Ива Манова

 

1. Увод

Творчеството на Пиер Паоло Пазолини (1922–1975) обхваща два големи дяла – на словото и киното. В първата област той се изявява като поет, романист, есеист, драматург, литературен и кинокритик, публицист. В киното започва да работи най-напред като сценарист, а от 1961 г. – и като актьор и режисьор. В най-ранния период от творчеството си Пазолини пише преди всичко поезия. Публикува първата си стихосбирка, „Стихове от Казарса“ (Poesie a Casarsa), през 1942 г. Издава общо дузина стихосбирки; една от най-известните сред тях е „По-добрата младост“ (La meglio gioventù; превеждана на български и като „Прекрасната младост“) от 1954 г., която е на фриулски диалект. 50-те са период на интензивна работа за Пазолини и в областта на белетристиката: само за няколко години той създава три романа. През 1955 г. излиза „Момчета на живота“ (Ragazzi di vita), а през 1959 г. – „Жесток живот“ (Una vita violenta). „Момчета на живота“ става повод Пазолини да бъде въвлечен в съдебен процес по обвинение в порнография и разврат, по което по-късно бива оправдан. „Жесток живот“ продължава темите от предишния роман, но след сериозна редакторска намеса тонът му е значително смекчен. Третият роман от този период, „Сънят на един предмет“ (Il sogno di una cosa), е замислен през 1948, но е публикуван едва през 1962 г. От края на 50-те – началото на 60-те години Пазолини все повече се посвещава на киното и заниманията му с литературно творчество до известна степен остават на заден план.

Два извънлитературни фактора оказват решаващо влияние върху рецепцията на творчеството на Пазолини и в родната му Италия, и извън нея: политическата му ориентация и елементът на скандалност, характерен за белетристичните произведения и филмите му (художествени и документални). През 1947 г. Пазолини става член на Италианската комунистическа партия, от която обаче е изключен още през 1950 г., тъй като по-рано същата година е получил присъда за разврат на публично място. 1956 г. му носи разочарованията от разкритията относно режима на Сталин и от действията на съветската армия в Унгария. Пазолини обаче не се отказва от социалистическите си възгледи, като след тази дата развива по-задълбочен интерес към наследството на Антонио Грамши (през същата 1956 г. публикува поемата „Прахът на Грамши“, Le ceneri di Gramsci). Заявената му привързаност към левите идеи се оказва добра „препоръка“, благодарение на която става възможно някои от произведенията му да бъдат представени в България. От друга страна в прозата и особено във филмите на Пазолини сексът, сексуалното насилие, хомосексуалната любов, проституцията – мъжка и женска, моралното извращение на лицемерното благочестие и други свързани теми се представят по начин, който е не просто нецензурен, а често преднамерено предизвикателен. Това създава трудности при разпространението на творчеството му в страната му и вероятно донякъде е определило ограничената му рецепция в България.

 

