Андриана Хамас   

Рецепцията на Хасан Бласим в България и отношението автор-преводач (вдъхновена от „Ботуша в българската литературна мода“) 

 

Настоящата курсова работа си поставя за цел да представи в ясен и достъпен вид принципите на съставяне и оформяне на рецепция на преводно художествено произведение и неговия автор, като се основава най-вече върху информацията, изложена в книгата на преводачката и литературен критик Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“[1]. Това задълбочено метапреводаческо изследване позволява на читателя да добие представа за начините, по които разнообразната литературна продукция на Италия се е възприемала в България за последните приблизително сто години (от Освобождението до 1989 г.). Критическият анализ е деликатно подкрепен от подходящи аргументи, които утвърждават съответната позиция на автора, без в същото време тя да звучи нападателно. Нещо повече, подобен тип коментари може само и единствено да допринесе за въвеждането на подобрения както в практическата работа на преводача (не само от италиански!), но и в мисленето за превода като цяло. Втората част от изложението ми се концентрира върху обстоятелствата около два сборника с кратки разкази („Лудият от площад свобода“[2] и „Иракският Христос“[3]) на иракския белетрист Хасан Бласим. Преводът е дело на Мая Ценова, а рецепцията на произведенията се отличава с нетрадиционния си характер, чийто тон е зададен от самата преводачка.

Основната идея, заложена в „Ботуша в българската литературна мода“, несъмнено е обвързана с детайлното проучване на начините, по които писаното слово, текстовете и художествеността играят роля при „взаимодействието между две национални култури“[4]. Така погледнато, произведението и цялата поредица обстоятелства около него (период на написване, период, в който е преведено, личността на преводача, политическата конюнктура) се оказват в центъра на едни доста по-обширни по своя мащаб социо-културни процеси, които в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани и които до голяма степен обуславят по-нататъшната рецепция на конкретната творба. Към тях смело можем да причислим и значимата роля на естествените промени, съпътстващи развитието на езиците, които допълнително водят след себе си до нуждата от детайлен анализ на повтарящите се преводачески явления и тенденции, които се наблюдават, както и на типовете грешки, които най-често се допускат. Именно благодарение на съчетанието между специфична рецепция и най-общи разсъждения върху културната среда бихме могли да постигнем обективност, без която научният труд си остава отвлечено разсъждение, лишено от градивна стойност.

Като имаме предвид неизбежните различия, що се отнася до верността на един превод и неговата интерпретация, ние все пак бихме могли да откроим определени схващания и техники с общовалиден характер. На първо място е важно да посочим, че въпреки различията или дори отрицателните черти на преводния текст, той си остава носител на някои мисловни форми и маниер на изказване, които могат да бъдат открити в оригинала[5]. Това само по себе си е първата стъпка към изграждането на мост между двете култури – представени са новите образи и идеи, с които чуждото съзнание работи и които използва, за да отправи към читателската аудитория внушенията, които го вълнуват.

Техническата страна на въпроса също е не по-малко важна, като дори може да се каже, че тя е и аспектът, който еволюира най-забележимо във времето и който се отличава с разнообразие на подходите и творческите решения на различните казуси. Един от проблемите е трудността при интерпретиране на оригиналния текст. В случая с италианския могат да се посочат примери за текстове, чийто анализ дотолкова е затруднил преводача, че той се е принудил да остави неразгадаемата фраза на латиница, като тя може, а може и да не е изведена и обяснена с бележка под линия[6]. Друг интересен случай, който днес би предизвикал усмивки по лицата на читателите, е т.нар. „преразказ в проза“[7] на поетически творби. Става въпрос за добавяне на бележки от самия преводач, които си поставят за цел да разтълкуват търсения от автора смисъл. Д. Карапеткова подчертава техния отявлено просветителски характер, който до голяма степен ги оправдава. Впрочем подобни преводачески решения с дори по-широк замах могат да бъдат проследени и в литературната история на арабския свят. Най-виден пример е египтянинът Мустафа Лутфи Ал-Манфалути с неговите адаптирани преводи от френски език.

