Веселина Благоева 

Увод

Втората световна война е един от най-големите сблъсъци на военна мощ в близкото минало на световната история. Масивния военен конфликт, повлиян от неизненадващото сътрудничество между Рим и Берлин, включва основните политически сили в периода на 1939-1945 година и ги въвлича, заедно с по-малките и нестабилни държавни, във фатален сблъсък между култура, история, политика и военна мощ. Основите на сътрудническата ос, които задвиждат титаничния конфликт, биват официално поставени от Германия и Япония с Антикоменторования пакт подписан пред октомври 1936 г., който на следващата година бива разписан и от Италия. Истинското начало на войната бива поставено на 01 септември 1939г.

На фона на бурната политическа активност от страна на Италия, фашестките прояви и встъпването на страна в коалиция, която прави прелюдия към войната, България пази своя политически неутралитет. След като държавата ни отхвърля едни от най-тежките условия наложени й от Ньойския договор, чрез подписване на Балканската спогодба пред 1938г., неутралитетът към външната политическа обстановка става приоритетна цел на българското правителство, което се подчинява на стремежа си за постигане на мирна ревизия.

След подписването на Тристранния пакт от фашистките държави, който определя подялбата на света на сфери на влияние, политическия натиск към българското правителство, за включване във войната, бива засилено. Това продължава, до ескалационния момент увековечен на дата 01 март 1941г., когато във Виена, българският министър-председател Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт.

Войната не върви по предварително предначертания план. Разпадът на групировката започва с капитулацията на Италия на 08 септември 1943г., следвана от Германия, която капитулира на 07 май 1945г. и завършва с капитулацията и на Япония, която слага край на войната на 02 септември 1945г.

Развръзката от войната е грандиозен погром за членките на спогодбата – Италия-Япония-Германия и нейните съюзници. Човешките жертви, опустошените и почти разрушени градове, оставят своя тежък отпечатък върху съдбата на хората. Оцелелите от лагерите на смъртта “нечисти” раси, имат възможността да вдишат отново въздуха на свободата. Тежкият военнен конфликт оставя своята следа и върху културата и литературата в страните преживяващи обстоятелствата на следвоенната обстановка, в това число – България и Италия. Различните аспекти на изстраданото обуславят развитието на художествената литература и отварят  нови хоризонти за изява пред онези, които са изживяли ужаса и искат да разкажат, или пред онези, които преживяват промените на следвоенната обстановка в лицето на новия политически строй.

Макар двете страни да преживяват различно развитие след приключването на войната, едно е сигурно – военният конфликт повлиява на развитието на културата и тенденциите на следвоенната литература и на двете.

Изложение

I

            След като голямата война приключва и България е от страната на победените, в държавата се установява нов политически режим- социалистическия. През тези трудни времена, в които българското общество понася втора тежка загуба от такъв ранг заради неумелите си ходове в двете световни войни, комунистическия строй си проправя път в политиката и се установява за няколко десетилетия като управляваща сила в разклатеното българско общество. Това в голяма степен обуславя и развитието на литературата в следвоенна България. Нормите, принципите и темите, са строго ограничени от управляващата сила – а именно, възхваляването и издигането в култ на комунистическия лидер, по характерния за периода стил. Положителният герой в творбите е обикновенния човек, най-вече от работническата класа, който изгражда новото общество. „Българската литература се заема да анализира миналото и да изследва човешките характери, подложени на огромните исторически изпитания „ (1)

            „Специфична особеност на разглеждания литературен период е жанрът на т.нар производствен роман, чийто сюжет е свързан с индустриализацията на страната и строежа на заводи, градове. Тези произведения, например романите „Девойките от завода” (1952г.) на Кръстьо Белев и „Сухата равнина” (1957г.) на Павел Вежинов, не се отличават с художествени достойнства, с дълбок психологизъм, не представляват живота в неговото многообразие, а обрисуват схематични герои, които са илюстрация на определена идеологическа теза”. (2)

Друга характерна за периода тенденция, която доста умело си проправя път в литературата след средата на ХХв. е създаването на епически романи. „Българският роман върви към епопеята не само защото е придобил вече достатъчно опит и естетическа енергия, но и поради редица обективни социални причини. Епическият роман е присъщ на колективистичното общество, а през 50-те години на ХХ век то вече се установява у нас. Той изразява новите обществени идеи, като показва как е устроено обществото и как функционира като един хармоничен и здрав организъм.” (1)

            Първият роман-епопея в българската литература се явява „Тютюн” на Димитър Димов, чийто откъс е публикуван за първи път през 1946г. в „Литературен фронт”, а през 1951г. романът е издаден от „Народна култура”. Това е роман, в който се съчетават аспектите на „ социалния роман и нравите” (2), също така „показва как една обществено-икономическа система загнива и загива по силата на историческата логика и заради своята неспособност да осигурява адекватно икономическо развитие, да разрешава проблемите на обществото и да създава условия за нормален живот на хората.” (1)

            Друга епическа творба, която и до ден днешен остава актуална, обсъждана и заложена в образователната норма е романът „Железният светилник” на Димитър Талев. Първото издание е от 1952г., като характерните черти за романа са родствената приемственост от поколение на поколение, семейните традиции и обичаи. „Талевата концепция за историята най-вече се изгражда върху образа на дома и пътя, имащи широки смислотворни функции”. (3) За създаването на романа, авторът е силно повлиян от национално-освободителните битки в Македония, където пребивава по това време със семейството си.

