„То пък и кой ли в днешно време може да се закълне, че не е перверзник?“
Елена Алексиева. „Свети вълк“. Изд. „Факел Експрес“, 2018
Пламена Вълчева
Ако някой ме попита „Какво мислиш за тази книга?“, първата дума, която ми хрумва е – странна. Но не лошо или хубаво странна, а от онова странно, което разбива представите ти за всичко, което някога си знаел и мислел и те кара да погледнеш с други очи на човешките съдби.
Вярно е, че всеки човек може да ни научи на нещо, което още не знаем. Такава е и ролята на главния герой в тази книга. Колкото повече детайли от миналото му узнаваме, толкова по-непознат става той за нас. Има много имена, всяко от което все по-далечно и тайнствено – пътник, странник, пришелец – но е толкова неповторим и неразгадаем, че и без да е назован някак, пак разбиране, че тъкмо неговите мисли и думи четем. От началото напомня на някой от злодеите в романите на Дан Браун. Въпреки това авторката успява толкова умело да изгради характера на своя герой, че твърденията му да влязат под кожата на читателя, който, дори с всичките си съмнения към него, си мисли: „Щом казва, значи е вярно“. Така въздейства той и върху другите герои от романа. Те, дали заради някаква съдба, или пък защото са пленени от духа му, сякаш не могат да стоя далеч от него. А той – човек ли е, животно, или пък чужд разум – просто чака да „дойде времето“ и да се завърне там, от където е дошъл.
Това сякаш е мъжки роман. Всички женски персонажи в него са недоразвити и са изобразени под властта на нисши терзания, които ги карат да изглеждат някак незначителни. Представени са като умни, прозорливи, начетени и сякаш знаят, че наистина са такива, но не искат да го повярват. Може би и затова през цялото време остават на заден план, техните мисии остават неизпълнени, промяната, която желаят, все не се случва и те просто продължават да плуват по течението на живота. Дори и за Богиня – най-силно застъпената героиня, не успяваме да разберем много. Според мен това е искан ефект и ни кара да се замислим за мястото на жените в обществото. Дори и днес, те, макар и умни и прозорливи, явно не успяват да се извисят отвъд нищожните нужди на ежедневието и го пълнят с някакви безсмислени цели, които да ги залъгват, че и те нещо важно правят за света и им помагат по-лесно да понесат горчивината на съществуването.
Едно от най-забележимите „странни“ неща в книгата са имената на героите. Те привнасят едно усещане за ирония, която, още с въвеждането на героя в историята, прави всичко казано и направено от него посредствено. Дори и да има нормални имена като Иван и Момчил, те рядко биват използвани, а вместо това са назовавани като Колимечков и Хвърчилков. Това им придава и допълнителна визия, като, без да се натрапва, вкоренява в ума на читателя различни нюанси от цялостната представа за физиката, характера и осанката на хората в историята.
Писателката вкарва множество противоречия в книгата. Философски и екзистенциални мисли биват прекъснати от груба, вулгарна реч. Главният герой придава човешки качества на неживите същини, съчувства на влака и на релсите, огънят има душа, кирката е от плът. Но в същото време приема човека като нещо мъртво и го вижда като „купчина стари дрехи, готови за горене“. На него всички деца му се виждат сякаш са с лица на старци. Героите използват всеизвестни цитати от песни, стихотворения, речи, но ги употребяват така, че сякаш се опитват да потъпчат най-великите и обичани слова в България и по света.
Такова „странно“ противоречие има и в ума на Колимечков. Той сякаш най-много се лута в живота. Мисли си, че „машината, като е машина, и тя душа носи”. А за собствения си син се чуди да не да е киборг или изкуствен интелект, защото само по компютъра го вижда. Разкъсан от вътрешна борба, той не знае на къде да поеме и е доказателство, че понякога е хубаво човек да се изгуби за малко. За мен Колимечков е най-завършения герой като характер и като история.
Смъртта в книгата сякаш е отделен герои. Тя идва, но не за да е фатална и неизбежна, а за да побутне хората да погледнат живота с нови очи и да го заобичат отново. От нея извира новото начало, тя дава нова вяра, с нея започва да туптят мъничките пъхащи сърца на новата надежда. Тя по-скоро присъства, за да наблюдава с интерес случващото се и не й дава сърце да провали романа да изпълни задълженията си. Авторката показва благородството й и чрез нея успява така да обвърже съдбите на героите, че накрая всички те да се обединят и да създадат хармония в хаоса.
Елена Алексиева създава един времеви вакуум в своята книга. Тя звучи някак старо по изказ, по мисли, но има технологии, които принадлежат на днешните времена. Историята, ако не бяха климатичните промени, щеше да звучи сякаш се е случила в два дена, а всъщност тя се проточва в продължение на година. Това разбираме, понеже историята започва в деня, в която и свършва 365 дни по-късно. С този подход писателката затваря вратата зад себе си и елегантно придава завършеност на съдбата на героите, която през цялото време звучи изконно безнадеждна. Така тя дава покой както на тези в книгата, така и на читателя.
„Свети вълк“ е за всички, които обичат книги, дето ги грабват и не ги пускат до последната дума на последния ред. Признавам си, че няколко дни героите от историята оживяваха в сънищата ми, особено като стигнах към края й. Ако „странното“ е за вас и искате да прочетете нещо неочаквано, което ще преобърне най-дълбоко вкоренените в мозъка ви представи и ще остане в мислите ви дори, докато спите, трябва със сигурност да прочетете българския роман на годината за 2019.