Антония Терпешева

В монографията си „Ботуша в българската литературна мода“ Дария Карапеткова представя рецепцията на преводите на италианските литературни произведения у нас. В паралел с нея ще използвам разработките на Тодор Ялъмов и Валентина Тодорова-Маринова относно литературата за и от Индия в България от Освобождението до 21 век. 

В своята книга доц. Карапеткова подбира преводи на произведения на автори, които носят със себе си допълнителна информация („багаж“, както тя го определя), която в повечето случаи изпреварва и променя средата, в която ще се възприема даденото произведение (Данте Алигиери, Франческо Петрарка). Също така, дава други примери от преводи на италиански творби, рецепцията им у нас и фактори, които са повлияли на тази рецепция. Дария Карапеткова разглежда творчеството и живота на преводачката Фани Попова-Мутафова. Разглеждането на рецепцията на дадена литература в исторически план ни дава възможност да разберем възникването на различни преводачески казуси и каква роля играе преводът във взаимодействието между две култури.

Преводна литература, в която се споменава Индийския субконтинент, навлиза по нашите земи още преди Освобождението. Въпреки не дотам голямата си популярност произведения от и за Индия присъстват през цялата съвременна литературна история на България. В преводни учебници по история и география от средата на 19. век вече се говори за индийските земи. Една от първите преводни повести в възрожденската ни литература е „Индийската хижа“ на Жак Анри Бернарден дьо Сен Пиер, отпечатана в типографията на „Цариградски вестник“ от 1850 г. Анастас Гранитски побългарява произведението и най-вероятно не от френския оригинал. Повестта бива издадена в следващите години още пет пъти, вече със заглавие „Индийската колиба“ (1907, 1911, 1918, 1920, 1927 г.). След Индийското въстание от 1857 г. вниманието към далечната страна се засилва. Българите припознават себе си в революционните движения срещу британската власт. Започват да се пишат и превеждат статии, свързани с индийската култура, а в началото на 20. век, когато в България вече са се появили множество духовни школи, се издават и произведения на Елена Блаватска, Ани Безант, Свами Вивекананда. Индия присъства и като фон на приключенски произведения – първото издание на „Из книга за джунглата“ от Ридиър Киплинг е от 1910 г. в превод от английски на Н. Щърбанов. През 1918 г. на български е преведена стихосбирката на Рабиндранатх Тагор „Градинарьтъ„, а през 1922 г. и 1927 г. излизат две издания на романа „Дом и свят“, съответно в превод от френски на Николай Райнов и в превод от английски на Тотка Ненова и Иван Куюмджиев. Посещението на Тагор в България през 1926 г. засилва вниманието към индийската тематика, като Тодор Ялъмов посочва в своя труд, че до края на 1930 г. вече са издадени над 100 книги, свързани с Индия.

През този период се появяват и преводи за йога. През 1924-1925 г. Виктор Сеплевенко превежда на български и издава първите две книги на „Агни йога“ на Елена Рьорих – „Зов“ и „Озарение“. Руснакът основава йога движението в България и издава вестник „Йога“. През 30-те години интересът към източните практики се засилва и Бялото братство отпечатва второ издание на „Агни йога“, този път в превод на Сава Калименов и Елиезер Коен.

През 1927 г. излиза в превод от немски на Тереза Хофщетер романът на Херман Хесе „Сидарта: Индийска поема“ – творба, която оставя своя отпечатък върху българските читатели и бива преиздадена още шест пъти.

След средата на 50-те години интересът отново се насочва към Индия. В славянските страни от Източна Европа започват да се появяват преводи от хинди, като се предпочитам социалните тематики. Класическата хинди литература се появява на български език за първи път през 1959 г. с превода на романа на Премчанд „Нирмала“. Преводът е на Кунчо Вълев от руски език – практиката да се превежда през трети език (руски, английски, френски) продължава и в следващите години. 

В края на 70-те години България поддържа добри взаимоотношения с Индия и през 1983 г. е открита специалност Индология към Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където се изучава основно хинди. До този момент може да се каже, че почти няма българи специалисти в индийската или санскритската култура.

В последните 30 години се издават преводи от хинди на поезия и разкази (сб. „Паунови пера“ от 1998 г., сб. „В танца на времето“ от 2008 г. и др.), както и произведения на класически и съвременни писатели – Нирмал Варма, Камлешвар. През 1998 г. излиза романът на класика на хинди литературата Агея „Шекхара: една биография“, а през 2000 г. – романът „Близки непознати“ на същия автор. И двете произведения са в превод от хинди на Виделина Димитрова. Появяват се и множество преводи от санскрит – „Облак вестоносец“ на Калидаса (превод от санскрит Емилия Радева), „Легенда за Шунахшепа“ (превод от санскрит Милена Братоева), „Катха Упанишад“ (превод от санскрит Гергана Русева) и др.

Засилва се интересът към източната литература и на издателствата, а „Жанет-45“ издава „Индийска поредица“.

Рецепцията на литературата за и от Индия минава през различни моменти, но ако се вгледаме в статистиката, дадена ни от Валентина Тодорова-Маринова, остава впечатлението, че както самата тя се изразява „Индия става все по-близка“. Чрез представяне на преводната литература, свързана с темата Индия, може да се направят заключения за важността на геополитическите връзки между страната на превежданата литература и страната реципиент, за значението на директния превод от оригиналния текст и за поддържането на високи стандарти в преводната дейност.

Библиография:

Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.

Ялъмов, Т. Индия в България (Индия в българското книжовно пространство, 1878-1944). Във: 20 години индология в СУ „Св. Кл. Охридски“ : Доклади от  международната юбилейна конференция, проведена от 29.VІ до 2.VІІ.2004 г. в София. София, 2009, с 419–425.

Burger, Maya and Nicola Pozza. India in Translation through Hindi Literature: A Plurality of Voices. New York: Peter Lang, 2011

Онлайн източници:

Тодорова-Маринова, Валентина. В търсене на истината: 170 години художествен превод в България за и от Индия. – Във: Манас: Втора национална конференция Индия в българската наука, Том 5, 1, 2019