Рецепция на два български превода на „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол – езиковите подходи
Курсова работа на Ваня Димитрова
Ръководител: проф. Амелия Личева
Увод
В настоящата курсова работа съм си поставила за цел да представя накратко книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“ и описаните там модели за анализ на превода. Ще направя кратко описание на „Алиса в страната на чудесата“ – европейската рецепция на оригиналния текст, литературноезиковите особености, рецепцията на два български превода. Ще сравня откъси от първия превод, направен от Лазар Голдман през 1933 г., с аналогичните откъси от превода на Павлина Чохаджиева от 1995 г.[1] „Алиса в страната на чудесата“ е преведена още от: Любен Сечанов (1943), Светлана Комогорова и Силвия Вълкова (1997), Христо Кънев (1999), Любомир Николов (2016). Ще разгледам гореспоменатите два превода, тъй като ги намирам за значими за времето си и дали принос към развитието на българския превод на детска литература като цяло. Ще се опра на изследването на англициста, изследовател и критик на българските преводи на английска детска литература Мария Пипева от 2014 г., където тя много увлекателно и достъпно излага своите анализи и изследвания, но ще представя и свои мнения и коментари.
„Ботуша в българската литературна мода“ от Дария Карапеткова – кратко представяне
Дария Карапеткова е изтъкнат преводач от италиански, същевременно и критик на превода, университетски преподавател, с много ярък талант и фин усет към езиковите нюанси и съвременните езиково-литературни процеси. Професионалните си наблюдения върху тях, както и върху развитието и историята на български преводи на италианска литература, излага с безспорна вещина в разглеждания тук неин научен труд. В него тя прецизно, но същевременно интересно и разбираемо описва рецепцията на преведени у нас италиански литературни творби в периода от Освобождението до 1989 г. – изследване, плод навярно на дългогодишна работа, което впечатлява с големия си обхват в исторически план. Преводът се изследва като част от взаимодействието и взаимното проникване на двете национални култури, проследено на фона на множеството различни социални, политически и идеологически условия, променяли се многократно в рамките на този дълъг период. Те обуславят спецификите в рецепцията (приема, въздействието) на италианските литературни творби върху българския читател. Обръща се при анализите немалко внимание на езиковите аспекти на превода. Развитието на езиково-литературните трансформации в този дълъг исторически период е разгледано в книгата на четири етапа: първият обхваща първите години непосредствено след Освобождението, когато има усилен стремеж у преводачите да наваксват с превода на класически италиански шедьоври, както и с превод на актуални заглавия; вторият етап е времето между двете световни войни, когато в преводната политика у нас е налице първата ярка форма на идеологизация; третият започва след Втората световна война, когато се превежда много активно, но и идеологизацията достига връхната си точка. Четвъртият етап е след 1989 г., но не е обект на това изследване поради резките и многопластови промени както в обществено-политическата, така и в езиковата ситуация, а също в издателската политика и ценностната система на читателя.
Авторката не подминава и въпроса за това как през всичките тези години преводните италиански произведения успяват да си пробиват път през идеологическите забрани и да оставят своя отпечатък върху родната ни литература. Очевидно тази тема е подлагана на обсъждане в световен мащаб от различни учени в различни епохи – Дария Карапеткова разглежда и тях. Цитира например Стефано Ардуини, който казва за този отпечатък следното: „Всъщност историята на културата и на литературата са белязани от „инвазията“ на превода и единствено културните институции са склонни да не признават това. Например историите на литературата, предназначени за училищата, се опитват да представят традицията като културен континуум, в който разривите и новостите са все вътрешни спрямо самата традиция, като поставят на втори план контактите, взаимодействията, преводите и разновидностите, които са представлявали основополагащ материал за формирането на канона“ (Карапеткова 2012: 15). Според Ардуини преводаческият избор и литературните стратегии са тясно свързани с идеологическите решения на дадена епоха.
Всъщност всички обзорни прегледи на чуждестранна преводна литература изразяват убеденост, че външните модели и форми играят важна роля в едно вътренационално развитие. Тази тема не е подмината и от българските интелектуалци. В свое изказване на конференция на Съюза на преводачите в България Атанас Далчев коментира: „ако влиянието на родната книга е в известен смисъл консервативно, утвърждава традицията и поддържа една постоянна линия, влиянието на чуждата книга е често пъти по обновително, бих рекъл, революционно“ (пак там: 16).