2. Рецепция на Пиер Паоло Пазолини в България: поезия, белетристика, кинокритика

   2.1. Първи период: 1967–1989

През 1967 г. издателство „Народна култура“ публикува сборник, в който са подбрани стихове на осем италиански поети. Съставител и редактор е Драгомир Петров – един от преводачите с най-голям принос за представянето на италианската литература на български език. Той е автор на предговора и биобиблиографските бележки за осемте поети в края на книгата. Преводите в сборника са дело на няколко души (Георги Мицков, Владимир Свинтила, Атанас Далчев съвместно с Александър Муратов, Драгомир Петров). Драгомир Петров е подбрал и превел три стихотворения на Пазолини: „Покрай очите ми блестиш“, „Не е за мене вече тази красота“, „Хубавите знамена“ (не е означено от кои стихосбирки са). В предговора към сборника съставителят определя Пазолини като „една най-безспорните фигури“ в следвоенната италианска поезия, преди всичко поемите му „Прахът на Грамши“ и „Унизена Италия“.[1] Той оценява положително опита на поета да „реабилитира комуникативния характер на поезията“, но оценява като връщане назад факта, че в стремежа си да се разграничи от херметичната традиция от 20-те и 30-те години на ХХ век, Пазолини прибягва до „превъзмогнатия език и словоохотливите римувани строфи от епохата на Пасколи“. Като особености на творчеството чу, особено от по-късния период, преводачът посочва скептицизма и самоиронията, дълбоката, „саморазголваща се“ искреност на поета, „така дразнеща и предизвикателна на места“. Придържайки се към практиката, характерна за периода, през който пише, Драгомир Петров провежда литературния анализ, като привежда аргументи от сферата на идеологията. Отдава трагизма, проникващ поезията на Пазолини, на принадлежността му към буржоазната класа, която поетът критикува и отрича, но от която не може да се откъсне. „Идеалите на младостта и Съпротивата,“ пише по-нататък преводачът, „карат Пазолини да се чувства измамен от неосъществената революция. Отливът на революционната вълна го обърква. И търсейки корените на злото в неговия собствен свят, той попада във властта на същото зло“. И все пак в заключение Драгомир Петров обобщава, че Пазолини „се тревожи за съдбата на съвременния човек“, че не се е отказал от „‘илюзията’, че може да допринесе за изменение на света“.[2]

До края на социалистическия период българската читателска публика има още два случая да се срещне с творчеството на Пазолини. През 1979 г. издателство „Народна култура“ публикува романа „Жесток живот“ в превод на Никола Иванов. През 1988 г. във втория том на антологията „Из историята на филмовата мисъл“ излизат разсъждения на Пазолини върху природата и поетиката на киноизкуството.

Действието в романите „Момчета на живота“ и „Жесток живот“ се развива в Пиетралата, работнически квартал на Рим, известен с лошите хигиенни условия, бедността и моралната деградация на жителите му. Пазолини се стреми да пресъздаде тази реалност възможно най-точно и избира да я предаде на нейния език: на диалекта на Рим, нещо повече, на локалния диалект на Пиетралата, и то във варианта, съдържащ много жаргонни особености, на който го говорят младите през онази епоха. Затова италианските издания на двата романа са придружени от речници, където е обяснена диалектната и жаргонната лексика.

Дария Карапеткова определя превода на „Жесток живот“, осъществен от Никола Иванов, като преводачески подвиг. Тя оценява като успешно решението, което той намира, за да предаде специфичния диалект, на който говорят героите на книгата, а именно като използва жаргонен език. По този повод Дария Карапеткова коментира, че „Този вид компенсация не само успя да се докаже като най-ефективен в подобни случаи, но и е единственият, който добре пресъздава просторечието, без да нахлуе в неуместно маркирани територии от целевия език“.[3]

Автор на предговора към българското издание на „Жесток живот“ е Светозар Златаров. Той има нелеката задача да подготви читателя за предстоящата литературна среща, да заложи определена насока на „правилния“ прочит на романа и едновременно с това, доколкото е възможно, да предотврати евентуални политически или конюнктурно мотивирани упреци спрямо съдържанието на романа и възгледите на автора. Златаров подчертава, че през целия си живот (трагично прекъснат през 1975 г. от насилствена смърт) италианският творец не е изневерил на тази, която трябва да е истинската роля на интелектуалеца: да „търси същината на проблемите“ и разкрива „дълбока нужда от обновление на гражданския живот, на морала“. Заедно с други италиански писатели от същия период (Златаров споменава Роко Скотеларо и Карло Леви) Пазолини прави усилия да изведе литературата „от сляпата улица на ненужното и обществено неангажирано изкуство“. Умело щрихованият критичен портрет несъмнено представя писателя в добра светлина и прави изкуството му приемливо в социалистическа страна като България. В същото време Златаров трябва да признае и това, че „този безпощаден полемист често създава неудобства и на своите приятели“.[4] Неудобства, до голяма степен свързани с подхода на Пазолини към сексуалната тематика. Златаров обаче успява да намери задоволително обяснение и за елемента на провокация в творбите на Пазолини: „Най-общо може да са каже: той изследва как полът (най-интимното у човека) се превръща в стока. Една развита метафора на грозотата на капиталистическото общество.“[5]

