Кристина Иванова

Родените след 1990-та година до към 2000-та често попадаме в неясната времева граница между две поколения – това на милениалите и това на т.нар. поколение Z. А с това категоризиране, както от другите, така често и от нас самите, започват да се появяват и редица клиширани определения за хората, които, волно или неволно, някак са били причислени към групата на бюти гурутата, инстаграм моделите и разбиращите от всяка технология. В същото време същите тези (причислените) не само, че „само си гледат в телефоните“ и „знаят да отговарят“, ами и „не отварят книга“. Истината обаче е някъде по средата и всъщност би могла с пълна точност да важи за човек от което и да е поколение. Въпреки това едно от нещата, за които ние, родените след 90-те, оставаме малко или много необразовани, са именно годините, в които са живели нашите родители на младини, нашите баби и дядовци. Годините, грижливо пазени за края на всеки учебник по история, и до които така и не стигахме в нито един клас в училище. Годините, за които и до ден-днешен едни говорят трудно, други не продумват, а трети правят точно обратното – разказват в захлас как всички били „равнопоставени“, хлябът бил стотинки, а животът, животът!, деца, той беше къде-къде по-лесен от сега.

Романът „Поразените“ от Теодора Димова проследява именно началото на небеизвестните години след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. и последиците, щетите и раните, които оставя у три семейства, едновременно чужди и познати, разделени и свързани, с обща, но и с различна съдба. Обособен в четири смислови части, сюжетът паралелно ни разкрива събитията, довели до арестуването и обвиняването пред Народен съд на трима мъже, попаднали в една килия. Трима мъже, които са просто писатели, Божий служители, счетоводители. Историите им се разказват от техните съпруги – Райна, Екатерина и Виктория – персонажи, които се отличат по характер, но и по борбеност и по дух. На всяка от тях им е отнето едно и също, след което животът им става неминуемо тежък, жесток, задушаващ. Те трябва не само да се научат да живеят със загубата на невинните и обичните си съпрузи, но и да намерят силите да продължат напред, да работят, макар и за нищожни пари, и да станат поне частица от онова, в което децата им биха могли да се уповават. За съдбата на семейството си първа започва Райна – разказът е забързан, напрегнат още от началните страници, в които са описани щастливите и ползотворно творчески години на двамата. Следват Екатерина, която описва случилото се в писмо към децата си, и накрая Виктория, която виждаме ту през нейните очи, ту през тези на дъщеря ѝ. Всеки от разказите оставя отличително усещане, че това вдействителност са различни хора, различни герои, докато изказът на всички е припрян, думите се леят и изливат по страниците, пряката реч липсва, а и не се усеща необходима, защото всичко трябва да бъде казано сега, сега, веднага, инак после би било вече късно. Ретроспекция от минали щастливи времена или необясними сънища, съмнения, дори видения се преплитат с настоящето, докато неизвестното и страшно, най-вероятно пагубно бъдеще се усеща неумолимо надвиснало над живота на оцелелите герои. Несъмнено „поразените“ са именно те…

Точно когато сме убедени в това – че поразените са тези изстрадали, с нищо незаслужили падението или смъртта герои, идват думите на отец Мина, че „всеки е поразен от грехопадението, всеки има белези от него“. В света, който уродливо се преобразява пред очите на нашите герои, вече е отредено място на всички лоши качества и зли деяния, които вместо да се порицават, забраняват, изкореняват, стават разменна монета за повече облаги и власт. Нима в такъв случай поразените не са тези, които вече са изгубили чест, достойнство, вяра, доброта, ала безочливо се разпореждат с чуждия живот? Но и нима, от друга страна, те също не са хора, които са били пречупени, огънати, захвърлени, за да стигнат дотам, че да изгубят човешкото у себе си?

Ето към такива въпроси обръща погледа ни авторката Теодора Димова особено когато ни представя гледната точка през очите на Ангел, част от тримата представители на новата власт, които вършат „мръсната работа“, като отвеждат в тихите часове на нощта „заподозрените“ в пропагандна дейност. Единствен интелектуалец в групата, Ангел се замисля дълбоко над всичко, което върши, над всеки спусък, който натиска; в сънищата си той вижда себе си като престъпника, като нарушителя… и така, докато отново не убеждава себе си, че „това е начинът“ и че трябва да се борят за „идеалите си“ докрай.

След тези три сюжетни линии, които могат да бъдат разгледани и като част от едно цяло, и поотделно, неочаквано настъпва още една, четвърта, гледна точка. Кръгът се затваря и ни връща в началото, а именно към Райна, но този път към нейната внучка, двадесет години по-късно. Събитията са представени през невинния и неразбиращ детски поглед, който намира свои обяснения за света и за нещата, за загубата на близките, за дочутите разкази. Единственото, за което не намира обяснение, е защо то, едно дете, е пренебрегнато, забравено, невидимо в очите на възрастните, които са толкова погълнати от сполетелите ги нещастия, че сами се изтръгват от ролята на родители, приятели, деца.

Края на книгата ни среща с Александра, внучка на Райна, която губи баща си в подобни обстоятелства също както преди двадесет години е бил убит и нейният дядо. Тук обаче е представена различна гледна точка – майка ѝ Сия, за разлика от историята на Екатерина например, не иска да я вижда, не полага грижи за нея, тя е в траур и с това слага край на обяснението защо спира да бъде родител след загубата на съпруга си. Александра е поверена на грижите на баба си, с която израства и до която остава до сетния ѝ дъх. „Поразените“ пускат своите корени и до съдбата, психиката и светогледа на това дете, на чиито плещи стои сякаш всичко и нищо едновременно. То губи упората си у възрастните, на които вече не може да вярва. С последните страници на романа научаваме и тъжната съдба на децата на останалите герои и въпросът има ли дори капка надежда за бъдещите поколения се пропива безмилостно в тях.

„Ако баща ви беше тук, сега щеше да ви каже, виждате ли, че в най-тежките моменти Бог идва и се притичва на помощ на страдащите.“

Дори в края на романа, мислите връщат пак към думите на отец Мина и на героите, които макар да биват посечени, изтрити, низвергнати, остават верни на своите убеждения, вяра и чест. Макар с това да обричат семействата си на тежък живот, нито една частица у тях не им позволява да постъпят по начин, различен от правилния или да направят друго, освен онова, което е редно. Тяхната „сила се в немощ напълно проявява“ именно защото дори когато са изправени пред лицето на смъртта, те не изменяват не на идеалите си, а на убеждението си, че все още трябва да има хора, които защитават доброто.

Теодора Димова си поставя за цел „да сложи пръст в раната“, да говори за неща, които не бива да бъдат забравяни и дори назовавани и които трябва да бъдат разказани наново. Нашето поколение не помни, не знае, не познава. Чуваме винаги откъслечни, смесени неща за „режима“, както му казват. Поколенията след нас, от друга страна, трябва още по-наложително да чуят, да познават, да четат. Защото зад завесата на „преведения“ Вазов и зад завесата на събитията от преди 89-та година съществуват светове, изпълнени с остарели красиви думи и грозни събития и факти, но необходими ни да знаем кои сме, откъде сме дошли и най-важното – накъде трябва да вървим.