В книгата се открояват основни положения на различни схващания, залегнали в преводознанието – срещите и разминаванията на теорията и практиката на превода, които са интересни и провокират размисли у читателя. Също така интересни и ценни са мненията и разсъжденията относно остаряването на превода, нуждата от препревеждане и от осъвременяване на превода, за краткия му живот, измененията през епохите на убежденията за това как трябва да се превежда. Илюстрира се тенденцията за периодична поява на нови преводни версии, вижда се също, че „в съкратени срокове качеството на предлагания превод на едно и също произведение еволюира видимо;… от определен момент нататък (моментът на достигнатата преводаческа зрялост и техника на национално ниво) конкуриращите се преводни версии започват да глезят читателя и да задоволяват по-скоро потребността му от естетическо разнообразие, отколкото стремежа за предпазване от възможни грешки“ (пак там: 17). Тези тенденции и процеси могат да се видят и при българските преводи на „Алиса в страната на чудесата“ и аз по-долу ще се опитам да ги опиша.
Рецепция на два български превода на „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол – езиковите подходи
Романът се появява на литературната сцена през 1865 г. и още тогава е определен като явление, доста различно от всичко познато в английската литература. Затова бива посрещнат от критиците със смесени чувства и се формират мнения, че историята в него е абсурдна и непохватна, в нея се съчетават твърде разнородни елементи и странни приключения. Малките читатели в Англия обаче я приемат ентусиазирано – дълго време това е единственият роман, който няма за цел да ги поучава. Превръща се в любима книга и към 1932 г. вече е класика, и то с двойствен адресат, в която за пръв път се проявява свобода на мисълта в литературата за деца.
Още най-ранните коментатори изказват мнение, че „Алиса“ е непреводима и като главни препятствия за това някои изтъкват каламбурите и песните. У. Х. Одън отбелязва, че „едно от най-важните и ярки действащи лица и в двете книги… е самият английски език“ (Пипева 2014: 165[2]). Намирам тази метафора за точна и уместна. Налице са множество езикови предизвикателства. Изследователката Мария Пипева накратко изтъква част от тях: „Сложни игри на думи, изградени на омофонията и полисемията, съживяване на фосилизирани метафори, разлагане на фразеологизми и буквално интерпретиране на компонентите им, двойна актуализация на идиоми, изобилието от новоизковани думи“ (пак там). Проблем пред преводача се явява и културната специфика на текста. В него има викториански реалии, препратки към английската история, интертекстуалност. В немалка част от сюжета, както и в стиховете са вплетени пародии на фолклорни и литературни образци, непознати извън английския контекст. Значителна е ролята и на нонсенса, който е езикова безсмислица на пръв поглед, но си има своята логика и ефект. По-долу ще проследя как българските преводачи Лазар Голдман и Павлина Чохаджиева се справят с тези предизвикателства.
„Алиса“ започва да се превежда почти веднага след написването ѝ. Концептуалните подходи на европейските преводачи чак до Втората световна война са предимно одомашняване и адаптиране към приемащата култура и спрямо владеещите в съответното време представи и изисквания за детската литература. На този фон появилият се през 1933 г. първи български превод на Л. Голдман впечатлява със своите необичайни за времето си характеристики – преводачът не се намесва в оригиналния текст, не го дописва или пренаписва; не прибягва до одомашняване в такава крайна степен и не заличава чуждостта му, както правят европейските му колеги, а ориентира преводните норми към адекватност спрямо първообраза; не инфантилизира имплицирания читател. Голдман подхожда отговорно и съвестно към изходния текст, стреми се да го предаде в пълнота (пропуснати са само началните и финалните стихове). Придържа се плътно към смисъла, но не отстъпва и пред езиковите предизвикателства и тези усилия на преводача са впечатляващи, като се има предвид, че тепърва се установяват традициите и в родната, и в преводната детска литература. Резултатът е ярък превод, с който израстват няколко поколения. В периода до 1990 г. има още само един превод (този на Любен Сечанов от 1943 г., който обаче е слаб и съвсем не може да се похвали с този успех), докато през 90-те години на миналия век не се появят преводите на ново поколение преводачи, които с творчески размах довършват работата на първопроходците. Първият такъв превод е този на Павлина Чохаджиева от 1995 г. Тук езикът излиза на преден план. Това са накратко общите характеристики на двата превода. По-долу с примери ще съпоставя езиковите подходи на двамата преводачи и рецепцията на двата текста.