Подходът, свързан с превода на диалектни форми също търпи своите вариации. Документирани са случаи, когато регионалният говор е предаден със средствата на книжовния български език, като допълнително е уточнено, че всъщност персонажът звучи по друг начин в оригинал[8]. Възможно е и прибягването до някои т.нар. „компенсаторни техники“, с помощта на които преводачът донякъде тушира невъзможността изказът на български език да звучи едно към едно с този от изходния. В такива случаи се наблюдава заместването на диалектните думи и фрази със свойствен жаргон[9]. Естествено, не трябва да се пропуска и значимото участие на редактора, който също има решаваща роля за звученето на крайния продукт след детайлно сравняване с оригинала.

Оценките, които опитните критици поставят на един превод, са плод на едно трудоемко начинание, включващо в себе си дори сравнение с избраните на други европейски езици стратегии за предаване на значението[10]. Тук любопитни нюанси могат да бъдат намерени и в личността на преводача или онова, за което се говори като за „неосъзнати сходства между характера на преводача и творбата или автора, които той превежда“[11]. Още по-интересно става, когато вземем предвид и конкуренцията между преводачите от един и същи език (а дори и на един и същи текст). Това съревнование често води до положителни резултати – авторите на преводните предложения правят всичко възможно да се отличат с оригиналност и творчество, които категорично да наложат тяхната версия[12], като едновременно с това и в зависимост от периода, в който въпросните преводи се правят, можем да загатнем и за приемственост между поколенията, които осъзнават нуждата от осъвременяване на текстовете. Съществува и диаметрално противоположно явление, с което обаче се характеризират по-скоро преводите от епохата на Българското просвещение. Предпочитана практика тогава е изпускането на името (личността) на преводача, тъй като то не се възприема от съвременниците като имащо особено значение за целите на текста. Д. Карапеткова дава пример с христоматията на Иван Вазов „Най-хубавото от Дантевия Ад“, в която наблюдаваме точно това[13].

Друго интересно отношение  е отношението между превода и идеологията. Общовалидни за повечето езици моменти, откроени в книгата „Ботуша в българската литературна мода“, обхващат Първата световна война[14] , Втората световна война и фашистките и нацистките режими на континента, както и установяването на социалистическо управление в държавите от Източна Европа, към които принадлежи и България. За всички тях са характерни определени начини на изразяване („култура и стилистика на говорене в условията на режим“[15]), които по естествен път се опитват да влияят върху светогледа на гражданите. Впечатление прави опитът за налагане на т.нар. пестелив превод, на който комунистическата идеология държи и който е съвместим с налаганата теза, че „простотата е голямо достойнство за социалистическия реализъм“[16].

Тук идва моментът да отправя поглед и към рецепцията на книги, преведени от арабски език. Очевидно е, че от количествена гледна точка те по никакъв начин не биха могли да се конкурират със западната литературна продукция, излязла на български. Някои от факторите, които могат да бъдат сочени като основна причина за това, са спецификата на източните езици, малкият брой родни преводачи, способни да си служат с езика на такова високо ниво, и липсата на достатъчно финансиране. Въпреки всичко, похвално е да се отбележи, че през годините все пак излизат важни произведения, които дават макар и бегла представа за светоусещането на човека от Близкия изток. Важно постижение, което трябва да бъде изтъкнато, несъмнено е преводът на Свещения Коран от проф. Цветан Теофанов[17], за което той бива подобаващо награден.

В по-ново време се появи един прелюбопитен превод, който е и обект на моето изследване. Освен интересните казуси от чисто практически характер, които изникват, произведението се отличи и с бурните реакции, които предизвика най-вече не у друг, а у самия му преводач! Става дума за сборниците с разкази „Лудият от площад свобода“ и „Иракският Христос“ на  Хасан Бласим в превод на арабистката с дългогодишен опит Мая Ценова. Хасан Бласим (р. 1973) е иракски писател, който освен в сферата на литературата, твори и в областта на филмовото изкуство, като парадоксален си остава фактът, че книгите му са системно забранявани в страните от Близкия Изток. По настоящем живее във Финладия, където емигрира като бежанец още през 2004 г. (непосредствено след Американската окупация на Ирак от 2003 г.). Той е първият и засега единствен арабски писател, печелил наградата на в. Индипендънт за чужда художествена литература за сборника си „Иракският Христос“[18].

