Яна Николова 

Увод

    Настоящата курсова работа има за цел да разгледа книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“ и статията на Владимир Трендафилов „Рецепция и литературознание: общи положения“, както и да извлече необходимите заключения относно какво представлява литературната рецепция, кои са уместните преводачески техники, а също и каква е връзката между идеологията и превода. Следващата цел пред настоящата курсова работа е да разгледа житейския път, творчеството и рецепцията на китайския Нобелов лауреат Мо Йен в България, като същевременно състави прилежащите изводи.

Изложение

 Книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“ проследява перипетиите, през които преминава италианската литература по пътя си към превеждането си на български език, като обхваща периода от Освобождението до 1989 г. В първа глава титаничният труд на Карапеткова разглежда главоблъсканиците на българските преводачи с произведението „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, както и полемиките помежду им. Важен въпрос, който поставя, е този за значението на новите преводни версии и за функцията на новите прочити. Както и Владимир Трендафилов изтъква в статията си, несъмнена е ролята на преводната литература за създаването на родната. Освен за създаването и развитието на домашната литература, привнесената отвън литература е ключова и за развитието на критическата мисъл в приемащата страна. В преводаческите спорове възникват някои опозиции – тази между точност и вярност и придържане към оригинала, както и тази между това „да се казва същото“ и „да се казва почти същото“. Ключови са и целта, подборът и умисълът при избор на произведения за превод. Например Кирил Христов относно една книга на Якопо Ортис, в която „главният герой разказва в писма до най-добрия си приятел за нещастната си любов и патриотичните си терзания“ казва: „И при все туй аз намирам, че е много уместно превеждането на тази книга на български. А аз мисля така, защото, колкото и да се силя да вярвам в добрия гений на нашето поколение, мене ми се струва, че то нивга не е било както трябва младо – и че има нужда от… ритници (или нещо подобно). А тази книга е един ритник!“ (Карапеткова 2012: 66). В този смисъл, рецепцията зависи от личността на преводача и неговите предпочитания. Отново покрай въпроса за българската история на Якопо Ортис, Петър Увалиев коментира заниманията с превода изобщо: „Ето защо смятам всеки превод не филологическо уравнение, а културна аклиматизация на една творба. Преводачът-езиковед е недостатъчен. Необходима е една културна личност… не думите правят писателя, а културната температура на творбата му…“ (Карапеткова 2012: 77). Споменава се също явлението „жанр предговор от преводача“, който обаче нерядко е обвързан със способите, с които режимът си служи, за да  наблегне на една или друга черта от дадено произведение. Драгомир Петров, преводач на Куазимодо, по-късно признава: „Ключът, чрез който поезията на Куазимодо се приемаше тогава, удобен и неведнъж пробван у нас, бе този на двата периода – единият естетски и декадентски, другият граждански и социално обвързан, при което естествено ние наблягахме на втория, за да можем да представим първия“ (Карапеткова 2012: 187). Както става ясно от главата, посветена на Алберто Моравия и рецепцията му в България, количеството преведени произведения не задължително се равнява на пълноценното възприемане на творчеството му, а напротив – без нужното функциониране на преводната ритмика литературознанието на една държава може само да пострада. За добри преводачески техники се смятат доброто познаване на действителността на оригиналния език, както и способността да се съхрани специфичният за автора език, но и да се борави умело със съответствията (или несъответствията) им на преводния език (Карапеткова 2012: 171).

  Друг важен проблем, който книгата на Дария Карапеткова засяга, е този за връзката между преводна дейност и идеология. В случая с Габриеле д‘Анунцио и преводите му на български език, приближаването на писателя към фашистката власт дамгосва съдбата му на българския книжен пазар след 9 септември, като с това се появява риск от подкопаване на литературния авторитет, от отместване на строго литературния акцент заради дейността на даден автор (Карапеткова 2012: 115). Интересно е да се отбележи също, че цензурата влияе на интереса към даден автор, какъвто е случаят с Марио Мариани. Но рецепцията на дадена литература се мени и според хода на политическите събития, както показва главата, посветена на Мусолини. В други случаи функцията на идеологията и способността ѝ да зачерква цялостното творчество на писатели и преводачи заради политическите им убеждения води до любопитния факт, че в том 4 от История на българската литература от 1976 г. преводачката Фани Попова-Мутафова изобщо не присъства въпреки огромния си принос. В последната глава от книгата, наречена „Пренаписа ли Умберто Еко „Името на розата“ Дария Карапеткова обръща внимание на важен казус, а именно – съобразяването с фактора преводимост от страна на автора още по време на създаването на произведения. Според Владимир Трендафилов за съществуването на литературната рецепция огромна роля играе потребителят. Също така, по негови думи литературната рецепция е не творбата в непосредствения ѝ сблъсък с публиката, а диахронен поглед към същото това произведение.

