конгруенди (по лат. congruendum ‘това, което трябва да се съгласува’). Екзоними като английския Munic и италианския Monaco di Baviera не се транскрибират, тъй като са означения за немския ендоним München, което ще рече, че на български се предават с Мюнхен, както и френският Zurich (произнасяно [zy’ʁik]) за швейцарско-немския ендоним Zürich, тоест Цюрих. В сравнение с посоченото по-горе своеобразно дешифриране на Германия, Нидерландия и Виена случаи като екзонимите за Мюнхен и Цюрих по същество са по-скоро алоними, тоест различни модификации на немските ендоними München и Zürich. За разлика обаче от коментираните под 3.3. алоними тук става въпрос за едно утвърдило се местно име, чиято валидност се препотвърждава чрез елиминиране на неговите конкуренти, а не за наличие на алонимни лични имена от типа на Михаил, Мишел, Майкъл и т.н., свързани с различни индивидуални носители като Михаил Ломоносов, Мишел Пиколи, Майкъл Дъглас.

Сред немски настоящи или предишни ендоними това се случва преди всичко при регионални означения като Bayern, Preußen, Rheinland, Sachsen, Schlesien, Thüringen с български конгруенди Бавария, Прусия, Ренания, Саксония, Силезия, Тюрингия. Изключително важно е въпросното конгруиране да се осъществява при многобройните немски означения за селищ на територията на Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Италия и други на изток и запад. Няма нищо изненадващо или нелогично немските имена Bozen, Breslau, Bromberg, Hermannstadt, Klausenburg, Krakau, Laibach, Lemberg, Lüttich, Mailand, Marburg an der Drau, Posen, Pressburg, Тemeswar/Temeschwar/ Temeschburg, Plattensee, Drau, Teiß да подвеждат преводача към транскрибиране. В действителност техни конгруенди в българския ономастикон са съответно Болцано, Бидгошч, Вроцлав, Сибиу, Клуж(-Напока), Краков (по-точно Кракув), Любляна, Лвов, Лиеж, Милано, Марибор, Познан, Тимишоара, Братислава, Балатон, Драва, Тиса. С пояснение в скоби и в определен контекст тяхната употреба също е правомерна. Така например във връзка с Глайвицкия инцидент в навечерието на Втората световна война не може да не се появи името Данциг (днес Гданск), както пък към биографичните данни за Имануел Кант се полага да се спомене родното му място Кьонигсберг (днес Калининград). Равноправни са немското и полското име на концентрационния лагер в Полша Аушвиц-Биркенау и Осв(и)енцим-Бжежинка (за нем. Auschwitz–Birkenau). Съвременната политическа коректност налага да се използва валидното в съответното общество или държава име, което обаче не е валидно за исторически обусловени традиционни отклонения като споменатите по-горе Гюргево, Одрин, Солун, Белград.

Освен в топономастиката подлежащи на конгруиране екзоними се срещат сред библейските и гръцко-латинските митологични имена, напр. нем. Bethlehem → бълг. Витлеем, Hiob → бълг. Иов, Jesus → бълг. Иисус, респ. Artemis → бълг. Артемида, Venus → бълг. Венера, Zeus → бълг. Зевс, Ödipus → бълг. Едип. Що се отнася до личните и фамилните имена, те поначало се транскрибират. Конгруенди все пак се оказват имената на френски и английски крале, наричани и изписвани на немски Ludwig и Georg (тоест Лудвиг и Георг) вместо Louis и George, възпроизвеждани на български с Луи и Джордж. Впрочем през ХХ век и в България дълго време се е пишело и изговаряло Георг V и Георг Вашингтон, днес вече съобразени с английското произношение: Джордж V, Джордж Вашингтон. Странни са превъплъщенията на немското лично име Wilhelm в различните западни езици, и то не само по отношение на германските монарси, но и на швейцарския национален герой Вилхелм Тел: англ. William Tell, нем. Wilhelm Tell, френ. Guillaume Tell, итал. Guglielmo Tell, исп. Guillermo Tell, порт. Guilherme Tell. При тяхното транскрибиране ще се възобнови, разбира се, общоприетият им български еквивалент Вилхелм Тел, но при други употреби на личното име в съответния език то подлежи на закономерно кирилизиране: Уилям, Гийом, Гулиелмо, Гилермо, Гилерме (вж. по-долу 3.3.).

