Жанета Турлакова

Увод

Неотдавна едни от най-обичаните и популярни приказки от децата по цял свят се прочуха у нас със скандал. Макар че минаха почти две години от тогава, няма как читателите да не се сетят за обществените дебати, които се водеха по повод новия превод на произведенията на Братя Грим, направен от Слави Ганев. Тепърва изгряващото издателство „Deja Book“ обеща на читателската аудитория: „Оригиналните приказки на Братя Грим излизат за първи път на български език“.[1] Гръмкият анонс гласеше още: „Книга от историята и за историята. Оставила дълбока следа във всяка сфера на изкуството, обединила германците в една държава, променила разбиранията на света за фолклор, дала отправна точка на стотици учени до края на дните им, превърнала се в творческа основа за многобройни велики умове, създала частица от съзнанието на всички ни“. [2] Може би няма причина да се съмняваме в достоверността на тези твърдения, но това още повече засилва ефекта на иронията, породен от разминаването между лъскавите думи за превода и неговата същност. Академичната общност и преводаческата гилдия се надигнаха в знак на възмущение от използвания език в книгата, който според тях не отговаря на „решението някои от приказките да се преведат на диалект…“.[3] Ответната страна определи това като „издребняване на високата култура“.[4] Тази история е отправна точка за няколко извода. На първо място, при превода на класическа литература не бива да се проявява дори и малка степен своеволие, защото обществеността, а не само специализираната общност, е особено чувствителна. При това с право. Второ, очевидно за някои от издателите и дебютиращите преводачи мнението на по-опитните в професията, включително и университетски преподаватели с научни звания и статус на светила, не означава нищо.

През годините от началото на 20 век, впоследствие и през 21, много преводачи в България са оставили имената си на страниците на български издания с Братя-Гримовите приказки. В зависимост от възрастта на публиката, за които е предназначена книгата, се различават и подходите към превода и неговата адаптация не само с цел разбирането от страна на децата, а и за да се предложи модернизиране на лексиката. Настоящата работа ще разгледа някои преводи, предложени преди появата на скандалния вариант от 2016 (който няма да бъде обект на разглеждане).

 

I част

За ролята на превода, рецепцията и критиката на превода

• Литературата – най-старият мост между културите

Литературата, художествена или не, е един от най-старите и най-ефективни начини за първоначално запознаване, а после и за задълбочено опознаване на културата на някои народи или страни. В тази връзка се появяват и преводите на признати в световен мащаб произведения на различни езици. Достъпът до литература с разнообразен произход е индикация за наличието или липсата на множество културни и политически фактори в държавите носители на конкретния езиков код. Преводачите са личностите, които от древни времена градят мостове между различни култури. Затова и тяхната роля е ключова за възприемането на конкретната творба от читателите, чиято възможност да черпят информацията от оригинала, граничи с нулата.

През 19 век Гьоте въвежда понятието „световна литература“ (Weltliteratur). В книгата си „За prевода“ Дария Карапеткова обяснява за него: „За своя именит популяризатор обхватът на това понятие е хронологически и териториално максимален, тъй като включва онези произведения от класическата античност чак до неговия век, които споделят общата характеристика, че са белязали и ангажирали мисленето и чувствителността на хората, насърчавайки ги да станат интелектуални участници в сложен и обогатяващ полилог, неподвластен на времеви и географски ограничения“.[5] Антоан Берман, цитиран от авторката, уточнява, че „схващането на Гьоте се е отнасяло по-специално до модерните отношения между различните национални или регионални литератури и така според него световната литература се формирала в процеса на активното им едновременно съжителстване“.[6] Ключовото значение на преводната литература за интелектуалното израстване на нациите е изведено и в статия на Мадам Дьо Стал от 1816 г.: „…тя съветва италианците да обърнат внимание на новаторските отвъдалпийски литературни модели и (чрез превода!) най-сетне да почерпят стимул от чуждестранното“.[7]

От горните редове става ясно, че за големите имена изконната цел на световната литература не е да затрива (националното), а да (го) обогатява. В този процес има една личност, която държи всичко под своето перо и най-често отнася негативите, ако то е прекалено остро според критиците – преводачът.

