Елена Йонина

„Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“ – това е „основният закон на всяка тоталитарна система“, който ни споделя Теодора Димова в послеслова към романа си „Поразените“. Роман, който се опитва да ни разкаже миналото през няколко човешки съдби.

Без значение дали е умишлено избран или е просто резултат от щастлива случайност, моментът, в който се появява тази книга, е изключитлено подхоящ – точно 30 години след краха на комунистическите правителства в Централна и Източна Европа.

Сюжтът ни връща към събитията от началото на 1945 година и историята се гради около безмилостната екзекуция на българи, осъдени от новата власт. И все пак книгата не се съсредоточава върху смъртта на тези хора, а върху това да ни разкаже за техния живот или по-скоро за живота на близките им преди и след тяхното убийство.

Представена ни е предимно женската гледна точка към случващото се, но по различни начини. Романът започва в сегашно време и първите няколко изречения, описващи движенията на героинята, като че ли са ремарки в някоя драма и почти можем да си представим актриса на театралната сцена. Веднага след това сме въведени в съзнанието на героинята и оттук нататък ставаме свидетели на всяка нейна мисъл, на всеки спомен, който преминава през съзнанието й, както и на диалога, който тя води в ума си със своя съпруг в нощта на неговата екзекуция. Историята на Екатерина пък ни е представена чрез писмо, което самата тя пише на своите деца, разказвайки им за случилото се. По-нататък ни се показва не само гледната точка на жените, но и тази на децата, както и отпечатъка, който събитията са оставили върху тях. Романът е изпълнен с прекрасно изградени пълнокръвни женски образи, които са много различни един от друг – страдащата жена, която преодолява болката си в името на децата; жената, готова да даде всичко, което има, да продаде дори себе си, за да спаси мъжа си; жената, която няма силата да се справи и се пропива в опит да избяга от случващото се; момичето, което макар и родено 20 години по-късно, все още е белязано от събитията в онази нощ.

Сравнени с женските образи, мъжките в романа са доста по-еднообразни. Представата ни и за Никола, и за Мина, и за Борис се създава само въз основа на това, което близките им мислят за тях и на спомените им за техните думи. И тримата виждаме като добри хора, мъже със собствено мнение, със здрав морал, които отстояват позицията си до последно и въпреки предложените им облаги отказват да подкрепят новата власт. От една страна, те изглеждат твърде идеализирани, но от друга – може би точно такъв спомен пазят съпругите и децата на мъжете убити „като врагове на на народа“. И все пак може да бъде открита известна прилика между техните образи и тези на българите революционери, създадени в литературата ни. Волно или не съвсем, но дори предсмъртното писмо на Никола, започващо със „Скъпи мои Райно, Теодор и Сия“ като че ли носи отпечатъка на добре познатото ни Ботево писмо – „Мила ми Венето, Димитре и Иванке“. Сред мъжките образи тези на Ангел и Йордан определено се различават от останалите и може би именно в тях откриваме едни наистина поразени.

„Поразените“ е роман за насилието, за страха, за изгубеното време, но и за намирането на надеждата, за оцеляването, за преодоляването на ужаса. Хората, които са екзекутирани в онази нощ, са поразени от куршумите на властта и това слага край на живота им, но не поразява духа им. 30 години по-късно темата за близкото минало като че ли често се избягва умишлено, а интерпретациите на този период все още са болезнен въпрос, който разделя обществото на две. За едни тази книга вероятно ще е само припомняне на преживяното, но за други през художествената литературата ще се открие една напълно непозната част от историята. Романът на Теодора Димова се стреми именно да насочи вниманието на съвременното ни общество към онова минало, чийто отпечатък продължаваме да носим, и да ни предпази от това да се окажем поразените в бъдеще.