Именно по време на българската премиера на последния в НДК в рамките на Софийския международен литературен фестивал през 2016 г. духовете биват разбунени, а всички дотогавашни стереотипи за отношението автор-преводач сравнени със земята. Какво всъщност се случва? Представянето на книгата е особено специално, тъй като на него присъства и самият автор, специално дошъл от Финландия, за да разкаже за своя опит и творчески преживявания на нашите читатели. Вместо обаче срещата да протече гладко и в общоприетите за подобни събития емоционални граници, нещата бързо придобиват нови размери, за да накарат публиката да „наостри уши“, както се изказва един от присъствалите на събитието, а именно литературният коментатор Цветозар Цаков[19]. Мая Ценова изнася под формата на монолог своите собствени виждания за литературните качества на автора. Противно на всички очаквания за това как точно тя би трябвало да възприема разказите, върху които е работила, видната арабистка представя аргументите си за несъстоятелността на иракския писател и липсата му на каквато и да е художествена дарба, която да оправдае присъствието му на световната културна сцена.

Дебатът обаче не свършва с приключването на незабравимата литературна среща, а се пренася и в интернет пространството, където само седмица по-късно М. Ценова публикува собствената си гледна точка в опит да защити позициите си. Текстът излиза на блога на „Форум за арабска култура“, който тя вече дълги години поддържа и обновява[20]. Публикацията започва с цитат на имам Али Ибн Аби Талиб  („Не бива да се чувствате самотни по пътя на правдата заради това, че малцина са поелите по него…“), който задава тона и на цялата статия. Преводачката на „Лудият от площад свобода“ започва тирадата си срещу определението на в. Гардиън по отношение на Хасан Бласим, че той е „може би най-добрият жив арабски писател“[21]. Очевидно е, че арабистката е приела твърде лично по-скоро типични клишета, с които се характеризира съвременното публицистично писане, чиято цел е, и нека не забравяме това, най-вече сензационност в един все по-глобализиращ се свят. Въпросът естествено би могъл да бъде отнесен и към по-общия дебат за високата и ниската литература, който също обаче няма как да избяга от присъщата си голяма доза субективизъм.

По-нататък четем, че „текстовете на Хасан Бласим може да са всичко друго – само че не са арабска литература“. Това изключително крайно твърдение авторката на публикацията подкрепя, като изтъква правописните и граматически грешки в оригиналния език на разказите. Тя също така категорично отрича и застава срещу обяснението на автора, за когото много от елементите, които тя критикува са целенасочена заигравка с арабския, която цели по лексикален път да отрази семантично предадените разруха и ужас на реалността в Близкия изток. В допълнение към тези забележки е даден конкретен пример и с разказа „Вълк“ от „Иракския Христос“, в който са употребени фрази с подчертано вулгарен характер: „Представи си само: двете свидетелки на Йехова голи в леглото ми! Едната ми прави свирка, другата си подава клитора към езика ми, докато чете от Светото писание. За какво ли не разговаряхме.“[22] Преводачката, коментира този откъс, като изтъква дългогодишния си (40-годишен!) опит в общуването с араби и колко несъвместимо, според нея, звучи един такъв начин на изразяване с реалните практики. Тук обаче може би е ред на обективния наблюдател да се запита дали все пак е възможно човек, колкото и дълго да работи в дадена сфера, да обхване всички възможни нюанси, характери и ситуации, свързани с нея. Нещо повече, подхваната е и друга тема, която пряко засяга и родната аудитория:

„Българската публика отказва да си даде сметка, че ако види български текст с толкова и такъв род цинизми и езикови грешки, тя самата ще се почувства скандализирана. Но предпочита да зададе въпроса морално ли е преводачът да изрази мнение към преведения от него текст. Според мен би било неморално да го премълчи. Както, впрочем, са го премълчали двадесетина колеги преводачи на други езици, които тихомълком са се присъединили към аплодисментите.“