В малка група конгруенди се обособяват калкираните екзоними, които са дословен превод на някой чуждоезичен ендоним, вместо той да бъде транскрибиран по обичайния начин. Такъв е случаят с испанското име на архипелага Tierra del Fuego, разположен в крайния Юг на Аржентина. На италиански той семантично е възпроизведен с Terra del Fuoco, на френски с Terre de Feu, на немски с Feuerland, на английски остар. Fireland, а на български – с Огнена земя. Подобна двойка образуват нем. Montenegro и бълг. Черна гора. В Montenegro се отразява романското име на сръб. Црна Гора, докато неговата българска адаптация се отличава с калкиране на първата съставка и запазване на втората, чийто смисъл впрочем е планина, а не гора. Значение ‘черна гора’ има немската композиция Schwarzwald, но в български тя се е установила в транскрибиран, а не в калкиран вид. Двояко възприемане се наблюдава при немския ороним (име на планина) Erzgebirge с чешко съответствие Krušné hory: както Ерцгебирге, така и Рудни планини (срв. и рус. Рудные горы). Английското име на американския остров Newfoundland (букв. ‘новоткрита земя’) ние използваме в транскрибиран вид Нюфаундленд, докато на немски то е калкирано адекватно с Neufundland. Политическата коректност наложи почиващите на калкиране конгруенди Elfenbeinküste и Бряг на слоновата кост да бъдат заменeни с официалното френскоезично име на тази африканска държава Côte d’Ivoire в немски и Кот д’Ивоар в българската му транскрипция. По същия начин се постъпи с португалското име Република Кабо Верде/ Кабу Верди, което измести неговата калка Зелени нос (за порт. Cabo Verde).

Собствените имена не са застраховани от клопките на „лъжливите приятели на преводача“. Показателен в това отношение е случаят с българския екзоним Арктика, който семантично кореспондира с немския Arktis, а не със структурно тъждествения Arktik – на практика немско съответствие на българския Северен ледовит океан. Същото се отнася за означенията на региона около Южния полюс: българско съответствие на немското наименование на най-южния континент Antarktika е Антарктида, докато българското име на земите и водите около Южния полюс Антарктика кореспондира с немското Antarktis. Френският ендоним Aix-en-Provence се транскрибира Екс ан Прованс, докато също така френският екзоним Aix-la-Chapelle за немския град Aachen се предава с Ахен/ Аахен, както френският Bâle за швейцарския град Basel с Базел.

Отклонение от автентичната транскрипция показва хибридът Стрàсбург вместо коректното Щрàсбург (в съответствие с немския прототип Straßburg) или евентуално СтрасбQр, отговарящо на френ. Strasbourg, след като този средищен елзаски град днес се намира във Франция. Изписването Спùри вместо Шпùри като фамилно име на швейцаpската писателка Johanna Spyri се дължи на същото неоснователно решение както Стефан вместо Щефан при Stefan Zweig.

Друга е причината за неадекватното име Рощок на германския град Росток, което няма нищо общо с немската дума Stock ‘тояга, сопа, палка; пън; етаж’. Градът е разположен там, където при вливането си в Балтийско море река Варнов се „разтича” и образува естуар. С оглед именно на ландшафта старите западнославянски обитатели на тези земи нарекли възникналото край реката селище *roztok букв. разтòк (срв. някогашните наименования на града пол. Roztok и чеш. Roztoky). От него е унаследено съвременното немско име Rostoсk, чието местно и книжовно произношение се отразява в облика Росток (срв. също рус. Росток, сръб. Росток). В югозападни немски диалекти, където звукосъчетанието /st/ се произнася като [ʃt], е обичайно произношението Рощок, както например името на град Кòнстанц (на Боденското езеро) също има локално (алеманско) наименование Кòнщанц. Срещаното в Тюрингия, Саксония и други области произношение Рощок показва обаче еднозначно сближаване (вторично мотивиране) на селищното име със споменатото по-горе нарицателно Stock, произнасяно [ʃtok]. Следователно изопаченият вариант на името Рòщок, популяризиран някога у нас до известна степен чрез някогашния ресторант „Рощок” в побратимения на Росток град Варна, свидетелства единствено за утвърждаването на един продукт на народната етимология в немски.