            Поезията от следвоенния период има ярки представители в лицето на Елисавета Багряна, която след 50-те години силно се увлича по така модерния за този период декларативна тезисност , плод на която е стихосбирката „Пет звезди”. Друго известно име в областта на поезията – Атанас Далчев, напълно спира да публикува свои стихове в периода 1944-1956г. заради оказан силен политически натиск.

            Следвоенното развитие на българската литература е фокусирано върху настоящето- то критикува, дори осъжда новата обществено-икономическа система установено в държавата, търси устоите в традицията и семейството, на които да се опре, за да продължи своето развитие. Не липсват и привърженици на новата модерна декларативна литература в лицата на някои от авторите на периода.

II

            Втората ветовна война нанася тежък и съкрушителен удар на Италия. Анархията в държавата е огромна, заради заслабване на централната власт, немската окупация, в последствие гражданските борби разклащат допълнително крепката организация в страната. Тежката политическа обстановка ескалира. Кулминацията, която ще реши съдбата на държавата за следващите години, та до наши дни, е референдумът проведен на 2 юни 1946г., когато в гласуването участват и жени, прецедент за досегашната монархия, в който италианското общество решава своята съдба да бъде република. Така на 1 януари 1948г. Италия се сдобива със своя първи президент.

            Политическата промяна няма как да не се отрази на социалното състояние на обществото. Икономическия възход, който страната претърпява през следващите години, изиграва важна роля за утвърждаването на производствения роман, през 60-те. Състоянието на индустрията и социалните проблеми на страната се превръщат в теми на някои от романите на Итало Калвино. Подобно на своите български колеги, които пишат т.нар. производствени романи, и тук се съсредоточава вниманието върху промените на новото индустриално общество и развитието на личността в един постоянно променящ се свят. Други автори, които също творят в този жанр са Лучано Бианчарди и Паоло Волпони.

            Едно от важните имена в следвоенната италианска литература е Примо Леви – писател от еврейски произход, който оцелява след като е бил депортиран в Аушвиц. Неговият роман „Se questo e’ un uomo” (4)

– (Ако това е един човек ₁),който е публикуван 1946г., разказва живота на Леви и неговите събратя по страдание, описвайки жестоки епизоди от месеците прекарани в Лагера. Следва романът „La tregua (1963)” (Примирието₂) , който отново засяга темата за откъсването от родното, заради депортирането на героя в книгата към лагерите на смъртта. В този роман, за разлика от първия, завладяваща е емоцията от освобождението след края на войната, която е по-искренна от всяко друго чувство, макар преживения ужас от отминалото страдание и студената война, в която светът се намира заради следвоенната криза.
            Друг автор, който посвещава една от творбите си на преживения ужас от войната е Чезаре Павезе. Със своят роман „Il carcere”, (4), (Затворът₃), който е написан в периода 1938-1939, но е публикуван чак през 1948, авторът разказва за изживяното лишаване от свобода заради политическите си убеждения. Антифашиските възгледи на Павезе, му гарантират дълъг престой първо в затвора в Торино, след това в Рим и накрая в Калабрия, за да може след това да опише всичко преживяно в своя роман.

            Следвоенната литература на Италия е силно съсредоточена в отминалите страдания преживяни заради чистките на войната. Авторите носят тежките отпечатъци от фашисткия режим, които пренасят на хартия и претворяват в романи. Производствената литература става едно от перата на 60-те и 70-те години на ХХв., когато икономическият бум достига своя пик, а с него и пик-а на тази част от следвоенната литература.

1. Бел. а.

2. Бел. а.

3. Бел. а.

Заключение

            Втората световна война е един от най-големите сблъсъци в историята на света. Човешките жертви, засегнатите съдби, политическите чистки, оставят своята дълбока следа в историята на човешкия род.

            Макар различните политически ориентации след края на войната, сходството в литературата между двете обсъждани страни е очевидно. Силното икономическо развитие в Италия и разрастването на производствения сектор в България, водят двете страни към общата литературна тенденция за писането на романи, които засягат онази работническа класа, която е част от производствата и фабриките.

            Епическите романи, които набират сила в България в средата на века, се концентрират върху миналото, в което търсят устои, за да продължат своето развитие и критикуват настоящето, което променя света и загнива социалната прослойка, която се издига в управлението и властта.
По-това време в Италия силна гласност получават романите, които описват ужаса изживян в лагерите на смъртта и натиска на управляващата класа, оказан върху гражданското общество с различни политически възгледи и убеждения.

            Въпреки различните аспекти на следвоенния роман, политическата застъпеност в произведенията  на двете страни е очевидна. Различното политическо ориентиране в двете страни, диктува и различията на литературата, която осъжда политиката. От една страна е Италия, която вече е република и гражданите в нея са хора, имащи право на свободен глас, от друга страна е България, която вече е под социалистическа управа, която определя какво и как ще мисли народът.

            Допирните точки, в две иначе крайно различно политически ориентирани страни, в сферата на литературата не са чак толкова малко, което само доказва, че макар различните аспекти на живота, които взимат доминираща позиция в развитието на двата народа, вълненията и тенденциите, които карат авторите да пишат са близки.

 Използвани източници:

1. https://literaturensviat.com/?p=82668
2. https://bgmateriali.com/материал/българската-литература-след-втората-световна-война-10-клас
3. http://www.svitaci.com/index.php?option=com_content&task=view&id=1416
4. https://www.grin.com/document/276181
5. http://www.orlandofurioso.com/grandi-autori/novecento/5051/letteratura-italiana-del-900-dal-secondo-dopoguerra-al-xxi-secolo/
6. https://bg.wikipedia.org/wiki/Начална_страница