• Преводачът – вечният строител на междулитературните мостове и неговите (не)простими грехове

Безспорно работата на преводача далеч не се ограничава с познанията по езика, от който превежда. Без значение дали той е филолог, или не. За да умее да строи здрави, достатъчно стабилни мостове между чуждия и родния си език, той трябва да притежава многобройни „строителни материали“. Ако преведем метафората на преводаческия език: за да е пълноценен и богат на информацията, полезна за читателя, добрият превод трябва да притежава определени качества. Рецепцията на литературните произведения, преведени на конкретен език, показва дали това е така. Освен това тя проследява доколко различните варианти са били „напудрени“ от съответните преводачи, както и какви са културните и политическите процеси, които съпътстват появата на творбата на новия език.

Може би рядко масовата аудитория си дава сметка, че класическите произведения, които обожава да чете и приема за „чиста монета“ в превода, предложен от определеното издателство, всъщност са придружени от скандали и недоразумения поради „греховете“ на… преводача. Книгата „Ботуша в българската литературна мода“ на Дария Карапеткова събира разнообразни казуси за преводите на италианска литература в България в периода от Освобождението (1878 г.) до края на социалистическия режим (1989 г.). Чрез подробни изследвания на български и чуждестранни (предимно италиански, но не само) източници италианистът разказва за любопитни моменти около преводите на класически творби от италианската художествена литература и последвалите ги реакции у нас. В монографията намират място анализи и цитати на различни преводни варианти, както и техните оригинали (за неразбиращите италиански и буквално преведени на места). По този начин се открояват разнообразни техники при превеждането, изпъкват акцентите, които всеки преводач е искал да постави чрез своя подход, и най-вече проличават своеволия и прояви на прекалено въображение и собствено творчество (нерядко бягащи от смисъла, вложен в оригинала). Причините за подобни резултати са многообразни, като в минимални случаи те се крият в слабите познания на чуждия или родния език. Политическата ситуация, международните отношения, неизвестността на преводача и неговият стремеж към лесно сдобиване със слава, амбициите езикът да звучи цветно, експресивно, провокативно и колоритно са най-често срещаните примери. Любопитна илюстрация на скандална ситуация с преводи на класическо произведение е „спречкването“ между Константин Величков – първия преводач на Дантевия „Ад“ (в периода 1893-1896 г.) и Кирил Христов. Всичко започва така: „Скандална рецензия със заглавие „Дантевият „Ад“  на български“ излиза през 1906 г. като отзвук от официалното публикуване на Величковия превод. В нея Кирил Христов прави съкрушителен разбор на превода чрез сравняване между италиански оригинал, стиховете на Величков и собствена своя версия в проза, като според него това е най-красноречивият подход в оценяването на превод.“ [8] По-нататък става ясно, че Христов предлага ново заглавие – „Преизподня“ през 1935 г. Доколко обаче твърденията му са били основателни, отговор търси Д. Карапеткова в коментара на критика Стефан Попвасилев: „Критикът коментира статията на Христов за К. Величков и я окачествява като възмутителна; не само заради съкрушителния ѝ ефект върху болния вече Величков, а и „защото преводът, който той по-късно направи на същата поема, съвсем не надминава Величковия…“.[9] В следваща глава от Ботуша, посветена на Кирил-Христовите преводачески изяви, по повод други негови трудове авторката пише: „Независимо от актуалните за епохата практики обаче е видно, че начинаещият преводач Кирил Христов има вкус към персонализирането на преводния текст, към придаването на колорит и оригиналност“. [10]

Подобни факти около историята на преводите на ключови литературни творби са важни за мислещия читател. Този, който има желание да се докосне максимално до оригинала, дори и да не знае езика, ще се замисли за достоверността на предложеното му. Разбира се, такива примери не поставят под съмнение компетентността на преводачите, нито целят да ги посрамят или да омаловажат работата им. Всичко трябва да се прави с възможно най-добронамерени и отговорни цели: да се даде път на истината, да се подобри техниката на превод, да се построи възможно най-стабилният междукултурен мост и в целия този процес да се спазват стриктно правилата на българския език.