„Когато аз стана Херцогиня – си каза Алиса (с глас, от който се разбра, че тя се съмнява дали ще се случи това някой ден), – в кухнята ми няма да има пипер. Супа може да се готви и без пипер… А изглежда винаги той прави хората избухливи – продължи тя много доволна, че е открила ново правило. -Оцетът ги прави кисели, лайкучката – горчиви, а… а захарта прави децата благи! Да знаеха само това хората, нямаше толкова да я пестят….“
„Когато стана Херцогиня – каза си тя (но без особена надежда в гласа), – няма да държа в кухнята си никакъв пипер! Всъщност пиперът само разваля супата. А може би същото важи и за хората… Ами да! – възкликна тя, щастлива, че е открила ново правило: – От пипера хората стават люти; от оцета стават кисели; от горчицата стават хапливи и вгорчават живота на всички наоколо; а от… например от захарното петле и от захарния памук, и от… от всичките сладки неща децата стават сладурчета. Лошото е, че възрастните, изглежда, не искат да знаят за това, или пък понеже си слагат в яденето всякакви стипчиви подправки, стават големи стипци, та трябва по сто пъти да ги молиш, докато…“
Стилистически различаващите се мислени монолози на Алиса придават различен облик на героинята. При Голдман се създава впечатление за малко момиченце, плахо и като че наивно, но все пак находчиво. В мисления монолог на Чохаджиева според мен се изразява мнение на едно подрастващо момиче, духовито и остроумно, близко до нашето време. Захарното петле препраща към по-старо време, намирам бонбоните за по-уместни, но разбирам, че целта е да се подсили захарността, която Голдман неутрализира. Преводачката умело вплита игра на думи там, където я няма (за стипчивите подправки и стипците), но това е едно иронично намигване към възрастните, същевременно забавно и за двете групи читатели.
Интересни са хумористичните игри на думи в оригиналния текст с пословиците, с които Херцогинята уж поучава Алиса:
„И поуката от това е: „Грижа полагай за смисъла – не как си думите писала”.“
„А поуката е: „Първо му виж смисъла, пък после му крой думите.”“
„фламингото щипе като горчица. И поуката от това е: „Птици с една перушина – сбират се в съща дружина”.“
„Фламингото, също като горчицата, е хапливо, може да те накара горко да се каеш. А поуката е: „От един дол пернати през девет баира се подушват”.“
Тук се изкушавам да дам и своя вариант на тази игрословица, внезапно хрумнал ми при сравняването на двата превода: „Летящите пернати събират се във ято.“ – изглежда, работата и на двамата разглеждани преводачи е успешна, щом предизвикват и четящите да се присъединят към игрите с езика.
Следва игра, изградена на омонимията:
„Right, as usual,“ said the Duchess…
„It’s a mineral, I THINK,“ said Alice.
„Of course it is,“ said the Duchess, who seemed ready to agree to everything that Alice said; „there’s a large mustard-mine near here. And the moral of that is–“The more there is of mine, the less there is of yours.”“
„Само че горчицата не е птица – забеляза Алиса.
– Имаш право, както винаги – отвърна Херцогинята…
– Минерал е, мисля… – рече Алиса.
– Разбира се, минерал! – каза Херцогинята, която изглежда бе готова да се съгласи с всичко, което Алиса каже. – Наблизо се издига висока планина и в нея има богата мина за горчица. И поуката от това е: „Богатство колко планина – се трупа, знай, с горчивина”.“
„Само че горчицата не е пернато – възрази Алиса.
– Ти, както винаги, си напълно права – потвърди Херцогинята…
– Мисля, че е… полезно изкопаемо – рече Алиса.
– Именно – каза Херцогинята, която явно бе готова да се съгласи с всяка дума на Алиса. – Изкопават я от един баир, тук наблизо. И поуката е: „Дума дупка не прави, ала копка по копка – дупка става”.“
Впечатляващи са старанията на Голдман да предава римуването в хумора. Така е по-забавно и за българския читател, а и се запомня по-лесно и дидактичните елементи, поднесени така деликатно, се възприемат по-леко. Вариантите на Чохаджиева приличат по-скоро на сентенции, народни мъдрости и поговорки.
А ето как подхождат двамата преводачи и към играта на думи, изградена на омофония, в историята на костенурката:
„Why did you call him Tortoise, if he wasn’t one?“ Alice asked.
