Лилия Харитова
Преводът представлява специфичен текст, който „посредничи“ между езици, литератури и култури. Следователно работата на преводача се състои в преобразуване на един езиков код в друг. Той е получател на посланието спрямо изходния език и подател на съответното послание в целевия език. В днешния глобализиран свят се поставя под въпрос традиционното разбиране за превод като трансфер на текст и продуктивна рецепция на „чуждото“. Важна роля за осмислянето на проблемите, възникващи при неадекватни преводачески решения и небалансираното присъствие на чуждите литератури в нашите географски ширини, имат критиката на превода, рецензиите и задълбочените литературно-исторически изследвания върху преводните произведения у нас, които формират цялостната ни представа за рецепцията в дадено литературно пространство. Тъй като преводите не възникват в социален вакуум смятам да очертая основните принципни за анализ на преводи, важните за мен тенденции в културния трансфер и да коментирам някои интересни особености в различни преводи от български на немски на „Бай Ганьо“.
Положителен пример за едно мащабно изследване на италиански преводи от Освобождението до 1989 г. е книгата на доц. Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“. В нея преводът се разглежда като сложно явление, в което семантиката, синтаксисът и прагматиката са тясно свързани, но същевременно се изолират за описателни и аналитични цели. Всички негови контексти – езиковия контекст (проблеми на семантиката), текстовият контекст (текст като макроструктура, принадлежност на текста към вид текст), културният и прагматичният контекст са подробно описани с много примери и посочване на емблематични италиански прозаични и лирични произведения със съответните техники за превод, избрани от видни български преводачи. Отправна точка за анализа на всяка чуждоезична литература е ситуирането и в контекста на световната литература, термин използван за първи път от германския писател Кристоф Мартин Виланд. Впоследствие именно Гьоте популяризира понятието като го обвързва с наднационалното. В първа глава от книгата на доц. Карапеткова са посочени традициите в превеждането на „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Интересен паралел в тази насока е сравняването на преводите на „Фауст“, над които са се трудили видни преводачи като Ив. Н. Ганчев (1906), Н. Соколов (1914), Г.Бакалов (1918), Александър Балабанов (1928), Александър Балабанов (1932), Димитър Статков (1958, 1997), Кръстьо Станишев (1982 – 1993), Любомир Илиев (1999) и Валери Петров (2001). Втора глава ни запознава с Уго Фосколо и „Последните писма на Якопо Ортис“, съпоставими със „Страданията на младия Вертер“. И двете епистоларни творби се занимават с екзистенциални въпроси. Проблемът за културния трансфер, на който ще се спра обстойно по-нататък, е разгърнат през призмата на творбите на Петрарка. Важно място заемат и български преводи на италиански автори, направени не от изходния език,. Относно немската литература такъв беше случаят с преведените през английски приказки на братя Грим в България (2016).
Друг аспект за изследвания период е проследяването на цензурирани автори както в родната им страна, така и в преводния вариант заради дадена политическа идеология. Важна част от последвалите анализи са тези върху преводите на написаното от Мусолини. Интересен сходен феномен представлява книгата на Адолф Хитлер „Моята борба“, превърнала се в бестселър в Германия. На българския литературен пазар се появява за първи път едва през 2001 г. (изд. „Жар птица“), а след петнадесет години е преиздадена в нецензуриран вариант от издателство „Веси“. В този случай става дума за редактирано и коригирано издание на първоначалния превод. Появата на нов тираж на същото произведение през 2016 г. в Германия се коментира като съвпадение, което няма влияние върху техния избор на точно тази книга.
Заслужено място в книгата на доц. Карапеткова заемат и анализи на трудовете на доказани български преводачи от италиански език. Обстойно са проследени развитието на преводаческата практика, нагласите на издателствата и емпиричните подходи за усъвършенстване през изследвания период. Важно е да се отбележи, че за да получим пълна представа за рецепцията на всяка чужда литература в другоезични култури, трябва да се вземат под внимание комбинация от фактори, сред които социални, идеологически, политически, културни, икономически, литературни традиции в тематизираните страни, манталитет на обществата, прагматични аспекти на превода.
С оглед на различните видове съответствия в езиковите двойки, преводознанието се занимава с описанието на практическите решения в прехода от един език към друг. Обширни примери от налични преводи се използват за идентифициране на специфични за езиковите двойки проблеми при превода и за предлагане на ефективни методи за преодоляване на структурни различия.