• Зоркото око на критика и чувствителното ухо на преводача

По-горе видяхме конкретен пример за рецензия, която е не просто „отрицателна“ (както се наричат днес по-критичните текстове), а направо „скандална“, съдържаща „разрушителен разбор“ – определения на Дария Карапеткова, която разказва за казуса. Тук се появява и един съществен въпрос: Нима целта на литературната критика е такава? Да скандализира, разрушава и възмущава (но не заради липсата на качества у творбата, за която се пише, а с острия и открито заядлив тон на рецензента)? Разбира се, че отговорът тук е НЕ! Ролята на критиката е ключова, както за по-нататъшната работа на преводача (или автора), така и за аудиторията, която иска да се запознае с професионалното мнение. Съвестната и отговорно свършена работа на критика отличава достойнствата на текста, но и откроява неговите проблемни места. Реакцията на преводача пък не трябва да бъде детинска и първосигнална, когато ясно се посочват проблемите на превода. В спорни ситуации като тази с „Ад“ или споменатите в увода приказки на Братя Грим критиката може да послужи на читателя като важен медиатор. Да разясни неяснотите и полемиките около подобни скандални случаи, като подкрепи гледната си точка с аргументи от професионалния си опит. Да покаже страничен, безпристрастен поглед върху произведението или превода. Е, тук засягаме и друга страна на критиката и писането на рецензии: непорочната, но и нескрита практика да се пише по приятелски положително и хвалебствено. За това обаче ще говорим друг път. Сега нека да разгледаме няколко примера за преводни варианти на класическа литература у нас.

 

I I част

 Между грима и оригинала

Акценти от преводи на приказката „Doktor Allwissend“ от Братя Грим в България

Преводът на класическа художествена литература за деца далеч не е толкова романтична и лесна задача, колкото изглежда отстрани. Факторите, които трябва да се съблюдават, не са само посочените в първа част. Много повече са. Ще отправим поглед към една от приказките на Братя Грим на български, за да разберем какъв е използваният език и как той се променя спрямо подходите на различните преводачи. За целта на нашата задача избираме приказката „Doktor Allwissend“, поместена в три издания: „Най-хубавите приказки“ (превод Асен Разцветников, ИК „Пан ‘96“), „Приказки“ (превод Севдалина Малинова, КК „Труд“) и отново „Приказки“ (превод Димитър Стоевски, източник: https://chitanka.info). Всяко от тях е преведено от оригинала „Die Kinder- und Hausmärchen“ (http://www.gasl.org/refbib/Grimm__Maerchen.pdf).

В един от трите разгледани преводни варианти заглавието на приказката в оригинал „Doktor Allwissend“ се различава от останалите два. Севдалина Малинова бяга от традиционното „Доктор Всезнайко“, използвано от Асен Разцветников и Димитър Стоевски, като предлага за изданието на „Труд“, приказката да се казва „Доктор ВсезнайкоВ“. Проверка на думата „всезнайко“ в Тълковния речник показва следното на значение: „(разг.) (ирон.) Човек, който оставя впечатление, че знае всичко, който самоуверено си мисли, че знае всичко“.[11] Сюжетът на приказката представя селянин, когото другите смятат за всезнаещ (както и буквално се превежда оригиналното заглавие от немски) само защото той е сложил табела с надпис „Doktor Allwissend“ на вратата си. Подходът на двамата преводачи, избрали докторът да бъде „Всезнайко“, може би е продиктуван от практиката въпросната дума да се използва в контекст, свързан с любопитството и любознателността при децата. Опитът на Севдалина Миланова е да предложи по-оригинален превод, като бяга от общоприетата употреба на съществителното и от нарицателно назовава всезнаещия със своеобразно образуваното съществително собствено „Всезнайков“. Целият текст, предложен от преводачката, се отличава с нейните опити да освежи и да „оцвети“ приказката. Ще разгледаме и няколко примера, които илюстрират това твърдение, като ги сравним с преводите на Асен Разцветников и Димитър Стоевски.