Между 1986 и 1988 г. издателство „Наука и изкуство“ публикува двата тома на антологията „Из историята на филмовата мисъл. От Луи Люмиер до Кристиян Мец“. Съставител, автор на предговора и на „встъпителните портрети“ на представените автори е Ивайло Знеполски. Антологията включва текстове от богат спектър от автори. Към края на 80-те години очевидно вече е възможно без кой знае какви уговорки да бъдат отразени и идеите на автори, които са привърженици на „съмнителни“ или дори откровено неприятелски от гледна точка на марксизма-ленинизма идеологии.

В тази антология Пазолини е представен с два текста в превод на Надя Дионисиева: единият е интервю на Жан Дюфло, а другият – откъс от статията „Поетичното кино“ (Il “cinema di poesia”) от 1965 г. В бележката, предхождаща тези текстове, Ивайло Знеполски представя възгледите на Пазолини в областта на филмовата семиотика във връзка с цялостното му творчество и в широк културен контекст. Припомня, че филмовото творчество на Пазолини е „свързано с традициите на неореализма, но едновременно с това е и продължение, и преодоляване на неговите принципи“. Определя присъствието му във филмовата теория като „ярко и предизвикателно“ – съответстващо на присъствието му останалите области, в които се изявява. Относно студията „Поетичното кино“ Знеполски пише, че тя е „силно физиономична, дръзко навлизане в областта на едва-едва прохождащата филмова семиотика“.[6]

Знеполски анализира теоретичните текстове на Пазолини и извежда водещите идеи в тях. Аргументирано показва причините, поради които след първоначалния широк резонанс интересът към семиотичните идеи на Пазолини рязко спада:

„…защото въпреки охотно използваната от Пазолини лингвистична терминология и въпреки редица ценни прозрения те [водещите семиотици] видяха в негово лице едно ‘чуждо’ тяло. Защото беше нужно да се даде отпор от страна на установяващата се научна (а вече и университетска) дисциплина филмова семиотика на този последен внушителен изблик, на този витален рецидив на метафоричния подход към проблемите на кинематографския ‘език’. И теоретичният ‘неуспех’ на Пазолини е сигнал за окончателното слизане от сцената на ‘режисьорската’ кинотеория.“[7]

   2.2. Втори период: след 1989 г.

Автобиографичният роман на Пазолини „Порочни стъпки“ е издаден посмъртно. Откъс от него (30 май – 6 юни 1946), в превод на Анелия Желязкова, е публикуван в брой на списание „Съвременник“ от 1997 г. В този откъс Пазолини разказва любовната история, която преживял със свой ученик, укривайки се в областта Фриули в края на Втората световна война.

През 2006 г. издателство „Нов Златорог“ публикува много елегантно издание със стихове на Пазолини – подборка от четиритомното събрание „Цялата поезия“ (Tutte le poesie). Преводът е на Любен Любенов, а редакцията – на Кирил Кадийски. Включени са заглавия от стихосбирките „Прахът на Грамши“, „Нова поезия във формата на роза“ (Nuova poesia in forma di rosa), „Религията на моето време“ (La religione del mio tempo) и – най-многобройните – от „Прекрасната младост“ (La meglio gioventù). Заглавията както на стихосбирките, така и на отделните стихотворения са дадени и в превод на български, и в оригинал. Това решение позволява на българския читател да се докосне – визуално – до диалекта на областта Фриули (friulano), на който са написани стиховете от „Прекрасната младост“ и особеностите на който няма как да бъдат предадени на български. Освен преводите, събрани в тази подборка, през последните десетилетия в специализирания печат отвреме-навреме се появяват и други преводи на отделни стихотворения на Пазолини.[8]