3.3. Под 3.2. бе посочено как се кирилизират превъплъщенията на немското име Wilhelm (двукомпонентно със старовисоконемски съставки willo ‘воля’ и helm ‘шлем’) в английски, нидерландски и западните романски езици: Уилям, Вилем, Гийом, Гулиелмо, Гилермо, Гилерме. Всички те представляват алоними на Вилхелм, тоест различни исторически оформили се фонетични вариации на нем. Wilhelm. Или Карл, Карел, Карло, Карлос, Карой, Шарл, Чарлс – все преоформления на нем. Karl/ Carl (апелативизирано в бълг. крал, рус. король, пол. król и др.). Чрез тяхното възпроизвеждане при преводи на български се запазва колоритът на чуждата културно-историческа среда, в която те са се реализирали. В този смисъл българската практика се различава от съществуващата например в чешки и испански, където Георги се „одомашнява“ с Jiří и Jorge, тоест с Иржи и Хорхе, срв. също чеш. Bedřich Engels редом с оригиналния немски облик Friedrich Engels, тоест Фридрих Енгелс. Други подобни поредици са нем. Ludwig: бълг. Лудвиг/ Людвиг, итал. Лудовико/ Луиджи, англ. Луис/ Люис, латинизирано Людовик, употребявано дълго време по отношение на френските крале и вече правомерно заменено с Луи; нем. Richard: бълг. Рихард, итал. Рикардо, англ. Ричард, френ. Ришар, нидерл. Рейкард. Непознаването на произносителните правила води до провизорни транслитерации, превръщани понякога в „традиционни“. Така например Рейкард (за нидерл. Rijkaard) има неправомерно наложени конкуренти, получени в резултат на частична транслитерация – Рийкард, понякога дори Рейкаард.

Алонимията е присъща на някои староеврейски, гръцки и латински имена като Михаил с алоними Мишел, Майкъл, Микеле, Мигел; Иван и Йоан с алоними Йохан, Йон, Джон, Жан, Джовани, Хуан, Жуан; Петър с алоними Бедрос, Бутрос, Петер, Питър, Пиетро, Педро, Пиер; Павел с алоними Пабло, Паулу, Паул, Пол; Стефан с алоними Стефано, Стивън, Щефан, Етиен, Естебан, Ищван. Когато се налага тези имена да бъдат ретранскрибирани (сиреч да се възобнови графиката им на латиница), не само по чисто административни причини е редно да се издири оригиналната им графика. Никак не е толкова просто например немското име Майер да се напише на немски, защото ще трябва да се избира измежду възможните графии Mayer/Meier/ Mejer/Maier/Meyer, от които за всеки конкретен случай само една е вярната. Същото е с английското Чарли: Charley, Charlie или Charly? При Чарли Чаплин верен се оказва вторият вариант: Charlie Chaplin. От друга страна, не бива нашите правила за латинизиране на българските собствени имена да се използват за ретранскрибиране на кирилизираните чужди. Недопустимо е например унгарското име Шандор (всъщност модификация на гръцкото Αλέξανδρος, тоест Александър) да се латинизира във вид Shandor вместо да се изпише с унгарската си графика Sandor.

4. С оглед на изложеното в предходните точки може да се обобщи, че извън акцентната проблематичност при адаптирането на чуждите собствени и нарицателни имена транскрипционните дилеми и недъзи очевидно се дължат преди всичко на изявен стремеж за възможно по-буквалното възпроизвеждане на чуждия прототип. Освен графичното предаване на звуковите особености този стремеж засяга и структурната страна на транскрипцията. Към нея спада въпросът как да се подхожда към заеманите предложни конструкции и атрибутивни словосъчетания, които най-вече в английски и френски се пишат разделно или полуслято. Тъй като проникванията от тези езици имат дълга история, не е зле да се види какви решения на дилемата предлагат досегашните прецеденти, за да има на какво да се опрат препоръките за по-новите и бъдещите заемки. С други думи, при формулирането на правила може да се изхожда изцяло от тенденции, заложени в традициите.

