Антония Терпешева

Теодора Димова е установила себе си в българското литературно пространство чрез социално-ангажираните си пиеси и романи.

Пише „Поразените“ в стремеж да отрази нерепрезентираното в съвременната българска проза. Подчертава текстовете, които са й повлияли при съставянето на романа, като ги изрежда в края на книгата си. По този начин тя изгражда мрежа от произведения, към които читателят може да се насочи при своето задълбочаване в тематиката.

Основна тема в романа „Поразените“ е темата за паметта – памет, която трябва да се съхранява и предава, която ни дава историческо знание и възможност да реагираме по различен начин на събития от миналото. Загубата на паметта също е мотив в творбата, напомняйки на читателя за преходността и отговорността, която носим като реципиенти на историята.

В произведението се говори и за греха в различните му аспекти, различните мотиви за извършването му. В същото време липсва отмъстителност. Остава усещането, че не хората трябва да бъдат осъждани, а самите им грехове. Авторката успява да вмъкне този ефект чрез християнското звучене на творбата си, постигнато с помощта на библейски цитати и внушения.

Романът е разделен на четири части, сюжетно свързани чрез една обща килия и чрез споделения момент от главните героини в едно студено февруарско утро. Класическият характер на творбата се разчупва от полифоничността на нейното устройство.

Целта на „Поразените“ е читателят да преживее катарзис. Катарзисът от едни определени исторически факти, случили се в период от няколко месеца.

Трябва да се отбележи и корицата на изданието на романа. На нея се виждат елементи от християнската и от комунистическата символика. Те обаче не са поставени в дисбаланс. Въпреки че корицата представлява детайл от друго произведено (от декора на Шагал за балета „Алеко“), то пасва на тематиката на книгата. Дава усещане за съдържанието на книгата и така всъщност изпълнява напълно своята функция.

Но нека се върнем към катарзиса. Защо е толкова „важно“ да го изживеем? Трябва да знаем какво се е случвало и да съхраняваме паметта за събитията. Някои биха се съгласили с Авраам Йехошуа, че паметта „започна да ни обсебва и парализира“ (от интервюто му в сп. Култура, 2019, бр. 09, стр.28), но в българския контекст като че ли не сме достигнали до този момент. Произведения като „Поразените“ трябва да се издават, Теодора Димова проявява отговорност като пише, изразява силно позицията си. Важността на произведението без значение стилистичните му качества и без значение от коя страна на историята стои, е в това, че дава възможност да се преживее катарзис.