Старата Хелена Рубинщайн[1]

Кармен-Франческа Банчу

 

Превод от немски език: Лилия Харитова

 

Кармен-Франческа Банчу е румънска писателка, родена на 25.10.1955 в Липова. Автор е на романи, сборници с разкази и радиопиеси. Книгите й са били забранени  по времето на режима на Чаушеску заради идеологически дисидентските възгледи. От 1996 г. насам живее в Германия, пише и публикува на немски език. Нейното есе, „Онова, което ни дели“ (2013), посветено на  Румъния и България, е излъчено по „Дойчландрадио“ и публикувано от „Дойче веле“. През 2018 г. романът ѝ „Lebt wohl, Ihr Genossen und Geliebten!“ („Сбогом, другари и любовници!“) е сред номинираните за „Немската награда за книга“.

 

 

– Чувствам се много добре в стаята си, скъпа моя.

Нейните малки безцветни очи, които някога бяха големи и сини, блестяха като пукнатина на чаша, огряна от слънчев лъч. После угаснаха почти веднага, хлътнаха в блещукащата в синкаво и прозрачна като пергаментова хартия кожа.

– Ние не сме нищо повече от някакви си хора, скъпа моя. Не сме богове, а просто хора, подвластни на преходността.

И аз се съсредоточих върху трептящите ѝ клепачи, върху леко извитите вежди, които както предполагах, бяха очертани с финото острие на молива на Хелена Рубинщайн.

– Не е хубаво една жена да учи толкова много, скъпа моя.

Това го изрекоха нейните големи, подали се от синкавите ѝ устни зъби, които стърчаха от оголените венци. И кожата ѝ изглеждаше сбръчкана като намачкано пране, под което се синееха вените ѝ. Хелена Рубинщайн доказваше само със свъсените си вежди, че може да изпълни дълга си. Изхабените, износени от милиони и милиони примигвания мигли вече не можеха да бъдат нарисувани с черен туш.

Какво ли не бих дала да можеше да ми бъде спестена гледката на тази глуха и отдадена тъга на ръцете ѝ.

– Една жена не трябва да учи толкова много. Аз учех. И постоянно учех.

Наблюдавах я. Наблюдавах я, откакто пристигна. Една вечер почука на вратата ми.

– Аз съм от  последните, от изчезващите, скъпа моя – каза тя, когато влезе. – Е все пак не живеем на Северния полюс. При ескимосите. Там старите хора просто изчезват. Махат се и се губят във вечния сняг. За да изчезнат. Да бъдат изядени от вълците. Какво всеотдайно и съдбоносно смирение, скъпа моя, какво примирение пред съдбата.

И аз се уплаших. Заради това примирение. Би могло да се стигне дотам, тя да реши да се оттегли в старчески дом до края на живота си. Заради тъмното примирение, което носеше като кръгове около очите си.

Съчувствие. Страх. Предложих ѝ чаша кафе. Тя не трепереше. Движенията ѝ не бяха несигурни. Просто беше бавна. Въпреки това се страхуваше от смъртта. С цялото си достойнство.

– Живеем в атомния век. Трудно е да се живее в атомния век. А вие сте хората от третото хилядолетие –  глухо произнесе тя.

В тона ѝ очевидно се криеше съжалението за нещо пропуснато. Тя беше като пламък, който се разгаря отново малко преди да угасне. Тогава тя изведнъж се съвзе.

– Загубих мъжа си преди пет години. Загубих го, скъпа моя. Той беше смел. Храбър беше, скъпа моя.

Идеше ми отвътре да се засмея. На моята незначителност. Заради това се напрегнах.

– Той беше герой – промълвиха големите, подали се от синкавите ѝ устни, зъби, които стърчаха от оголените венци, изгубени в потока на времето. – Той беше много красив. Физически и душевно, скъпа моя.

И си представих колко огромен трябва да е онзи нож, който се плъзга между живота и смъртта, разкъсвайки плътта на времето. Издълбава линия. Разделя живота от смъртта. Въпреки това наистина не можах да разбера.

Нейните малки безцветни очи обаче се изпълниха от блестяща сурова зрялост. Не бяха сълзи. Беше един вид таен печат на гордостта.

– Бях кралицата на баловете на улица « Quai d’Orsay »… Да, един наистина храбър мъж. Беше генерал. Няма да повярваш. Той успя да се измъкне от триъгълника на смъртта. Имаше всички данни да стане герой. Беше точно като баща си. Същинска епопея. И генералът почина преди 5 години. Беше на 83. Ние сме просто хора, които са обречени на тленността.

И при все това тя се страхуваше от смъртта. Настройваше будилника на всеки три часа, за да приема лекарствата си.

– Бях кралицата на бала на улица « Quai d’Orsay ». Защото имах още един мъж. Това още не съм ти го разказала. Преди генерала. Той беше командир. Командир. Командир звучи внушително. Звучи тежко. Като специално звание. Като нещо, което е изложено на сериозна опасност. Или на премъдростта на смъртта. Но той беше само на 50 години. Ха-ха-ха – засмя се тя, мигайки с пергаментовите си клепачи. – Заряза ме, разбираш ли? Тоест, той ме остави заради друга.