4.1. Преди анализа на чуждите лексикални структури, чието слято, полуслято и разделно писане е нерелевантно за артикулирането им, редно би било да се огледа съществуващата практика при домашната лексика. Не е трудно да се проследи как с течение на времето адвербиалните предложни конструкции еднозначно са се развивали в една посока: срастване, тоест от разделно писани синтактични единици те са се лексикализирали, придобивайки статус на думи. Десетки са възникналите по този път лексикализации от вида на бездна, бездруго, вместо, всъщност, довиждане, досега, засега, изцяло, изведнъж, наведнъж, наздраве, наизуст, насън, наум, нагоре, надолу, наготово, начело, поначало, предвид. Няма съмнение, че за тяхното графично преоформяне първостепенна роля е изиграло семантичното им обособяване. При това внимателните наблюдения установяват възникването на графични омоними, за чието лексикографско разграничаване в правописните речници все още не е намерена формула. Основателно е слятото изписване на наречията догодина ‘идната година’ и накрая ‘завършвайки’, липсва обаче указание за съществуването на разделно писаните успоредни структури до година ‘до изтичането на една година’ и на края на ‘в покрайнините на нещо’. От друга страна, тъкмо семантиката трябва да бъде ориентир и за случаите, когато в корпуса на справочниците не се открива някое аналогично оформило се наречие. Доколкото в правописния речник намираме лема накрак ‘изправен, станал, раздвижил се’, но отсъства докрак ‘до един, до последния, поголовно’, което за коректора не може да е аргумент за разделно писане до крак. По образец на сбогом на път към слято писане очевидно са възклицанията забога и богами (сега все още за Бога/ за бога, Бога ми/ бога ми), срв. рус. спасибо ‘благодаря’ и англ. good-bye ‘довиждане’, изопачени от по-стари съпаси богъ ‘Бог да (те) пази’ и God be with yе ‘Бог да е с вас’, което е тъждествено по замисъл с бълг. сбогом (стбълг. s’ bogom’), тоест ‘(иди си) с Бога’.

Примерите спасибо и good-bye вече подсещат, че процесът срастване очевидно има универсален характер, който намира израз също в англ. instead и нем. anstatt като лексикално адекватни съответствия на бълг. вместо. Същото се отнася за френ. gendarme (букв. ‘хора на оръжието’), итал. allarme (букв. ‘на оръжие!’) или tiramisù (букв. ‘ободри ме’, по-точно ‘изтегли ме нагоре’), дали началото на бълг. жандарм, аларма, тирамису. Последните три примера свидетелстват за това, че при заемането на срастванията като словни единици съставки им – точно както и при композициите – не се осмислят. Редки са случаите на „разглобени“ заемки като англ. bioproducts, нем. Maskenball, Mischmasch и исп. pasodoble. Първата от тях е преобразена поради престараване в духа на модерното разделно изписване на био продукти. Втората е преосмислена като домашно атрибутивно съчетание маскен бал, в резултат на което несъзнателно е създадено прилагателно към съществителното маска. Чрез дефис третата миш-маш е присъединена към групата звукоподражателни думи като пинг-понг (англ. ping–pong), тик-так (англ., нем. ticktack), а четвъртата е разложена на пасо добле вероятно по образец на френската й графика paso doble.

Етимологичният анализ на някои културни заемки показва, че сред тях освен възприеманите наготово сраствания има значителен брой съществителни имена и наречия, чийто прототип е синтагма, но в български те са се утвърдили като една дума. Внимание в това отношение заслужават българските субстантивации на руски двусъставни атрибутивни конструкции. По аналогия на възприетите наготово местонахождение, местоположение, месторождение на българска почва са били оформени местоназначение, местопрестъпление, местопроизшествие, полезрение, полесражение, застъпващи очевидно рус. место назначения, место преступления, место произшествия, поле зрения, поле сражения.  

