Гергана Дадова

Романът „Поразените“ на Теодора Димова отразява действителността на обикновения човек след преврата на девети септември и настъпването на тоталитарния режим в България. Една действителност, която покосява човека по необикновен начин, която му въздейства и преобръща света му. Дали романът е в памет на загиналите, или на тези, които са изтърпели дори по-страшното, а именно- да преживеят мизерията, болката и унижението, поругаването на личността и убиването на вярата? Дали главната линия е политическата или морално-човешката и дали романът осъжда този тъмен период за България или по-скоро иска да даде гласност на безгласните от онова време.

Три жени с обща съдба- толкова непознати, но и толкова близки помежду си. Децата им- останали сираци от малки- се сблъскват с реалността по тежък начин. По-голямата част от романа е написана от първо лице, но въпреки това читателят не остава с впечатлението, че говори един и същи човек. Напротив, можем да направим разлика в разказаното от Райна, в написаното от Екатерина и начина на изказване на Виктория. Въпреки това, поради прекаленото сходство в историите на трите жени, тонът на романа е твърде монотонен, сякаш времето е спряло, и главното, което остава като впечатление у четящия са емоциите на героините, вътрешните им преживявания и чувства.

Можем да определим романа като многопластов- наред с основните сюжети на отделно сегментираните разкази, са вплетени също и второстепенни такива, в историите на героините са вмъкнати подистории на други не толкова важни образи, изпълнен е с прескачане напред и назад във времето. Основната Аз-форма умело бива заменяна и се включва разказвач, сякаш наблюдател на случващото се, което всъщност само допринася за изграждането на цялостната представа на читателя.

От друга страна, макар и косвено споменати теми, като посегателството над евреите, поругаването на религията и религиозните ценности, налагането на цензура, засягат до голяма степен политическата линия в романа. Именно чрез тези елементи може да се изгради контраста между миналото и настоящата действителност, което е ключовото. Едни обикновени хора, с нормален и пълноценен живот, стават жертви, без всъщност на никого да са навредили. Така формулирани промeните и съпътстващите ги проблеми за обществото изглеждат абсолютно реални и си даваме сметка, че и двете, посочени по-горе линии на романа, са еднакво важни и се допълват. Упрека към новата система и самоволно издигналите се началници е категоричен. Метаморфозата в самия човек и отношението му към другите, с които до скоро е живял в хармония, е подчертана и дори звучи актуална за съвремието. Именно за това може да се каже, че макар и да отразява изминали събития, не до толкова познати за младия читател, произведението не е трудено за разбиране.

Една загадка обаче може би остава. Кои всъщност са поразените- тези, които губят живота си или тези, които остават да се борят за него. Оставаме с впечатлението, че ромаът е своеобразно разказан спомен, който авторката иска да съживи и припомни. За това определено си заслужава да бъде прочетен без предразсъдъци и задни мисли. Произведението е значимо не само по историческа линия, но и от гледна точка на чисто човешката същност и вътрешните преживявания както на хората от миналото, така и на хората днес.