„Поразените“ – история за пораженията, които още не сме преодолели

Магделия Шугова

В центъра на сюжета са три жени и едно дете, чиито съдби са неразривно свързани от едно събитие – Народния съд, който за няколко месеца организира 135 масови  процеса в страната и издава хиляди смъртни и доживотни присъди, осакатявайки политическия, военния и интелектуалния елит на България.  И докато „Поразените“ не е исторически роман и героите нямат конкретни прототипи, литературната му стойност го нарежда до онези художествени романи, които спомагат за осмислимянето на историческите събития чрез индивидуалните съдби, които най-добре говорят за тях.

Теодора Димова не се е занимавала в своето творчество с темата за комунизма, но по нейни думи е усетила тази нужда, поради липсата на обща национална памет за събитията след 1944 г. Излизането на книгата точно 30 години след началото на Прехода се вписва идеално в контекста на националната памет за този период или по-точно – липсата на такава. Тази липса от своя страна препъва истинското разбиране и приемане на най-новия период от българската история, а оттам идва и невъзможността за духовното оздравяване, което е нужно на обществото ни, за да продължи напред в развитието си.

И до днес не знаем как да говорим за комунистическия период в България –  достатъчно е да си припомним тазгодишния скандал около учебниците по история. Ето защо книги като „Поразените“ са от особено значение за съвременната българска литература.

Заглавието на романа дава поле за различни интепретации на въпроса кои са поразените? В най-широк смисъл поразени сме всички ние. Дори най-младото поколение, което не е преживяло комунизма лично, е засегнато осезаемо от събитията, а авторката прави паралел между мащаба на тези поражения и на пораженията от Чернобилската авария, които отекват и до днес и още дълго време ще напомнят за себе си по един или друг начин.

В рамките на романа поразени са осъдените от Народния съд и семействата им. Именно през техните преживявания, през тяхната болка и мъка, сухите статистики за жертвите придобиват човешко измерение.

В духовен план поразени са поразяващите.  Осъдените до своя край не губят достойнството си, остават верни на себе си и своите убеждения. Загиват, но с несломим дух и чиста съвест. Техните убийци обаче извършват непростими неща, които унищожават човешката духовност и водят до „вътрешна грозота“.

Романът развива образите и на „поразяващите“ в лицето на трима от милиционерите, извършващи арестите и разстрелите – Йордан, Васа и Ангел.  Мотивите на всеки един от тях са различни – от желанието за лично отмъщение, през личните облаги от властта, та до идеалите и убеждението, че пътят към постигането им е такъв, какъвто са го начертали „другарите“. Сцените на убийствата, които те извършват, тяхното механизиране и нормализиране, имат основна роля за цялостната ужасяваща атмосфера на романа.

Сред стилистичните похвати в книгата, най-любопитна за мен е диалогичната форма, иначе характерна за драматическите произведения. Неслучайно чрез нея са раказани първите две истории. В историята на първата героиня, Райна, честите реторични обръщения към съпруга ѝ Никола засилват емоционалното въздействие и изкарват на преден план невъзможността диалогът да се състои наистина – всички терзания, съжаления и обещания на Райна ще останат нечути от Никола и никога няма да получат отговор от негова страна, тъй като това е нощта на разстрела му.

При втората героиня, Екатерина, диалогичността служи по-скоро като способ за съхраняването на паметта. Пишейки писмо до децата си, тя се надява споменът за събитията да се запази и да се препредава. И на други места в романа, но най-вече тук присъства ролята на вярата като последен пристан и като крепител в тежки моменти, което не е никак чудно, като се има предвид задълбочения фокус върху християнската тематика в творчеството на Теодора Димова.

Книгата продължава с историята на Виктория – история, в която са се вплели потъпкването на  мечтите, буквалната и символичната смърт на красотата, угасването на вътрешния пламък и бавното изтляване на живота.

Последната героиня на романа е малката Александра, която се е родила години след Деветосептемврийския  преврат и въпреки това, детството ѝ е белязано от него. Александра се явява внучка на първата героиня – Райна – и по този начин историята ѝ говори за отгласа от събитията поколенията напред.

Образите на героините не са идеализирани и поради тази причина са достоверни. Именно тези жени, въпреки крехкостта и емоционалността, присъщи на женската душевност, преживяват чудовищните събития и всички последици от тях. Бездните на пороците и отчуждението, в които част от тях пропадат, са естествена реакция към всичко, което им се случва – загубата на дома, семейството и всички техни мечти, заместени от новата сурова реалност, която им е наложена отвън.

Чрез тези персонажи Теодора Димова успява да обрисува период, за който е трудно да се пише, но за който трябва да се разказва. Книгата е събрала в себе си мъката, ужаса, жестокостта и трагичността и е успяла да ги изрази в рамките на четири истории, които са трудни за четене, поради болезнената си тематика, но в същото време увлекателни, поради добре изграденото повествование. „Поразените“ е роман за погубените човешки животи, за нуждата да ги помним и за пораженията от един човеконенавистен режим, които са прехвърлили границите на миналия век и се превърнали и в днешни, наши поражения.