Вече не става въпрос само за конкретния проблем, а за измерението на текста като взаимодействащо цяло, което има способността да влияе върху своите читатели и да предизвиква определени състояния и реакции у тях. Дебатът за това дали чувството на срам и „скандализирането“ са неизменно свързани и с границите между поколенията и различните възприятия на възрастовите групи (които впрочем в българския контекст, а най-вероятно и в един по-общ такъв се отличават с разноликото си възпитание и условия на израстване) е твърде обширен, за да се побере на страниците на тази курсова работа, но би представлявал чудесна тема за по-нататъшни изследвания. В този смисъл мога единствено да добавя, че онова, което някои осъждат като „деградация“ на ценностите много често е панически израз на чувството за промяна[23].

Благодарение на публикацията имаме и рядката възможност да надзърнем и в едно друго почти „митично“ отношение, това между преводача и неговия редактор. Тук Мая Ценова обяснява как в процеса на работа е предложила да се добавят бележки под линия или допълнителни коментари, които да разобличат Х. Бласим и неговите недопустими несъвършенства. По нейни думи отговорът, който е получила от главната редакторка на изданието Нева Мичева, е следният

„това не е филологическо издание, в което хората ще искат да видят грешките на писалия и да ги анализират, това са разкази, които създават картини и търсят емоции… ако ми е ясно къде е проблемът, го решавам директно. случвало ми се е както с автори, които съм превеждала, така и с такива, които съм редактирала, да правя списъци с недомислености. всички сме хора. благодарят ми и продължаваме. ако нещо може да се изчисти, се чисти и за мен е естествено да не възпроизвеждам дефект, който виждам, все едно какво е написано.“

Така представеният отговор не само ни показва комуникация „в реално време“ между двете, но и представлява интерес с преводаческия подход, който предлага и който е извлечен от реалната преводаческа практика и в този смисъл не звучи сухо, теоретично или пък необосновано. Набляга се върху дискретността при решаване на проблеми с формален характер (недогледани правописни или печатни грешки например), без това да се драматизира излишно. Проблемът обаче се задълбочава, когато редакторката прибягва до друга техника, която бе спомената и по-горе, а именно сравняването с преводи на друг език, в този случай – с английския вариант:

„1-2 неща ще взема от английското, защото ми се вижда, че без тях празнее. не вярвам да са си ги измисляли, по-скоро, както казахме, са оригинали с различни шупли.“

На това Мая Ценова отвръща в своята публикация по един сравнително сдържан, но и напълно еднозначен начин, посредством който дава ясно да се разбере, че до някаква степен разграничава собствения си превод от този, който все пак бива отпечатан:

„Така че не бих могла да бъда напълно категорична от какъв език точно е преводът на българското издание. И, между другото, в английския превод  не липсват фактически преводачески грешки. И, разбира се, никой не е застрахован от такива – и аз включително. Поемам обаче отговорността, че моят текст е преведен от оригинала – който пък е обект на бележките ми.“

 

Ако се върнем към „Лудият от площад Свобода“ и проследим рецензиите, които се появяват за сборника, можем да откроим две по-важни – на Ангел Игов[24] и Марин Бодаков[25]. Първата се съсредоточава върху значението на сборника в контекста на бежанската криза (особено актуална и наболяла тема през 2015 г., която дори и днес продължава да се задълбочава), като суровата реалност на разказите не е останала незабелязана. За рецензента обаче именно тя е важната и благодарение на нея читателят има възможност да излезе от рамките на Европа и „унеса на нейната удовлетвореност“, за да се потопи в живота на Другия. Вторият текст хвърля светлина върху обстоятелствата около издаването на книгата. Цитирана е Нева Мичева, която обсъжда появилите се наскоро и други книги от поредицата „Кратки разкази завинаги“ , които имат сходна тематика. Марин Бодаков не е пропуснал да отбележи и коментара на Мая Ценова, която буквално е изразила отвращението си от разказите и е добавила, че по време на работата над книгата с главната редактора са имали чувството, че са „на война“. Факт, който бе богато илюстриран и на предишните страници.