Важно е да се отбележи, че началото на приказката, дадено от Малинова 1), се различава не само от вариантите на колегите ѝ – 2) А. Разцветников и 3) Д. Стоевски, но и от оригинала 4):

1)     Живели някога на село мъж и жена. Той се казвал Кребс, а тя – Грете. Кребс сечал дърва в гората, карал ги с волска каруца в града, продавал ги и така изхранвал семейството си. Ала парите едва стигали за къшей хляб и двамата живеели в голяма бедност. Често, когато вечер седели умислени пред огнището, Кребс въздишал тежко:        – Еех, ако можех само да си намеря някаква хубава работа и да печеля повече пари![12]

2)     Имало едно време един беден селянин на име Рачо. Веднъж той закарал с двата си вола кола дърва в града и ги продал за два талера на един доктор. Когато му плащали парите, докторът тъкмо обядвал. Тогава селянинът видял какви хубави неща яде и пие той, и много му се приискало да бъде доктор. Селянинът постоял и погледал и най-после попитал дали не може да стане и той доктор.[13]

3)     Имало едно време един беден селянин, който се казвал Кребс (а това значи Рачо). Веднъж той натоварил волската си кола с дърва, закарал ги в града и ги продал на един доктор. Когато отишъл в къщата на доктора, за да си вземе парите, заварил го на трапезата. Като видял разкошните блюда с най-различни ястия, на селянина му се приискало да бъде доктор. Постоял, поогледал се и накрая попитал дали не може и той да стане доктор.[14]

4) Es war einmal ein armer Bauer namens Krebs, der fuhr mit zwei Ochsen ein Fuder Holz in die Stadt und verkaufte es für zwei Taler an einen Doktor. Wie ihm nun das Geld ausbezahlt wurde, saß der Doktor gerade zu Tisch: da sah der Bauer, wie er schön aß und trank, und das Herz ging ihm danach auf, und er wäre auch gern ein Doktor gewesen. Also blieb er noch ein Weilchen stehen und fragte endlich, ob er nicht auch könnte ein Doktor werden.[15]

Както се вижда, в първото изречение Севдалина Малинова представя семейството на главния герой, т.е. освен неговия е въведен и образът на съпругата му. Това, също и останалите изречения, в които се споменава за бедността на героите, се различават от оригинала. Другите два варианта го следват плътно, разбира се, с някои разминавания в лексиката в рамките на нормалното и допустимото. При превода на Малинова историята с воловете и срещата с доктора се появяват едва във втория абзац: „Един ден той пак отишъл в града. Спазарил с някакъв доктор цял товар дърва за два талера и подкарал воловете към двора на купувача. Стоварил дървата под навеса и влязъл в къщата да си вземе парите. Било пладне и семейството обядвало. Огледал нашият сиромах купичките с тлъста супа, чиниите с печено месо и сладкиши, каните с отлежало вино и гърлото му се свило. Поколебал се, почесал се по главата и попитал стопанина…“. [16] Тук се наблюдават и нови допълнения на преводачката. Гощавката е подробно описана с няколко ястия и напитки: „тлъста супа, чиниите с печено месо и сладкиши, каните с отлежало вино“. В немския вариант, който е посочен като изходен, а и в няколко различни източника, с които направихме справка, това е написано просто като „da sah der Bauer, wie er schön aß und trank“, т.е. „тогава видял селянинът колко хубаво яде и пие той “. Разцветников го превежда максимално точно: „Тогава селянинът видял какви хубави неща яде и пие той.“, а Стоевски проявява малко повече творчество, но все пак отново в границите на нормалното: „Като видял разкошните блюда с най-различни ястия…“. Последният вариант се отличава с експресивността си, без преводачът да залита в излишно донаписване на детайли, а също и със запазването на идеята, заложена в оригинала.