„We called him Tortoise because he taught us,“ said the Mock Turtle angrily: „really you are very dull!“
„Когато бяхме малки… ходехме на училище в морето. Учителка ни беше една стара Костенурка… наричахме я Ученурка…
– Защо я наричахте Ученурка? – попита Алиса.
– Защото ни учеше! – отговори Лигавата Костенурка раздразнена. – Ти наистина си много тъпа!
„Когато бяхме малки, ходехме на училище… на дъното на морето. Учителката ни беше една много мила стара костенурка. Беше много мила, та ѝ викахме Лицемерка…
– Щом е била толкова мила, защо не й викахте Милка, ами Лицемерка? – не се сдържа да попита Алиса.
– Ти май си много глупава! – ядоса се Севда. – Викахме ѝ Лицемерка, защото ни учеше да мерим лица на триъгълници, на квадрати и на всякакви тъпоъгълници…”
Безспорно изразеният с езиковата игра хумор в оригиналния текст е също толкова ефектно предаден и от двамата преводачи. Съответно те се отдалечават от буквата, за да предадат духа му. Знае се, че за игрите на думи се изисква освен големи професионални умения и познаване и на двата езика особена творческа нагласа, преводачът да „влезе под кожата“ на текста. Находчивостта на двамата преводачи в този труден случай е очевидна. Намирам, че вариантът на Голдман приляга повече за детската аудитория, докато е видно, че Чохаджиева се увлича в играта и превръща плахия въпрос на Алиса при първопроходеца в остроумен въпрос в същия дух: „Щом е била толкова мила, защо не ѝ викахте Милка, ами Лицемерка?“. Интересно и неочаквано е това пресемантизиране на „лицемерка“ – дума, която не се асоциира с „мила“, но по този начин се подчертава абсурдното и смешното. Последвалият отговор и укорът на Грифона „И като гледам, ти май си от тъпоъгълниците… щом не те е срам да питаш такива прости работи.“ определено надхвърлят рамките на очакванията за една литература, предназначена само за деца, и недвусмислено показват двойствения адресат на книгата, будейки искрена наслада у възрастните читатели. За мен епитетът „глупава“ у Чохаджиева е стилистична изненада – струва ми се, че изборът на Голдман „тъпа“ повече приляга на нейния текст, но това е дребна подробност. Тук има опасност преводачката да бъде обвинена в побългаряване заради костенурката Севда.
Да видим как се справят двамата преводачи с пародията. При предаването на изучаваните от костенурката предмети в училище Голдман и Чохаджиева изобретателно се надпреварват и надиграват. Голдмановите „чешене, пискане, съдиране и изяждане (подразделения на арисметиката), мореография, стара и нова лудория, краснопискане, бесуване“ са навлезли в речника на поколения българи. А Павлина Чохаджиева през 90-те години дообогатява палитрата с още по-оригиналните си хрумки: „чешене, питане, разните подраздразнения на пресметиката – сърбене и изяждане, унижение и втеление; истерия (дребна и модерна), змиография, обезобразително изкуство“ – истинска естетическа наслада за читателя, породена от езика.
“I never went to him,”” the Mock Turtle said with a sigh: “he taught Laughing and Grief, they used to say.”
“Нямах време – рече Грифона. – Но затова пък имах часове при учителя по класически предмети и естествознание. Той беше голям плъх. Постоянно се ровеше и четеше в една книга, на която заглавието беше: О ВИР И ЛИВАДА
– Какво имахте при него? – запита Алиса любопитно, защото това й припомни смътно мъчното заглавие на една книга, в която по-големият й брат четеше за някакви древни битки.
– Класове, естествено! – нетърпеливо отвърна Грифона, когото простите въпроси на Алиса дразнеха.”
„А, то си беше само губене на време – защити се Грифона. – Аз бързах с калсическото обързование и затова тичах за часовете при… мистър Омар. Такъв дърт бърборко беше…
– Ех, нямах аз късмет да попадна в неговия клас! – въздъхна Севда. – Разправят, че препродавал стари грънци и понеже някой си се хилел, карал всички да сричат на езика на някаква дърта Жаба Тревна.“
За да се предаде пародията възможно най-адекватно за българския читател, очевидно е нужно някои пасажи да се прекроят, в което смело са се впуснали и двамата преводачи, впрягайки творческата си фантазия. От „стари грънци“ при Чохаджиева става ясна играта със старогръцкия, но пародията на Омировата „Илиада“ при Голдман безспорно е най-голямото му попадение и изобщо в тази глава е най-умелата му игра на думи. В синхрон е и с психологията на детето, което наблюдава по-голямото си братче например как изучава сложни и неразбираеми неща, които и на него му предстои да учи, когато порасне. И все пак отново смятам, че и тази пародия може да бъде по- въздействаща и пълноценно осмислена от по-възрастен читател, придобил вече знанията за „Илиада“.