От западноевропейски езици пряко или с посредничеството на руския или на друг език са проникнали англ. ham and eggs → бълг. хемендекс, англ. on line → нем. online, бълг. онлайн, итал. salto mortale → бълг. салтомортале, френ. carte blanche → бълг. картбланш,  френ. eau de Cologne → бълг. одеколон, френ. metteur en pages → бълг. метранпаж, френ. mise en scène→ рус. мизансцèна, бълг. мизансцèн, френ. place d’armes → рус. плацдáрм, бълг. плáцдарм. В други се отразяват полуслято писани структури: френ. après–ski → бълг. апрески, avant-scène → авансцена, френ. chef-d’œuvre → бълг. шедьовър, френ. garde-robe → бълг. гардероб, френ. hors-d’œuvre → бълг. ордьовър, френ. porte-monnaie → бълг. портмоне.

В противовес на тази разумна практика транскрипционни дилеми поражда т.нар. структурна иконичност. Нито препоръката за слято писане в случаите, когато първата съставка е несамостоятелна чужда дума (тоест биопродукт, денсклуб, а не био продукт, денс клуб), нито образци с непрозрачна за мнозинството българи етимология като хемендекс, салтомортале, картбланш, одеколон, портмоне, шедьовър са достатъчно показателни, за да се превърнат в правило и да ориентират пишещия как да постъпи при транскрибирането на англ. exit poll, hot dog, multiple choice, prime time, boogie-woogie, know-how, френ. déjà-vu, chargé d’affaires. Забелязва се, че в практиката по-силна от традицията и логиката се оказва атракцията на чуждия прототип, приканваща към механично огледално възпроизвеждане: екзит пол, хот дог, мултипъл чойс, прайм тайм, буги-вуги, ноу-хау, дежа-вю, шарже д’афер. При all-inclusive дори преобладава разделното писане ол инклузив в сравнение с ол-инклузив вместо олинклузив. Но едва ли непременно френският прототип contre-filet е причина за недоумението у месарите дали да се пише контра филе, контра-филе или просто контрафиле.  

Все пак известно прозрение, че за нас, българите, подобни синтактично немотивирани словосъчетания в комбинация с апострофи и дефиси са просто заемки като всяка друга заета дума, като че ли подбужда навремени към плахо полуслято писане – екзит-пол, хот-дог, но много рядко към по-логичното слято: екзитпол, хотдог, дежавю, контрафиле. В Официалния правописен речник слято писане вече е кодифицирано за вабанк, гранпри, дежавю, джойнтвенчър, нонстоп, праймтайм, хотдог (за разлика от ноу-хау, пост-рестант), при все това в обращение не престават да бъдат техни полуслято или разделно изписвани вариации, като освен това с дежавю се конкурира англифицираният облик дежа-ву, а при неологизма екзит пол разделното писане надделява над екзитпол и екзит-пол (нерядко с фонетично изопачаване екзитпул). Предвид утвърдената графика на плацдарм и метрдотел (по-уместно метърдотел), застъпници на френ. place d’armes и maître d’hôtel, няма никакъв сериозен довод да се препоръчва шарже д’афер, а не шаржедафер за френ. chargé d’affaires. Подобно на аркансил (по-точно аркансиел за френ. arc-en-ciel), е редно френ. fond de teint да се транскрибира фондьотен, а не фон дьо тен.

Иконичността е причина за прилежното копиране на двойния дефис също във френските адвербиални конструкции mot-à-mot, prêt-а̀-porter, tête-à-tête, vis-à-vis → бълг. мот-а-мо, прет-а-порте, тет-а-тет, виз-а-ви, както и за имитирането на руските па-де-де, па-де-труа (но падекатр) в бълг. па-де-де, па-де-катър за френ. pas de deux, pas de trois, pas de quatre. Толерирането на виз-а-ви, тет-а-тет, прет-а-порте наред с па-дьо-дьо, па-дьо-катър в Официалния правописен речник вместо слятото им изписване визави, мотамо, претапорте, тетатет, падьодьо, падьокатър не намира опора дори в т. 114.10 от указанията за използване на малкото тире, където се допуска обединяване на думи от свободно словосъчетание в смислова и графична цялост (с илюстративен пример живеенето-с-другите в подходящ контекст). Тук се налага да се припомни правилото, че в български апозицията се пише отделно – кола бомба, в страната домакин, на държавите членки на ЕС, а не по руски тертип кола-бомба, в страната-домакин, на държавите-членки на ЕС (пунктуационна иконичност).