Подобен случай на добавяне на детайли от С. Малинова има и в следващи части на текста. Например: Докторът съветва селянина какво да направи, за да бъде и той доктор. При първия съвет лексиката е предадена точно. Вторият обаче гласи: „…да продадеш каручката с двата вола и да си вземеш хубави дрехи и шапка, а също така кутийки с хапчета, шишенца със сиропи и бурканчета с прахчета“. В оригинала втората заръка е: „mache deinen Wagen und deine zwei Ochsen zu Geld und schaff dir damit Kleider an und was sonst zur Doktorei gehört“, т.е. героят трябва да продаде каруцата си, да изкара пари от нея, с които да си набави дрехи и това, което е необходимо на доктора – без описание нито на облеклото, нито на някакви лекарства. Асен Разцветников превежда изречението така: „…продай си колата и воловете и си вземи с парите дрехи и всичко, което трябва за един доктор“, а Стоевски по сходен начин, без да преписва, разбира се: „ще продадеш колата с воловете и с парите ще си купиш дрехи и всичко необходимо за един доктор“.

Последният пример, който ще дадем, за да илюстрираме дописванията от страна на Севдалина Малинова, отново засяга трапезата на доктора, с която той посреща селянина и съпругата му. Нека този път започнем с оригинала. Първата гозба там е: „mit einer Schüssel schönem Essen“ (буквално купа с хубаво ядене). При Разцветников това е „блюдо хубава гозба“, а при Стоевски „влязъл прислужник с първото ястие“. В изданието на „Труд“ обаче преводачката отново развихря въображението си: „Ето че се появил един прислужник и сипал в чиниите тлъста кокоша супа“. Интересно е как купата от оригинала на Братя Грим се превърна в чиния (!!!), при това с тлъста кокоша супа – каквото и да означава това. Вторият прислужник носи отново купа (според немския текст), която при Разцветников е „блюдо“, при Стоевски „ястие“, а при Малинова „печено месо“. Е, за съжаление, при третото ястие липсва тази експресивност.

Сега да обърнем внимание все пак и на последното ястие, при превода на което се засяга и още един от проблемите в приказката – името на селянина. Тук сюжетът разказва, че докторът дава задача на селянина да познае какво е последното ястие, което било покрито. Любопитният момент се появява от факта, че блюдото съдържало раци, а името на селянина било Кребс (преведено на български рак). Тук преводът нарушава ефекта, който се получава при оригинала: „es waren aber Krebse. Der Bauer sah die Schüssel an, wußte nicht, wie er sich helfen sollte, und sprach „ach, ich armer Krebs!“. В преразказан вариант това означава: Когато видял купата, селянинът не знаел какво да прави и си казал: „Ах, бедният аз – Кребс“. Така познал съдържанието ѝ. Нека да видим и как са подходили тук тримата преводачи. Ще започнем с това с представянето на името на селянина във всяко от изданията. При Севдалина Малинова той е назован така, както е в оригинала – Кребс. При Асен Разцветников името е преведено като Рачо, Димитър Стоевски обединява оригинала с българския вариант, като обяснява, че Кребс означава Рачо още в първото изречение от приказката. Тук се появяват и интересните казуси с разкриването на ястието, което селянинът трябва да познае. В познатия ред (Малинова, Разцветников, Стоевски) ще цитираме репликите на героя:

1)         – Ех, Кребс*, лоша работа!

2)         – Ах ти, клети Рачо!

3)         – Ох, Рачо, Рачо, как ще се оправяш сега?

Подходите на последните двама преводачи са отново сходни, а може би и най-близки до ефекта, който има оригинала. Малинова обяснява значението на думата „Krebs“ с бележка под линия. Принципно този вариант е разпространен и подходящ в много случаи, но в приказка на Братя Грим, предназначена за детска аудитория, при това, когато се търси игра на думи, не е никак уместно. Бележката под линия някак си „замита“ значението на името и ефектът не може да бъде усетен.

На финала ще коментираме и името на съпругата на главния герой. В оригиналния текст тя се казва Grete. Справка в книгата на Борис Парашкевов „Българска транскрипция на немски имена“ показва, че името се транскрибира на български език като Грете.[17] Ето как преводачите назовават героинята: Севдалина Малинова този път се е придържала към оригинала и запазва немското име Грете. Може би това е добрата страна на нейния стремеж към модернизиране и придаване на колоритност на текста. Разцветников и Стоевски адаптират името на героинята в познатия у нас вариант Грета. Разбираемо е, тъй като в миналото при превода езикът е трябвало да звучи така, сякаш текстът е писан в оригинал на български. Другата причина се крие може би в еднаквия подход към превода на имената, т.е. името на съпруга е преведено (макар и с цел да се разбере ефектът на приказката), затова и съпругата носи българското Грета. Въпреки това тук може би е единственото място, на което двамата преводачи са се отдалечили от идеята да следват максимално оригинала.