Това каза една жена, която беше кралицата на баловете на улица « Quai d’Orsay ». Промълви остатъкът от една жена. Или едно неопределено същество, което някога е било жена.

– Колко си тъмнокоса. Какви тъмни коси имаш – отбеляза тънката ѝ уста, докато сваляше шапката си. – По пътя си простудих главата. Колко са тъмни косите ти – повтори нейната съсухрена уста.

За моята червеникава коса. Наблюдавах я снизходително. Нещо просветна в нея. Изблик на кокетничене. Тя пооправи оределите си сиви коси, които, както ми се струваше, някога са били руси.

– Трябваше да се подстрижа. Дали тук някъде има добър фризьор.

Въпросът звучеше забележително и непълно. „Дали тук ще подстрижат призрак като мен?“, трябваше да допълни тя. Един изсушен и ронещ се фантом. С изтъняла и чуплива коса.

Очите ѝ ме следяха. И фината линия на Хелена Рубинщайн. Голямото разстояние между очите и веждите ѝ. Синьо. Въпреки че пропорциите се променяха, когато леко притворех очи, можех да разпозная нещо останало от улица « Quai d’Orsay ». Може би дори красотата на една млада уханна маргарита. Нещо в стила на « Vent vert ». Не мога да го нарека по друг начин. Нещо семпло и простичко, което мирише на бяло и зелено. Както мирише вятърът, когато се носи над трева и маргарити. Видях я да стои пред един роял и да пее. В салон, заобиколена от офицери, които я ухажват.

– Той беше навършил едва 50, скъпа моя. Почина рано. Ха-ха-ха-ха. Остави ме. Заради друга. Един ден дойде и ми заяви: „Скъпа маман, трябва да се разведем. Ако ли не, ще загубя нашивките си. А след една година може отново да се оженим“.

– Ах, но не скъпи – отговорих аз. – Ако така стоят нещата, нека тя ви получи. Ако си направил нещо – така да бъде. И ръка за ръка ще отидем в съда, защото в крайна сметка бяхме приятели. Тогава хванах момчето си и отидох. И така другата жена го пипна. След като съумя да му роди и едно дете. Той живя още известно време, след като се разделихме. После катастрофирал със самолета край Клуж-Напока. Носачите не издържали. Истински ужас, скъпа моя. По онова време много самолети се разбиваха. Наричаха ги летящи ковчези. Това, че някой просто ей така търгува с живота на хората. Само си представи колко ужасно беше това. Там, където падна, се появи кладенец. От него бликна извор. В Париж бяхме щастливи.

– Следвах в Сорбоната. И двамата получавахме стипендии. Но не е добре да се учи толкова много, скъпа моя. За една жена не е добре. За какво ми беше всичко? А след това не знаех какво трябваше да правя. Само не си мисли, че исках да се издигна. Те искаха да стигна до оперния театър „Ла Скала“. Защото една година живях и в Милано. Притежавах необикновен глас. Обаче не е хубаво да си много таланти.  Човек се разпилява. Бях объркана. Омъжих се млада. Обожавах поезията. Оттогава обичам да мечтая. И цял живот го правех. Мечтаех.

Седях на стола си я гледах. Стори ми се, че сякаш бях в болница на свиждане. По малките, като че ли потопени във вода, сбръчкани ръце можеше да се различи пулсът, туптящ във вените ѝ. От дългите ѝ костеливи като на скелет пръсти ме побиваха тръпки. Memento. Кожата ми настръхна. Memento. Трите срички отекваха в главата ми. Сякаш някой с все сила блъсна клавишите на пианото три пъти.

A правнучката-внучка, дъщерята-майка-баба-прабаба се усмихваше накриво от някакъв далечен ъгъл.

– Аз съм внучката на Тикан Руманос – добави тя, докато гордо поклащаше глава. И в онзи кратък миг на просветление всичко още веднъж проблесна в очите ѝ. В нейната същност. И стаята се завъртя. Можехме да повярваме, че сме в Милано. В Париж. На улица « Quai d’Orsay ». Или другаде. Някъде, където животът блести като острие на нож и прерязва плътта на времето. Една смачкана череша, която капе по роклята на Маргарита, докато тя пее пред пианото.

– Чух, че се развеждате – обърна се към мен вторият ми съпруг един ден.

– Но Вие сте факир, господарю мой. Как така знаете нещо, което никой друг не знае.

– Аз съм първият в списъка, който може да Ви поиска ръката.

– А братята ми, командирите ми казаха, че не бива в никакъв случай да му отказвам. Полковникът е герой, който е защитавал родината си. Човек на честта. Да, съпругът ми беше храбър. Прекрасен мъж. Физически и душевно. Горд мъж, патриот, който твореше историята. Истински герой.

