Преводна рецепция/ Критика на превода на преведено стихотворение от произведението на Херман Хесе – „Степният вълк“
Вяра Владимирова Борисова
В книгата си „Ботуша в българската литературна мода“ Дария Карапеткова представя някои от най-съществените преводи на италианската литература, правени у нас, от Освобождението до 1989 г. Това е един забележителен труд, в който са представени едни от най-емблематичните италиански произведения, превеждани на български език по това време, като се прави съпоставка между оригиналните текстове и техните преводи, различията между тези преводи и техните предимства и недостатъци. Разглеждат се българските преводи на Данте Алигиери, като особено внимание се обръща на появата на „Ад“ в български превод, където се анализират българските преводи и прочити на поемата, изтъкват се различията между преводите, но и постиженията, направени от преводачите по онова време. Изтъква се и значението на Кирил Христов за въвеждането на произведенията на някои от най-значимите италиански писатели в българските културни среди. Прави се преглед на различните прочити и преводи на Петрарка в България, както и на провокативния и знаменит поет, журналист и писател Габриеле д’Анунцио, който, въпреки просръбската си позиция по време на Първата световна война, продължава да бъде превеждан и търсен от българската публика. Следващите глави се занимават с преводите на произведенията на Марио Мариани и с книгата на Мусолини: „Учението на фашизма“, където се представят фашистиките елементи в политиката и преводите на фашистките термини на български, което показва необремеността на българския език откъм този вид терминология по онова време. В книгата се говори за конфликта между Енрико Дамиани и Милко Ралчев, за постиженията на преводите на Фани Попова, за нейните забележителни преводачески техники и практики, и за доброто ѝ познаване на италианската действителност. Споменава се за интереса към италианския поет Салваторе Куазимодо и се прави съпоставка между преводите на поезията му в България от преводачите Георги Мицков и Драгомир Петров. Говори се също за присъствието на Моравия в България и за рецепцията и интерпретациите на неговите произведения в страната. Изтъква се публикуването на двуезичното издание на поезията на Микеланджело Буонароти от издателство „Народна култура“ през 70-те години и се правят сравнения между преводните интерпретации на поемите му. Към края се обръща внимание върху преводната рецепция на Итало Калвино, започнала у нас през 60-те години и върху превода на новото издание на романа на Умберто Еко – „Името на розата“.
За да продължа анализирането на преводните произведения в България от немски език, ще се заема с представянето на прозведението на Херман Хесе – „Степният вълк“, като представя първо автора, а след тоза и значението на произведението в България през 70-те години.
Херман Хесе (1877-1962) е един от най-четените немскоезични писатели на XX век в света. Става известен с произведенията си: „Сидхарта“ и „Степният вълк“. Широка публика намират също и неговите многобройни афоризми и поетични цикли. Прз 1926 г. става член на Пруската академия на писателите, като няколко години след това излиза от нея. Противопоставя се на националсоциалистическия режим. Пише също стихове, есета и разкази. През 1946 г. му е връчена Нобеловата награда за литература, а през 1955 г. получава Наградата за мир на германските издатели и книжари. Освен това е и успешен художник, като оставя след себе си повече от 3000 акварелни творби. Справянето с личните проблеми и кризи на човека често е основната тема в произведения му, но също така се интересува и от въпросие, свързани с религията и политиката.
Неговият роман „Степният вълк“ излиза през 1927 г. и се прославя световно. В него Хесе е на мнение, че духът и душата на хората са застрашени заради нарастващата механизация в модерния свят на човека. По това време писателят се намира в екзистенциална криза и не може да овладее чувствата и емоциите си. Романът носи автобиографични черти, за които можем да отгатваме по инициалите на протагониста – Хари Халер.
Хари Халер, почти на петдесет години, е човек, който презира повърхностното общество на 1920-те години и затова води живот на особняк и чудак. Въпреки всичко не може да се освободи от обществото, което съсипва неговата същност и го разделя на две части – на половина човек с чувствителен вътрешен живот и на половина степен вълк. През романа се проследява неговото личностно развитие, като се разобличават различни контрасти – добро/лошо, подбуда/воля, реалност/фикция. Подобно на Ницше, Хесе вижда причината за всяко зло в раздвоението между затъващата стара европейска култура и разрастващата се модернизация. В „Степният вълк“ се манифестира отношение срещу ускоряващите се процеси на модернизация – чрез новите медии: радиото и киното. Самоанализирането на героите се явява опит да се диагностицира болестта на времето.