 Мо Йен е роден през 1955 г. в провинция Шандун, Китай, в селско семейство. Започва да публикува произведенията си след края на Културната революция, а през 1986 г. излиза романът му „Червено сорго“, чиято екранизация през следващата година го прави известен. Автор е на 11 романа, пише също разкази и очерци. През 2012 г. получава Нобелова награда за литература. На български език са издадени романите „Промяната“ в превод на Надя Баева през 2013 г., „Уморен да се раждам и умирам“, преведен от Петко Хинов, издаден през 2014 г., и „Изтезание със санталово дърво“, с преводач Стефан Русинов. Според последния преводач Мо Йен прави това „което литературата винаги е правела, но което в Китай й е било забранено да прави в продължение на 30 години от 1949 до 1979 г.“, а именно: да разказва неофициалната история, тази на малкия човек и неговата човешка съдба; да пресъздава усещанията на човека, който е на предела на физическите и умствените си сили; да пресъздава нереални реалности, в които властват суеверията и свръхестественото. Петко Хинов обръща внимание на „великолепното словесно майсторство“ на Мо Йен и признава, че това представлява огромно предизвикателство за преводачите му. В следващата част настоящата курсова работа ще разгледа примери от сборника с преводи на Мо Йен, отличени в конкурса „Нефритени слова“, издаден през 2014 г. от Институт „Конфуций“ – София.

 В преведения от Радина Димитрова разказ „За децата“ се забелязват някои особености на китайския език, които не непременно допринасят за разбирането на текста и поради това го правят тромав за четене. Пример за това са личните имена, които в китайския език са винаги значещи, но рядко намират своите еквиваленти в другите езици. В текста присъстват личните имена на героите Акация (金桂), Есенко (秋生), Шишко (大胖), Лилия (莲叶), Белоглав(二毛) и Черноглав (黑头). Преводачката е сметнала за уместно да преведе личните им имена, но и да обясни в бележка под линия буквалното значение на имената, да посочи произношението им на китайски, както и да обоснове решението си. Въпреки това, подобно решение трудно би могло да се нарече уместно, тъй като значението на имената не допринася по никакъв начин за разбирането на текста, а напротив – отнема от автентичното звучене на текста. Също така, при наличие на бележка под линия, е допустим вариантът, при който значенията на имената са посочени там, а присъстват в оригиналния си вид в текста. В друг разказ от сборника, „Есенни води“, в превод на Кристина Нанева, подходът е друг. Присъства обръщението „Лао Сан“, чието значение на „фамилиарно обръщение към третия брат“ е удачно обяснено с бележка под линия.

Изводи

    За рецепцията на чуждестранна литература в България са необходими не само преводачи, ерудирани и добре познаващи езика, с който боравят, личности, но също така и хора, владеещи добре не само родния си език, но и добре запознати с родната си литература и „политика“ в смисъла, който Владимир Трендафилов привнася в думата в този контекст. За добрия превод и автентичната рецепция е необходимо не буквално превеждане и стремеж към пълно съответствие между двата езика, а напротив – игра с предварителните познания и за двата езика, както и за двете култури, в която игра се създават нови междукултурни мостове.

Цитати и библиография

Карапеткова 2012: Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.

Карапеткова 2016: Карапеткова, Д. За prевода. София: Колибри, 2016.

Онлайн източници:

Трендафилов 2014: Трендафилов, В. Рецепция и литературознание: общи положения. https://naum.slav.uni-sofia.bg/lilijournal/2014/11/3/trendafilovv

Русинов 2014: Русинов, С. Мо Йен – писателят, който не говори. https://e-vestnik.bg/21353/mo-yen-pisatelyat-koyto-ne-govori/

Хинов 2014: Хинов, П. Мо Йен «Уморен да се раждам и да умирам»: записки на преводача https://petkohinov.com/archives/251 t