Историко-дескриптивния подход в преводознанието се стреми към описание на преводната рецепция и историята на литературните преводи. При другото по-лингвистично ориентирано изследване голямо значение се отдава на еквивалентността. В по-новите проучвания ключово място заемат прагматиката и културния трансфер като процес на разшифроване и прекодиране на текстовете, считани за неделима част от дадена култура. Тук ориентацията е насочена към културата на страната приемник. Подходът, анализиращ трансфера е представен в Гьотинген. Според историко-дескриптивния метод текстът е медиум на другостта. Преводът се мисли като пресечна точка на контакта и трансфера между културите. Опитът и историята на превода преодоляват пропастта и служат за мост помежду им.
В наши дни различните култури няма как да съществуват изолирани, а се включват в динамичния процес на среща с чуждостта и другостта, което се превръща в основен момент при превеждане. По-рано чуждото трябваше да се заличава като се одомашни, но сега е от значение да не се губи тази идея за чуждост. Според езиковеда Хорст Турк въпросът е не да се разбере или запази чуждото чрез собственото, а по-скоро нашият превод в хода на собствената си промяна и отчуждаване да ни подготви за възприемане на изходния текст. Бих оспорила това твърдение, тъй като майсторството на превода се корени в това полученият текст да звучи като писан на български в нашия случай. Въпреки това съм съгласна, че става въпрос за едно сложно взаимодействие между „чуждо“ и „собствено“.
Понятието културен трансфер е въведено от Катарина Райс и Ханс Вермеер в „Основи на общата теория на превода“ (1984, 1991). Там преводът не е просто двустепенен процес на разшифроване и пренос на информацията, а и предаване на текст в целевия език или култура. По-горе посочените учени се смятат за основатели на теорията „скопос“ – функционална теория, в която се подчертава значението на ефекта на целевия текст върху реципиентите. В този контекст, както вече споменах, идеалният превод би бил този, при който реципиентът достига до смисъла на изходния текст напълно, без да осъзнава, че той е превод. Работата на преводача е от особено значение.
Когато мислим превода като междуезичков трансфер, изискването за инвариантност на съдържанието е много важно. Разграничават се два подхода. От една страна се говори за отчуждаване, при което анализът на формата и ефектът на един текст като чужд са от значение, а от друга страна може да говорим за адаптация, при която смисълът е ключов.
Най-големият интерес е насочен към когнитивните основи на превода като процес. През последните няколко години пред преводачите бяха поставени нови задачи. Те са свързани с комуникацията между културите от гледна точка на глобализацията, трансфера между европейските и неевропейските култури, усъвършенстване на стратегиите за превод. Новите цели изискват разширяване на термина превод и разработване на теория за трансфера. Необходимо е също да търсим общи елементи в други национални култури. Интензивният контакт между тях води до появата на нови жанрове, затова е необходим широк спектър от знания в области като история, културология, литературознание, лингвистика, антропология и етнология.
Античността ни предлага модел за това как да се предаде различното в културно отношение. Оттам произлиза идеята за собственото. Преводите служат като матрица за създаване на езици и текстове. Историята на преводите е богата на примери за взаимодействия и връзки между различните култури. Централен проблем е превеждането на произведения, които са фундаментални за националните литературни течения. Преводните текстове могат да загубят чуждото си звучене, но чрез тази универсална концепция продуктите на преводаческата дейност могат да изпълняват нови функции. Този подход, наречен адаптация, е типичен за всички европейски литератури. Така например античните автори са част от английския канон, а гръцките имена се превеждат от латински на английски.
Глобализацията се противопоставя на процеса на изолираното съществуване на културни различия. Следователно преводачът трябва да насочи погледа си не само към своята култура, но и към култура на оригиналния текст. Херман Хесе се справя много добре в книгата си „Сидхарта“ като посредник между Изтока и Запада. Различните представи за висока литература в отделните страни не трябва да се пренебрегват. Това обяснява защо стратегиите на преводачите могат съзнателно да се отклоняват от поетиката на оригинала. Този подход може да се наблюдава в символистичния превод на Хофмансталовата „Предпролет“ от Николай Лилиев. Субективното отношение на преводача може да се окаже много полезно и да предизвика различни четения на оригинала.
За пример ще посоча „Андерсеновите приказки. Том 1“ на издатество Хемус (1931—1933) и двама преводачи, използвали два различни подхода. Стратегията на Светослав Минков е уподобяване към традиционните български приказки. Тези приказки се появяват през 2006 г. от издателство Труд в превод на Владимир Старирадев, който се стреми към директно приближаване до датската литература чрез запазване на стилистични особености, характерни за Андерсен.