„Степният вълк“ излиза в България за първи път през 1974 г., като бива преведен от Недялка Попова – преводач, превел множество произведения на значими автори от немски език, като превежда основните произведения на Хесе: „Игра на стъклени перли“ и „Нарцис и Голдмунд“, а също така и някои от неговите новели и приказки. Това е един от първите романи на модернизма и в частност на немския модернизъм, преведени в страната през 70-те години на XX век, като произведенията на модернизма на Кафка, Брох и Рот се появяват на български език едва по-късно. „Степният вълк“ бива преиздаван множество пъти през годините, като последното му преиздание е през 2007 година от издателство „Рива“.
В работата си съм решила да наблегна върху стихотворението в произведението, където се заговаря за степния вълк, в превод на Иван Николов, което ще се случи, след като обърна внимание на задчата на превода, на критиката на превода и на преводната рецепция.
Преводът от чужд език се прави на базата на опита, добит от произведението, на неговата специфична форма и на разбирането на самия текст. Предмет на този опит е диалектическото единство на формата и на съдържанието, както и връзката на отделните произведения в дадения хоризонт на рецепцията: развитието на езика и поетиката, литературните традиции, историческата, обществената и социалната ситуация. Това струпване се изразява и се вижда най-ясно при оформянето на преводния текст, като са наблюдава и известна дистанция от оригинала поради хоризонта на рецепцията и на спецификата на дадения език.
Критерият за съответствие в определянето на понятието за превод става все по-трудно особено когато съответните езици, култури и общества се свържат в превода. При изследването на чужди култури и общества са установени две мнения, които имат аналогия в концепциите за превода. Първото схващане се основава на това, че разбирането на чуждите култури е невъзможно, като се подчертават разликите, а второто залага на възможностите за разбирането на чуждите култури, като намира сходства и прилики, а не различия. Теорията на превода е стигнала до прозрения, които се свързват със сложните процеси на установяването на културен контакт и разбирането на чуждата култура. На превода, като отлична форма за интеркултурна комуникация, му се възлага взискателната задача да направи видимо различието, което е необходимо за образуване на културни идентичности. Културно-научният прогрес в изследванията, свързани с превода, довежда до разширяването на разбирането на превода, като обръща внимание, от антрополигическа, културнотеоретическа и политическа гледна точка, върху представянето на чуждостта и другостта в превода, както и върху формите на културно присвояване и упражняване на власт. С помощта на културносемиотични признаци в Етнологията, чрез които културите се явяват под формата на текстове, може да се различи в какви сценарии, начини на действие и символни форми са представени чуждите култури и по какъв начин се разбират от другите. В значението на думите и на изреченията в текста са скрити културноспецифични начини на действие и на мислене. Литературоведски изследвания, свързани с превода, са проучили с какви литературни средства може да се маркира културното различие в превода и как по различен начин се извършва обмена между националните литератури и техните културни парадигми и между изграждането на чуждите, и на своите стереотипи.
Превеждането е едно от най-сложните умствени дейности, което се основава на разбирането на смисъла и на тълкуването на текста и се свързва с индивидуалния и творческия досег с езика. През 80-те години особено внимание се обръща на проучванията, засягащи ролята на превода в рецептивната позиция на читателя. Забелязва се и тенденцията преводът да се разбира като съвкупност от интертекстуални и интеркултурни връзки, свързани с определена историческа ситуация.
Задачата на критиката на превода не е да оценява превода като добър или лош в зависимост от различните критерии, а да предаде на читателя под каква форма са запазени или не връзките в текста между оригинала и превода, и да представя причините за специфичните рецептивни възгледи на читателите. Пишат се и различни аргументативни рецензии, свързани с определените начини за превод, като на някои от тях се поставя стереотипната оценка – лош, небрежен или съвестен превод. Все още критерии за качеството на превода е неговата прозрачност. Обратни примери за уместна критика на превода представляват новите преводи на класиците, които често се обсъждат обстойно. В тези преводи най-често се посочва историческата промяна и развитие на езика и променилите се техники за превода, като например се забелязва тенденция към по-голяма филологическа точност и прецизност на превода. Тези литератучно-критични рецензии, написани върху резултата от превода са от полза, защото могат да сравняват повече от един превод, като се поставят под въпрос интерпретационните намеси, значенията на определени думи, езиковите промени и многообразието от преводни техники. Откритите дебати по повод различните нови преводи на определено класическо произведение може да предизвикат дори няколко различни версии на книгата.
Наблюдават се различни модели за критика на превода, като основно трябва да изхожда от разграничаваща се комуникативна връзка и да се предлага следната информация: характеризиране на изходния текст във връзка с литратурата на изходния език; характеризиране на превода като текст във връзка с литературата на целевия език; читателска информация за това, под какво рецептативно виждане за превода може да се схване текстът. Основата и връзката на тази информация е, че на читателя му се представя, възможно най-ясно, начинът или методът на превеждане. При съмнение за неточност винаги може да се попита преводача, а ако не можем да стигнем до него, тогава вътрешно присъщата концепция за превода трябва да се извлече от съпоставката между оригинала и превода. Съответните примери от други преводи ще допринасят и ще служат за очертание.