Докато разказваше, придоби колосални размери. Закри лампата на нощното ми шкафче с тялото си. Жестикулираше енергично. В стаята се чу пращене.

– На седемнадесет се записал като доброволец. Имаше качествата да стане герой.

Огромното ѝ тяло погълна цялата светлина и се отрази като тъмна сянка върху стената и тавана на стаята. Гордостта ѝ засенчи всичко. На мен обаче ми заседна буца в гърлото и едва не заплаках. А животът може да е много несправедлив понякога и да реже плътта на живо с острия нож. Разкъсва те между това да бъдеш и да не бъдеш.

– Той избягал от триъгълника на смъртта в битката при Марасести. Бил заловен от германците, избягал за четвърти път и се спасил. Стигнал до брега на Олт. Бил измръзнал. Напълно премръзнал. Разбираш ме. Като леден блок. Като някого, когото са замразили за вечността. Намерили го цигани. Завели го в колибите си. Хранили го с кокошки и неща, които задигали. И които нямало да могат да дадат никога повече на децата си. Защото трябвало да хранят господин офицера. За да отиде да се сражава. Да брани страната. Облекли го с дрипите си. Дали му яденето си за из път. И той излязъл в студа и стигнал до Милков. Там се присъединил към армията. Поискал да бъде заведен при коменданта. „Това си ти, синко!“ И се прегърнали. За малко не го застреляли, облечен в дрипи и с всички белези от нараняванията. Сега вече той можел да извърши още много геройски подвизи. Истинска епопея. Откакто генералът почина, нямам желание да се обличам елегантно. Вече не нося колиета.

От време на време тя си промърморваше нещо на френски. Защото аз, както вече стана ясно, не бях учила в Сорбоната. Съзерцавах я. Забелязах, че дрехите по нея са станали твърде големи и са захванати с безопасни игли, за да са ѝ по мярка.

Погледнах в огледалото и пуснах косите си. Почувствах нуждата да бъда красива. Да бъда млада. Да бъда обичана.

– Колко е кафява косата ти. Каква хубава прическа имаш.

Можех да се разсмея. Просто да продължавам да се смея. Но преди всичко да плача.

– Моят генерал беше голям герой, проля кръвта си за нашата страна. През целия си живот губех. Губех. Губех. Докато не се озовах в една мизерна  стая, пропита с влага, в която не можех да оставам да живея през зимата.

– Колко си млада. Тогава още не си била родена. Живеехме малко по-надолу от село  Рукър. Хубаво нещо са революциите, защото изравняват хората. Освен това обаче засягат и невинните. Имах една градина, в която засаждах ябълкови дървета сорт „Джонатан“. В продължение на петнадесет години се грижех за тях с парите от заплатата на генерала. Цели петнадесет години, за да родят плодове. Тогава продадох градината и си купихме апартамент в Букурещ. Какъв честолюбив мъж беше Антонеску. Маршалът. Военният министър попита генерала за експертно мнение. И въпросният си позволи да противоречи на Антонеску от позицията на началник на генералния щаб. Какъв честолюбив човек. Ама че номера въртеше на генерала. През целия си живот губех.

И тя отново се смали, беше стара и кожата ѝ приличаше на пергамент. Докато аз сякаш за компенсация станах още по-млада. Тя заговори отново. И каза:

– Сега си на шестнадесет.

Замълчах неподвижно в знак на съгласие.

– През целия си живот постоянно губех. „Трябва да продадете апартамента – казали му те. – Защото ще ви го вземат. И трябва да си купите малка къща, господин генерал. Няма да се намери никой, който да се застъпи за вас. Тогава може да ми дадете кръстовете от Марасести.“ И ние го продадохме, На другия ден обаче настъпи инфлацията. А за парите се сдобихме с две кахлени печки. И все пак генералът имаше и една елхова горичка. В планината Фурника. Първо продадохме елите, след това земята. С парите си купихме вила в село Пояна Тапулуй, която ни отнеха.

Разказа ми всичко това в казиното, докато навън настъпваше нощта. Тя все повече заприличваше на призрак. Поглеждаше часовника си и пиеше лекарствата, с които никога не се разделяше.

– Имам голямо доверие на аспирина – каза.

Бяхме сами във вилата. Помоли ме да я заведа в стаята ѝ. „Чувствам се щастлива в стаята си, скъпи моя.“ Легна в леглото си, въздишаща с прегракнал глас.

– Загубих мъжа си преди пет години. Той беше храбър.

И тя заспа лека като птица. Душата ѝ се понесе към бреговете на съня.

Тихо затворих вратата. Цяла нощ будувах напрегнато. Бяхме сами във вилата. През цялата нощ някой се опитваше да се докопа до вратите. В коридора. По вътрешното стълбище. Заключих вратата. Залостих ключалката и запълних всички пролуки. Но никой не ме безпокоеше. Никой.

 

                                                                       

[1] Източник: Carmen–Francesca Banciuр “Fenster in Flammen”, Verlag: PalmArtPress; Auflage: 2. Neuauflage (25. Oktober 2015)