Пазолини заснема филма „Теорема“ по свой сценарий през 1968 г. Въз основа на филма създава и едноименния роман, който разширява с някои допълнителни елементи и публикува още през същата година. Романът е преведен на български от Огнян Стамболиев и публикуван през 2013 г. в списание „Съвременник“. В съвсем кратка есеистична бележка преводачът препоръчва романа като „пророчески текст от края на 60-те години на миналия век за бъдещето на Европа и света – символичен образ на съвременния свят“.[9]

 

3. Заключение

Въпреки че през последните 30 години няма идеологически пречки за превеждане и издаване съчиненията на Пазолини, към тях изглежда няма голям интерес: за целия този период отчетохме само две по-значими публикации: книгата с избрани стихове от 2006 г. и превода на романа „Теорема“, публикуван едва през 2013 г., и то не като самостоятелно издание. За разлика от други италиански автори Пазолини никога не получава особено голяма популярност в България. Основните причини за това бяха посочени в уводната част. Възможно е и проблематиката и поетиката в произведенията на Пазолини вече да изглеждат по-малко актуални и да не отговарят достатъчно на вкусовете и интересите на съвременната публика.

 

Библиография

Из историята на филмовата мисъл: От Луи Люмиер до Кристиан Мец. Антология. Състав., предг., коментари и речник на филмовите термини Ивайло Знеполски. Прев. Петър Гълъбов и др. София: Наука и изкуство, Ч.1: 1986. Ч. 2: 1988.

Италиански поети от Средиземноморието [Пазолини, Пиер Паоло. По-добрата младост. Религията на моето време. Стих във форма на роза]. Прев. Теменуга Захариева. Сп. Ах, Мария. 14 (2003), 162-165.

Италиански поети херметици: [Пазолини, Пиер Паоло. Из Нови епиграми]. Прев. от Георги Мицков. Литературен вестник. Год. 3 (1993), бр. 21, 8.

Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода: Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г. София: Сиела, 2012.

Осем съвременни италиански поети. Състав. и ред. Драгомир Петров. Прев. Георги Мицков и др. София: Народна култура, 1967.

Пазолини, Пиер Паоло. Жесток живот. Прев. Никола Иванов. Предг. Светозар Златаров. София: Народна култура, 1979.

Пазолини, Пиер Паоло. Поезия. Прев. Любен Любенов. Ред. Кирил Кадийски. София: Нов Златорог, 2006.

Пазолини, Пиер Паоло. Порочни постъпки: Откъс от автобиогр. роман. Прев. Анелия Желязкова Сп. Съвременник. Год. 25, бр. 1 (1997), 366-377.

Пазолини, Пиер Паоло. Редове от завещанието. Прев. Вячеслав Остър. Сп. Хермес. 14 (2004), 51-52.

Пазолини, Пиер Паоло. Теорема. Прев. Огнян Стамболиев. Сп. Съвременник. Год. 41. бр. 1 (2013), 5-73.

[1] Драгомир Петров. Съвременната италианска поезия. В: Осем съвременни италиански поети. София 1967, стр. 7-11: 11.

[2] Пак там.

[3] Дария Карапеткова. Ботуша в българската литературна мода. София 2012, стр. 260-261.

[4] Светозар Златаров. Тревогата на Пазолини. В: Пиер Паоло Пазолини. Жесток живот. София 1979, стр. 5-10: 6-7.

[5] Пак там, стр. 8.

[6] Ивайло Знеполски. Портрет на Пиер Паоло Пазолини. В: Из историята на филмовата мисъл. Ч. 2: София 1988, стр. 384-391: 384.

[7] Пак там, стр. 391.

[8] Вж. библиографията към настоящата работа.

[9] Огнян Стамболиев. Един пророчески текст на Пазолини. Сп. Съвременник. Год. 41. бр. 1 (2013), стр. 7.