Антологията Do příští trávy („До другата трева“) представя поетичните творби на 25 български поети от 2-та половина на ХХ век, като хронологически обхваща периода от А. Далчев до 90-те години на века. Kromě autorů již do češtiny překládaných (В. Петров, Б. Димитрова, В. Раковски, Д. Стефанов, И. Цанев, Н. Кънчев, Б. Христов) antologie přináší i poezii v Čechách doposud zcela anebo téměř neznámou (Б. Иванов, А. Геров, К. Павлов, Х. Фотев, Е. Йосифова, К. Ковачева, Г. Борисов, Г. Рупчев, А. Илков, Б. Ламбовски).
Идеята за това издание се породи още в 90-те години на миналия век. Антологията обаче възникваше бавно, както поради разбърканата ценностна схема, така и поради отдръпването на цяло поколение квалифицирани преводачи. Отделен въпрос е, че преводът на поезия е специфичен вид превод, който не е по силите на всеки преводач.
Строго хронологично погледнато, Далчев, дебютирал като поет между двете световни войни, не принадлежи към поетичното поколение от втората половина на ХХ век. Причините той да бъде поставен в основата на представената тук „модерна класика“ са няколко. Още с дебюта си през 30-те години Далчев извършва следващата (след Ботев и Яворов) голяма промяна в естетическия канон на българския стих. Неговият поетически почерк става един от образците за българските поети през 40-те години на ХХ в. – сетивният свят, в който живеят героите на Далчев, вдъхновява младите по това време А. Геров, А. Вутимски, Б. Райнов, Р. Ралин и др.
В българска среда Далчев се превръща в ключовата фигура на един неофициален литературен канон, конструиран като алтернатива на официалната поезия на колективния патос. В несвободната и неестествената културна ситуация след 1944 г. повторното откриване на Далчев през 60-те г. след четвъртвековно мълчание става инспирация и емблема за поетите, които не приемат принципите на „социалистически реализъм“.
След Първата световна война българската поезия търси нови пътища за изказ. Едната насока тръгва от екзистенциалната и конкретната поезия на Далчев, другата – от разрушителността и експресивността на стиха на Г. Милев. Присвоявайки си Милев, соцреалистите развиваха първата линия, подходяща както за деструкция, така и за славослов, и най-важното – позволяваща да се говори от името на „колективния“ народ. Поетите, споделящи естетическите принципи на Далчев, отказващи да приемат колективните преживявания за свои и говорещи само лично, бяха пренебрегвани и възпрепятствани да публикуват, а част от тях – И. Цанев, Е. Йосифова, Б. Христов – определени за „тихи“ лирици. Тук разширяваме границите на това понятие и предлагаме антология на „тихите“ поети, като нямаме предвид само факта, че властта се стремеше да ги направи „тихи“, като ги заглуши.
Въпреки търсеното различие на почерци, стилове, теми и поколения включените поети могат да бъдат обединени около няколко характеристики. 1) хронологична; 2) по отношение канона на соцреализма: които само не го приемат vs които го рушат (антисоцреалисти К. Павлов, Н. Кънчев, Б. Иванов, И. Цанев) vs индиферентни към соцреализма; 3) по отношение на поетиката: привърженици на класическия римуван стих vs с предпочитания към по-свободния римуван стих vs привърженици на свободния стих.
Преводите в тази антология ‒ за разлика от предишните издания ‒ са дело на двама поети (Л. Кроужилова, О. Заяц) и двама изкушени от поезията преводачи (Д. Хронкова, М. Черни), всички владеещи добре български. Този факт значи, че стогодишните литературни и културни връзки между българи и чехи не са били ялови, щом се е стигнало до момент, в който поети от един малък и „екзотичен“ език превеждат поетите на друг също така „малък и екзотичен“ език.