Концепцията на преводача разбира се може да не е единственият свързващ критерии за рецензията на превода, по-скоро от оригиналния текст и от неговата осъвременена многозначителност трябва да се разграничава поле на възможните решения за превода и във връзка с това да се добие дадено значение. Това, че преводните критици изглежда предпочитат определени концепции за превода и пристъпват към превода с определени представи от оригиналния текст, не може да се предотврати, защото прекалено голямата наутралност може да ограничи ориентиращата функция на критиката на превода. Въпреки всичко е желателно критикът да изложи критериите си. Той трябва да признае предпочитанията си и да изтъкне на читателя, че определена преводна критика се създава при определени интереси и условия. Наблюдават се и случаи, в които е неизбежно да не се направят компромиси по взимането на преводни решения, случаи, в които преводачът трябва да поеме риск, като избере дадено решение.
В критиката на превода трябва да се изтъкне качеството на превода и да се обясни на читателя, с какво той е добър или не, като се изхожда от определена гледна точка и се изтъкнат необходимите аргументи и примери от текста. Рецензентът трябва да е достатъчно убеден в правотата си и при възможност, дори да изкоментира критиката си със съответния преводач. Трудно е да се запази пълна неутралност и безпристрастност, но това понякога не е напълно необходимо. Важно е критикът или рецензентът да изложи всичките си доказатества, да познава много добре езика, от които е преведен текста и да направи достатъчно голямо проучване при излагане на тезата си. Не на последно място преводачът трябва да е професионалист и да има опит, като качеството на неговите преводи зависи също от неговата концентрацията и внимание. Професионалният и добър преводач трябва да е в състояние да обосновава решенията си и да може да доказва аргументативно качеството на работата си.
Сега ще представя нагледно стихотворението от „Степнят вълк“ и ще направя съпоставка с превода му на български език:
Ich Steppenwolf trabe und trabe,
Die Welt liegt voll Schnee,
Vom Birkenbaum flügelt der Rabe,
Aber nirgends ein Hase, nirgends ein Reh!
In die Rehe bin ich so verliebt,
Wenn ich doch eins fände!
Ich nähm’s in die Zähne, in die Hände,
Das ist das Schönste, was es gibt.
Ich wäre der Holden so von Herzen gut,
Fräße mich tief in ihre zärtlichen Keulen,
Tränke mich satt an ihrem hellroten Blut,
Um nachher die ganze Nacht einsam zu heulen.
Sogar mit einem Hasen war ich zufrieden,
Süß schmeckt sein warmes Fleisch in der Nacht—
Ach, ist denn alles von mir geschieden,
Was das Leben ein bißchen fröhlicher macht?
An meinem Schwanz ist das Haar schon grau,
Auch kann ich nicht mehr ganz deutlich sehen,
Schon vor Jahren starb meine liebe Frau.
Und nun trab ich und träume von Rehen,
Trabe und träume von Hasen,
Höre den Wind in der Winternacht blasen,
Tränke mit Schnee meine brennende Kehle,
Trage dem Teufel zu meine arme Seele.[1]
Аз съм Степния вълк, който тича в полята.
И светът покрай мен е потънал във сняг.
Само черният гарван кръжи над брезата,
от кошута и заек ни диря, ни знак.
Аз съм влюбен в кошутата, ако открия
само нейния мирис и стъпки в нощта,
ще я сграбча и зъби във нея ще впия,
по-прекрасна от нея не знам на света.
Как добре на любимата нежното гърло
бих обзел и захапал бих с порив такъв,
че отпосле ще вия до съмване върло
и ще пия от нейната алена кръв.
Ако можех да срещна и заек в полето,
бих се радвал, защото кръвта съм му пил…
Ах, лишен ли съм вече от всичко, което
прави моя живот и приятен, и мил?
По опашката моята козина вече е сива
и се вглеждам с невиждащи вече очи.
И жена ми отдавна в земята почива
и вкуса на живота ми вече горчи.