4.2. Сравнително голяма и показателна е поредицата от главно френски и латински предложни съчетания, възприети в български като наречия, модални думи или съществителни имена. Тук иконичността отдавна е преодоляна и в български те са една дума: френ. en bloc, en gros, en face, à plomb, à propos, au gratin, par excellence, лат. ad hoc, post scriptum, post factum → бълг. анблок, ангро, анфас, апломб, апропо, огретен, парекселанс, адхок, постскриптум, постфактум. Към тях се присъединяват структури с първа съставка предлог, слят с предпоставен определителен член: итал. alla и френ. à lа в алаброс, аламинут, алангле, алатурка, алафранга (строго погледнато, тук е мястото и на огретен). Може би поради липса на лексикографски фиксации суматоха създава френ. à la carte: а ла карт, ала карт, а-ла-карт и много рядко алакарт. Ясната, но все още не напълно категорична схема за интегриране на такива еднотипни заемки води до своеволни транскрипции. Такъв беше случаят с in vitro, след чието експлозивно иконично предаване с ин витро бяха нужни усилия за официалното легитимиране на инвитро. След като се превърна в разговорен синоним на фактически, правният термин de facto най-после бе признат за дума: дефакто. Неговият „близнак“ de iure обаче продължава да се изписва де юре вместо деюре. Непоклатима беше дълго време и графиката а капела на музикалния термин акапела (итал. a cappella). Може би по-уместно e, когато тясно специализираните термини, смятани за още недостатъчно популярни, да се изписват на латиница, тоест a tempo, ab ovo, ad acta, da capo, ex oficio, in memoriam, per definitionem, без да е необходим провизорен междинен стадий а темто, аб ово, ад акта, да капо, екс официо, ин мемориам, пер дефиниционем, преди слятото им изписване атемпо, абово, адакта, дакапо и т.н.

За да може безспорната тенденция към слято писане да се осъществява последователно, необходимо условие е речниците на чуждите думи да осъзнаят отрицателното въздействие на феномена иконичност. Но ето че един от водещите сред тях (РЧДБЕП 2002), който иначе се отличава с много богат и информативен корпус, лансира, от една страна, верлибър, дежавю, делкреде, нонстоп, падеграс, филдекос, филдеперс, хотдог, а от друга – многобройни написания в точно противоположен дух: а ла бес, а ла крие, а ла ос, а ла прима, ал антика, ал пари, ад референдум, ва банк, да капо, дал сеньо, де факто, де юре, ин виво, ин витро, ин кварто, ин октаво, от лис, джойнт венчър, пасо добле, ту венан.

В общи линии изложеното дотук не е валидно за собствените имена. Те запазват структурата на прототипа, срв. географските Ню Йорк, Лаго Маджоре, Рио де ла Плата, Усти над Лабем, Франкфурт ан дер Одер, Кот д’Ивоар за англ. New York, итал. Lago Maggiore, исп. Río de la Plata, чеш. Ústí nad Labem, нем. Frankfurt an der Oder, френ. Côte d’Ivoir. Системно изключение прави игнорирането на дефисите, съдържащи се във френски имена: Neuilly-sur-Seine → бълг. Ньой сюр Сен (изопачено вместо Ньойѝ сюр Сен), Île-de-France →  бълг. Ил дьо Франс (но: Champs-Élysées → Шанз-Елизе).