Ще се спра накратко и върху речевите характеристики на Белия заек в двата превода, които според мен обрисуват героя по различни начини:
„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“
„Олеле, Божичко! Херцогинята! Олеле, сега как ще се оправям с Херцогинята? Ох, клети мои лапи! Ох, козинке моя! Ох, клети мои мустаци! Ще ми лепне смъртна присъда и окото й няма да мигне! И значи ме чака… ясно е като две и две четири невестулки какво ме чака! Божичко, къде ли съм ги посял?“
„Sure, it does, yer honour: but it’s an arm for all that.“
„Well, it’s got no business there, at any rate: go and take it away!“
„Ръка – гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!
– Разбира се, колкото прозореца. Но все пак – ръка.
– Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!“
„Каква ръка бе, глупак такъв! Умът ти е по-малко и от на гъска! Къде си виждал толкова огромна ръка? Не забелязваш ли, че задръства целия ми прозорец?
– Така е, Вашулгуродие, ама пак си е ръка.
– Каквото и да е, мястото му не е там! Моментално да го махнеш от прозореца ми! Хайде, марш!“
Вижда се, че в първия превод заекът е възпитан и учтив, докато във втория поведението му, оцветено от разговорната реч, е дори леко арогантно и по мое мнение не особено възпитателно за детската публика. Без съмнение Лазар Голдман се съобразява с тогавашните норми, повеляващи, че четивото за деца трябва да се придържа към правилния, литературен език. Вероятно има и педагогически съображения.
Преводът на Голдман излиза с кратък предговор от Николай Лилиев, в който той изтъква престижа на първоизточника, двойствения адресат, отбелязва, че преводачът е успял да намери баланс между своето и чуждото: „Отдавна тая приказка трябваше да пристигне и в нашата страна. … Не се съмнявам, че и у нас тая духовита, тая прекрасна книга, плод на крилато въображение и тънък ум, ще стане скоро истинска радост за връстни и невръстни. Преводът на г. Лазар Голдман, направен с голяма грижа от първообраза, е свидетелство, че и на хубав български език могат да се дадат най-точно чужди художествени творби, станали вече класически, които на пръв поглед изглеждат непреведими“ (Пипева 2014: 168). Важно литературно качество на превода, което критиците отбелязват, е, че като цяло той създава впечатление на текст, в който по-важен от сюжета е хуморът на езиковите и логическите парадокси. А за онова време това е съвсем ново явление в българската детска литература (цит. По пипева 2014: 171).
Няма съмнение, че изданието на Л. Голдман е предназначено за деца. Излиза в детско-юношеската поредица на книгоиздателство „Т. Ф. Чипев“. Използвани са илюстрациите на Мейбъл Люси Атуел от 1910 г., които „имат уютно познат вид и са откровено насочени към по-малки читатели. Тази версия на „Алиса“, останала единствена в продължение на над 60 години, успешно се интегрира в българската среда като детско четиво и с известно осъвременяване на езика е преиздавана многократно, като и днес, въпреки конкуренцията, е най-популярната“ (пак там).
Павлина Чохаджиева пък с лекота престъпва каноните и нормите (всъщност през 90-те това може би е модерно, господстваща политика). Не се чувства задължена да се придържа към абсолютно правилен в граматическо отношение и литературен език – този тип грешки се използват нарочно като ефект, в помощ на играта на думи. Затова си позволява да напише: „Хайде де, Севдо! – изкряка най-сетне Грифона. – Карай нататък! Няма да висиме тука цял ден, значи.“. Не го намирам за особено приемливо, не ми се струва редно да се превръща в тенденция, но да не бъда строг съдник: ако се прибягва към този подход умерено и премерено, не злонамерено, приемам го.