Има много примери за индивидуални подходи в националните европейски литератури така наречените алтернативни преводи. Разликите могат да бъдат например хиперболизирани, опростени или променливи отклонения. Друга възможност е комбинирането на култури и течения като символизма и експресионизма при Брехт. Алтернативните преводи обогатяват преводаческата практика с конкурентни иновативни подходи спрямо оригиналните текстове. По този начин чуждия свят се интегрира по-лесно както в собствения, така и в другите литератури.
Интересно поле за анализи представлява проследяването на различни вариации в книгата „Бай Ганьо“ от български на немски език. Ето няколко примера:
„Бай Ганьо (Бай Ганьо у Иречека)
Пристига Бай Ганьо oт Виена в Прага. Слиза на станцията, нарамва си дисагите и излиза на улицата…
Бай Ганьо не му ги дава, … гледа го добре облечен, кой знае колко ще го оскубе. “
„Vetter Ganju
Kommt da eines Tages Vetter Ganju aus Wien nach Prag. Steigt aus dem Zug, schultert sein Felleisen (veraltet Rucksack) und schreitet auf die Straße…
Dem Vetter fällt gar nicht ein, sein Felleisen herzugeben:… Vetter Ganju ist heut gut gekleidet – Gott weiß, wie viel der Träger ihm wird abknöpfen wollen (Roda-Roda 1918).“
„Der Rosenölhändler
Bai Ganju kommt mit dem Zug aus Wien nach Prag. Er steigt auf dem Bahnhof aus, wirft seinen Doppelsack über die Schulter und geht auf die Straße hinaus. (Egon Hartmann 1959).“
„Bai Ganju, der Rosenölhändler
Baj Ganju kommt von Wien nach Prag. Er steigt auf dem Bahnhof aus, nimmt seinen Quersack über die Schulter und geht auf die Straße hinaus (N. Randow, G. Adam, H. Herboth 1974).“
Първият превод е от 1917 г. и е част от антология на българската литература, която излиза по поръчка на цар Фердинанд в превод на австрийския писател и журналист Александър Рода Рода.
Стратегията на преводача се адаптира към социокултурния контекст в целевата култура.
Реалиите се уподобяват на немски думи. (дисаги – Felleisen = остаряло название на раница), защото така преводачът си гарантира безпроблемна рецепция на текстовете, които принадлежат на напълно непозната за целевата аудитория литература.
От превода можем да направим изводи за нивото на познание на преводача както за неговата, така и за културата приемник. Той очевидно не разбира маркираната логика на Бай Ганьо, че той, търговецът на рози, смята носача за по-добре облечен от него, и затова вярва, че той ще му иска много пари. В един нов културен контекст (ГДР) по-късните преводи избират умерената „екзотика“ като стратегия за превод, която от една страна не неутрализира напълно чуждото, но гарантира разбирането за реципиентите в целевия език.
В днешно време преводачът трябва да анализира не само самия текст, но и широкия хоризонт на чуждото в произведенията5. Това е важна предпоставка за превод към родния език. Към чуждестранната култура следва да се зададат повече въпроси, отколкото са били мислени при написването на текста. Това ни позволява да открием по-широки пространства за интерпретации. Изискванията към преводача включват търсене на източници на оригинала, разбиране на техните интерпретации, оптимално пренасяне на специфичните черти според нуждите на реципиентите и допринасяне за диалога между народите. Най-голямата цел е да се създаде творчески и диференциран превод в контекста на културния трансфер.
Цитати и библиография
Карапеткова, Дария. За превода, ИК „Колибри“, С., 2016.
Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода, изд. „Сиела”, С., 2012.
Килева-Стаменова, Ренета, съставител. Превод и културен трансфер. Доклади от конференция в чест на 70-годишнината на доц. Анна Лилова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2007.
Stolze, Radegundis. Übersetzungstheorien. Eine Einführung, Gunter Narr Verlag Tübingen
, 2008.
Oнлайн източници:
https://offnews.bg/kultura/moiata-borba-otnovo-po-vitrinite-v-balgaria-s-novo-izdanie-625022.html
https://liternet.bg/publish20/i_peleva/liubka-lipcheva-prandzheva.htm
http://www.ezik-i-literatura.eu/2017/3-4/8-D.Endler.pdf
http://darl.eu/critique/teoria.htm
http://translit-bg.net/%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0/