Своеобразна групичка образува поредицата заети лексикализирани английски сричкови съкращения. Морфологично те са добре асимилирани в български като съществителни имена, което означава, че могат да се членуват и да образуват множествена форма: CV, GSM, GP, GPS, DJ, SMS → сùви, джиесем, джипи, джипиес, диджей, есемес. Неясно защо обаче трудности продължава да създава PR, което използваме като означение както за отдела в дадено учреждение, който осъществява връзки с обществеността, така и за лице, натоварено с тази дейност. В писмен вид се срещат PR, ПР, Пи-Ар, докато според посочения модел пиар (респ. пиарът, пиари, пиарите) е безспорно най-естественият субститут на англицизма.

Пътят към преодоляване на коментираните правописни несъобразности може да се проправя чрез последователно нормативно отстраняване на транскрипционните дилеми и безусловното им подчиняване на българската ортографична традиция. За да се предотвратяват овреме несполуки при внезапната поява на необичайно чуждо име (срв. разискваните импровизации Ромпуй, Де Гроен) и за да не става после късно (както привидно изглежда при Маастрихт или Росток), безспорно необходимо е сериозно изясняване на транскрипционните проблеми по време на филологическото обучение, но също така подсигуряването на консултанти за прилагането на ефикасна оперативна транскрипция най-вече в Българската телеграфна агенция. Впрочем дори и телевизионните реклами се нуждаят от погледа на специалисти, за да може френската козметична марка Garnier да се произнася „Гарние“, а норвежката телекомуникационна компания Telenor да се нарича „Теленур“, а не изопачeно „Гарниер“ и „Теленор“ в резултат иконична визуализация на тяхната графика. Въпрос на преводаческа добросъвестност и тема за друга дискусия обаче е достоверното предаване на чуждоезиковите текстове на български, тоест на съдържателната им страна за разлика от формалната като обект на транскрипцията. Защото, ако някой превежда англ. officer ‘служител; лице с воинско звание’ системно с бълг. офицер, е признак за небрежност. Но ако във филм за англ. break a leg прозвучи репликата счупи крак, това вече е значително по-неприятно. 

Библиография

БФ 1977: Тилков, Д., Бояджиев, Т. Българска фонетика. „Наука и изкуство“, София.

Геров 1895-1908: Геров, Н. Речник на българския език с тълкуване речите на български и на руски. 1-6. Пловдив.

Данчев 1995: Данчев, А. Българска транскрипция на английски имена. Трето преработено издание. Изд. „Отворено общество“, София.

ИТЧИБЕ 1974: Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език. Съставители Л. Андрейчин и М. Въгленов. „Наука и изкуство“, София.

Кънчев 2000: Кънчев, И. Българска транскрипция на испански имена (Справочник). Hazel, София.

Найденов 2019: Найденов, Вл. Някои проблеми на българската транскрипция на скандинавски имена в светлината на историческото езикознание. – В От средновековния немски до съвременния български език. Сборник в чест на проф. д-р Борис Парашкевов. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София.

Найденова 2015: Найденова, Й. Българска транскрипция на унгарски имена. Унгарски тетрадки (5). Изд. „Изток-Запад“, София. 

НПРБЕ 2002: Нов правописен речник на българския език. Отговорен редактор Валентин Станков. Българска аказемия на науките. Институт за български език. „Хейзъл“, София

ОПРБЕ 2012: Официален правописен речник на българския език. Авторски колектив към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“. „Просвета – София АД“.

Парашкевов 2015: Парашкевов, Б. Българска транскрипция на немски имена. Изд. „Изток-Запад“, София.

Парашкевов 2016: Парашкевов , Б. Проблеми на графичната визуализация при заемането на чужди словосъчетания, нарицателни и собствени имена. В: Актуални проблеми на съвременната лингвистика. Юбилеен сборник в чест на проф. д.ф.н. д-р хон. кауза Стефана Димитрова. София, стр. 45-55.

РЧДБЕП 2002: Габеров, И., Стефанова, Д. Речник на чуждите думи в българския език с приложения. Пето преработено и допълнено издание. Gaberoff ЕООД, Велико Търново.

---

                [1] Впрочем аналогична процедура е била осъществена в немски, нидерландски, шведски: Liter, liter, liter, Meter, meter, meter, Theater, theater, teater в противовес на производните прилагателни theatralisch, theatrаal, teatralisk.