Преводът на Павлина Чохаджиева е определян като първият, в който на българския читател се представя смешното в Кароловия нонсенс, както и интелектуалните му внушения. Илюстрациите са на Джон Тениъл. По-горе посочих само няколко от изобилстващите в превода примери, в които се вижда колко свободна се чувства преводачката в работата си с този текст, също така явното ѝ удоволствие и влечение към словотворчеството. Тя използва всяка възможност да доукрасява и дообогатява игрословиците, дори да създава нови и сякаш да дописва Карол и да бъде негов съавтор – примерите за стипците, тъпоъгълниците, за скаридите, които „хем се карат, хем ридаят и затова им викат скариди“ и мн.др. В тях тя така се увлича, че често е многословна. Но са ценни и интелектуалните ѝ предизвикателства към читателя със сътворяване на сложни игри на асоциации: „Учителката ни по обезобразително изкуство … ни учеше да обезобразяваме всичко наоколо – всъщност караше ни да рискуваме чрез полягане на светло и на сянка и нанасяне на бой с четки.“. В този ред на мисли интелектуалното удоволствие, доставено от разчитането на каламбурите и у по-младите, и у по-опитните читатели, „прави смеха по-съдържателен, не просто породен от повърхностно-забавното… това е първият убедителен опит за една междупоколенческа „Алиса“. Тя се чете с удоволствие далеч не само заради духовитите каламбури: цялостният стил е по-жив и разговорен от този на Голдман“ (пак там: 178). Горепосочените примери нагледно илюстрират как Чохаджиева умело „играе“ със стилистичните регистри и това прави текста по-цветист и изразителен. Присъства разговорният стил, но речта в него все пак не излиза от рамките на книжовния език. Преводачката майсторски се възползва от богатството на родния ни език и щедро го предава на читателите в своя текст.
Заключение
В настоящата курсова работа се опитах да направя кратко представяне на книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“, тамошните модели на анализ и сравнение на преводите и тяхната рецепция у нас. Представих литературните, културните и езиковите специфики на оригиналния текст на романа „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол, европейската преводна рецепция и родния прием на два български превода в този общ европейски контекст. Представих накратко общите характеристики на българския преводен дебют от Лазар Голдман и превода на Павлина Чохаджиева, тъй като намирам, че двете интерпретации са ярки и значими за времето си, имат важен принос в историята на преводната литература за деца. След това съпоставих аналогични откъси от двата текста и имайки като отправна точка първоизточника, коментирах избраните от двамата преводачи езикови подходи, обуславящи рецепцията на текстовете.
Стигнах до извода, че макар и оригиналът да е амбивалентен, първият български превод е направен с грижа и мисъл предимно за детския читателски кръг – видно е от илюстрациите, от ограничената от нормите езикова свобода на преводача. Разбира се, текстът е любим и за възрастните, тъй като поколения български читатели са израснали с него, имат си и любими реплики и игрословици, които знаят наизуст, дълго време нямайки голяма възможност да избират между други преводи. Преводът на Павлина Чохаджиева удовлетворява литературно-естетическите и интелектуални потребности на читатели от широк възрастов диапазон: малкото дете се увлича от фантастичните приключения на Алиса; младежите могат да се припознаят в нея заради бунта ѝ срещу общоприетите йерархии и правила в обществото и езика; възрастният читател може да оцени романа като част от световното културно наследство. Мисля, че само въпрос на време е оригиналните и остроумни езикови хрумки и на П. Чохаджиева да се превърнат в любими крилати фрази.
През 2010 г. се появява издание на превода на Л. Голдман с уводните стихове на П. Чохаджиева и илюстрации на Ясен Гюзелев. В предговора си Георги Лозанов се обръща и към малките, и към големите читатели едновременно и измества акцентите във възприемането на романа: оспорва традиционното му жанрово определяне само в рамките на приказката и откроява философските измерения на въображението, а също и на нонсенса, който едновременно обединява и разделя възрастните и децата. Илюстраторът с право е представен като съавтор на този свят на измислиците. Критиците смятат, че именно заради тези илюстрации „Алиса“ окончателно излиза извън тесните жанрови и възрастови категоризации. В края на книгата всички те се сглобяват в едно голямо пано, представящо сюрреализма на историята в романа. Определят изданието като издание за естети – и малки, и големи читатели. То е и големият български принос в световния прочит на Карол – още преди появата на книгата у нас илюстрациите са високо оценени и наградени в Германия, Испания, Канада.
Библиография
Английския текст ще давам в курсив, следван от българските преводи в хронологичен ред.
[2] Посочените страници са от електронния формат на изданието.