Посочените примери в „Доктор Всезнайко“ съвсем не изчерпват докрай разходките между въображението и оригинала при един от разгледаните преводи. Останалите два пък също не са идеални от днешна гледна точка. Важно е обаче да се постави началото на дискусията за подобряването на преводаческите техники на класическа литература – било то детска или не. В границите, в които това се случва, трябва да има диалог и самокритична оценка на резултатите от него. За да спечелят всички страни.

 

Заключение

Няма място за скандали в преводната литература. Всяка от страните, участващи по някакъв начин в процеса на нейното случване у нас, трябва да бъде еднакво чувствителна и критична към чуждия и собствения си труд. Примерите, които разгледахме, могат да послужат за добра поука и в бъдеще време да се избягват подобни ситуации. Защото литературата, езикът – бил той чужд или наш роден, е свещено нещо. Няма смисъл да натоварваме и него, и литературните произведения, до които имаме уникалния шанс да се докоснем на български, с излишни зловредни контексти. В този дух подходът към превеждането на класически произведения (пък и не само) трябва да бъде изключително отговорен, достоверен и уважителен спрямо оригинала и неговите създатели. Това не пречи нито на съвременното му звучене, нито на грамотно написания текст. Да се надяваме отрицателните примери в рецепцията на тепърва появяващата се преводна литература у нас да бъдат сведени до минимум.

 

 

Библиография

Грим, В., Я. Грим. Най-хубавите приказки. София, Пан ‘96, 2003.

Грим, В., Я. Грим. Приказки. София, Труд, 2006.

Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София, Сиела, 2012.

Карапеткова, Д. За prевода. София, Колибри, 2016.

Парашкевов, Б. Българска транскрипция на немски имена. София, Изток-Запад, 2015.

http://www.az-deteto.bg/originalnite-prikazki-na-bratya-grim-izlizat-na-balgarski-ezik/15331/view.html

https://chitanka.info/text/2507-doktor-vseznajko

http://www.gasl.org/refbib/Grimm__Maerchen.pdf

https://offnews.bg/knigi/deja-book-otgovori-na-kritikite-za-prevoda-na-bratia-grim-650185.html

http://rechnik.info/%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE

https://www.webcafe.bg/webcafe/onya-deto-ne-go-triyat/id_504913909_Kogato_visokata_kultura_izdrebnee

[1] http://www.az-deteto.bg/originalnite-prikazki-na-bratya-grim-izlizat-na-balgarski-ezik/15331/view.html

[2] Пак там.

[3] https://offnews.bg/knigi/deja-book-otgovori-na-kritikite-za-prevoda-na-bratia-grim-650185.html

[4] https://www.webcafe.bg/webcafe/onya-deto-ne-go-triyat/id_504913909_Kogato_visokata_kultura_izdrebnee

[5] Карапеткова, Д. За prевода. София, Колибри, 2016, с. 14.

[6] Пак там.

[7] Пак там, с.15.

[8] Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София, Сиела, 2012, с. 38 и с. 39.

[9] Пак там, с. 40 и с. 41.

[10] Пак там, с. 73.

[11] http://rechnik.info/%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE

[12] Грим, В., Я. Грим. Приказки. София, Труд, 2006, с. 135, прев. С. Малинова.

[13] Грим, В., Я. Грим. Най-хубавите приказки. София, Пан ‘96, 2003, с. 138, прев. А. Разцветников.

[14] https://chitanka.info/text/2507-doktor-vseznajko, прев. Д. Стоевски.

[15] http://www.gasl.org/refbib/Grimm__Maerchen.pdf, S. 421.

[16] Грим, В., Я. Грим. Приказки. София, Труд, 2006, с. 135, прев. С. Малинова.

* Кребс (нем.) – раци.

[17] Парашкевов, Б. Българска транскрипция на немски имена. София, Изток-Запад, 2015.