Заключителните изводи, до които бихме могли да достигнем след като вече сме прочели така изложената рецепция на двата арабски сборника в български контекст, са несъмнено противоречиви. От една страна се сблъскваме с несъмнено важния за всеки преводач казус – избора на литературно произведение, което да се отличава с определен набор от достойнства и послания, така че да резонира сред новата публика, която се запознава с него. От друга обаче стои въпросът за това как все пак се разгръщат събитията, ако пренасянето на текста от чужд на майчин език е последствие най-вече от специфични социални или политически явления, които го правят актуален, и не толкова поради личните предпочитания на професионалиста, който се е заел с предаването му на родна почва. Встрани от тези гледни точки, разбира се, представеният по-горе казус ни напомня, че е добре от време на време да се замисляме за отношението си към езика като цяло, без да забравяме, че той принадлежи както на високия интелектуален елит, така и на широката и разнообразна публика. В този смисъл именно равновесието между двете е онова, което преводачът трябва да установи, без да губи идеалистичната си нагласа, че все пак е посредник в диалога между множеството културни идентичности, които съществуват в нашето съвремие.

 

 

Източници:

 

Бласим, Хасан. Лудият от площад Свобода. Пловдив: Жанет 45, 2015.

Бласим, Хасан. Иракският Христос. Пловдив: Жанет 45, 2016.

Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела, 2012.

Превод на Свещения Коран. Второ преработено и допълнено издание. С.: Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България, 2006.

 

Уеб източници:

http://www.kultura.bg/bg/article/view/23809

https://www.kultura.bg/bg/article/view/23828

https://www.ploshtadslaveikov.com/71393/

https://arabculture.wordpress.com/2017/01/24/hasan-blasim-prevod-ezik/

https://commapress.co.uk/news/hassan-blasim-wins-the-2014-independent/

https://www.theguardian.com/books/2010/jun/12/beirut-new-writing-arab-world

 

 

[1] Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела, 2012.

[2] Бласим, Хасан. Лудият от площад Свобода. Пловдив: Жанет 45, 2015.

[3] Бласим, Хасан. Иракският Христос. Пловдив: Жанет 45, 2016

[4] Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела, 2012, с. 14.

[5] Пак там, с. 31 – Във връзка с това са посочени и „съчинения, които не се поддават на превеждане на чужд език“, като тук се има предвид особената симбиоза между формален и съдържателен план, която повече от всичко друго би могла да бъде предизвикателство пред преводача.

[6] Пак там, с. 38 и с. 173.

[7] Пак там, с. 48

[8] Пак там, с. 179.

[9] Пак там, с. 260.

[10] Пак там, с. 46.

[11] Пак там, с. 64 – Тук можем да прибавим и разпространеното схващане, че поезията подлежи на превод само и единствено от преводачи, които сами проявяват склонност към подобен тип изразяване на вътрешния свят ( вж. Пак там, с. 203).

[12] Пак там, с. 43.

[13] Пак там, с. 44.

[14] Даденият конкретен пример обхваща промените в отношението и възприемането на Д’Анунцио – Пак там, с. 106.

[15] Пак там, с. 127.

[16] Пак там, с. 204.

[17] Превод на Свещения Коран. Второ преработено и допълнено издание. С.: Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България, 2006.

[18] https://commapress.co.uk/news/hassan-blasim-wins-the-2014-independent/  (15 февруари 2019 г.)

[19] https://www.ploshtadslaveikov.com/71393/    (15 февруари 2019 г.)

[20] https://arabculture.wordpress.com/2017/01/24/hasan-blasim-prevod-ezik/  (15 февруари 2019 г.)

[21] https://www.theguardian.com/books/2010/jun/12/beirut-new-writing-arab-world (15 февруари 2019 г.)

[22] Бласим, Хасан. Иракският Христос. Пловдив: Жанет 45, 2016, с. 52.

[23] За т.нар. „дигитално поколение“ се говори като за низшестоящо в интелектуално отношение – Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела, 2012, с. 267.

[24] https://www.kultura.bg/bg/article/view/23828     (15 февруари 2019 г.)

[25] http://www.kultura.bg/bg/article/view/23809       (15 февруари 2019 г.)