Тичам аз след сърни и по заешки дири,
утолявам си гърлото с глътки от сняг,
слушам в тъмната нощ как виелица свири
и душата си нося на дявола пак.[2][3]
Основното, което се забелязва и се набива в очите на читателя, още в началото, е, че поредността на стиховете е объркана, т.е. на някои места те не са в последователността си както в оригинала, а са разменени, което е решение на преводача, вероятно, за да се поддържа ритъма на стихотворението. Още в началото се забелязва едно от взетите преводачески решения, а именно това, Степния вълк да не тича в тръс, както в оригинала, а да тича в поляната. В немския текст думата поляна не се среща. Нататък: „…и светът покрай мен…“, в оригинала покрай мен не е дадено, това се явява повторно допълнение и разяснение от преводача. По-натам: „…ни диря, ни знак…“, това отново е поетически избор на преводача, тъй като в текса се повтаря основно думата никъде. В оригинала: „wenn ich doch eins fände“, което ще рече: ако откриех една такава (става дума за сърната, която в преводната част е кошута), в преводния текст е добавен цял пасаж, различаващ се от тези думи: „ако открия само нейния мирис и стъпки в нощта“. Това също трябва да е преводаческо решение, въпреки и не дотам обосновано. След: „Ich wäre den Holden so von Herzen gut,…“ поредността в българския текст е разбъркана. Като от оригинала става ясно, че Степния вълк първо отпива от алената кръв и след това започва да вие, докато в преводния текст читателят остава с впечатлението, че Степния вълк първо вие и след това отпива от кръвта или го прави едновременно. След това отново срещаме израза в полето, докато в оригинала отново не се споменава къде е ситуирано действието. „Was das Leben ein bisschen fröhlicher macht?“ – това ще рече: … което ще направи живота малко по-весел…, докато в преводния текст се подчертава моя живот, а за думата на немски език fröhlicher (по-весел), преводачът е избрал не степенуването, а: и приятен, и мил, отново едно преводаческо решение, което би могло да се опровергае. „Auch kann ich nicht mehr ganz deutlich sehen,…“ означава: също така не виждам вече много ясно, докато в превода намираме: „и се вглеждам с невиждащи вече очи.“ Никъде не присъства глагола вглеждам се, което отново може да доведе до преводачески казус. „Trabe und träume von Hasen“ би означавало, че тичам и си мечтая за зайци или сънувам зайци. Тези редове отново не присъстват в българския текст, като те изобщо са заменени с: „и вкуса на живота ми веч горчи.“, което явно се отнася до починалата му съпруга, която в оригинала е спомената само като: „liebe Frau“ (скъпа съпруга).
Критиката на превода и преводната рецепция са две отговорни задачи. Изискват голям опит с преводни текстове и достатъчно добра аргументация при изключително добро познаване на езика, от който се превежда. За да се обори един текст или части от него, човек трябва да има много добра подготовка, да е направил дълго проучване, да се е занимавал с текстовете, да е прегледал и други преводи, ако има такива. Това ще важи и в случай, че дадения труд се нуждае от похвала, а не от критика. Превеждането на текстове от други езици на български е изключително отговорна задача, където преводачът трябва да е професионалист, да върши съвестно работата си и да обича това, което прави. Винаги трябва да е готов да аргументира дадените преводачески решения, които е взел по време на работата си, а не да отговаря нeхайно за тях. Без значение от това, дали се превежда даден текст или се коментира даден превод, човек винаги трябва да умее да се самонаблюдава по време на процеса на изпълнението на задачата, да е в състояние да признае грешките си или просто да съумее да приема градивна критика или похвала.
Андреева, Надежда. Немската литература в България през Възраждането. С.: Кралица Маб, 2001.
Карапеткова, Дария. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела Норма АД, 2012.
Карапеткова, Дария. За превода. С.: Колибри, 2016.
https://www.inhaltsangabe.de/autoren/hesse/
https://literaturensviat.com/?p=136784
http://webstage.bg/art/4885-herman-hese-i-negovite-malki-akvareli.html
https://www.hermann-hesse.de/biografie
http://old.duma.bg/2007/0707/140707/kultura/cul-4.html
http://www.kultura.bg/bg/article/view/18701
Apel, Friedmar/Kopetzki, Annette: Literarische Übersetzung. 2. Aufl. Stuttgart: J.B. Metzler, 2003.
Burchudarou, L.: ..Sprache Übersetzung: Probleme der allgemeinen und speziellen Übersetzungstheorie. Moskau: Progreß, 1979.
Kloepfer, Rolf: Die Theorie der literarischen Übersetzung. München-Allach: Wilhelm Fink, 1967.
Korte, Hermann: Kindler Kompakt: Deutsche Literatur, 20. Jahrhundert. Stuttgart: J.B. Metzler, 2015.
[1] Hermann Hesse. Der Steppenwolf (eBook, ePUB), Berlin: Suhrkamp, 2011, S. 55.
[2] Херман Хесе. Степният вълк, Пловдив: Христо Г. Данов, 1980, с. 69.
[3] Превод на стиховете от немски език: Иван Николов.