Марина Стефанова

Ако се опитаме да направим кратък и повърхностен обзор на преводната проза от японски език, особено от началото на XXI в. досега, ще стигнем до извода, че липсва баланс в представянето на различните й автори и течения. За съжаление, при един по-обстоен и задълбочен анализ, изводите биха били сходни. Несъмнен „шампион“ по брой книги, преведени на български е Харуки Мураками с невероятните 16 заглавия (разбира се, ако включим трите части на 1Q84). За сравнение, преведените заглавия на всички останали японски автори за същия период е по-малък. Недвусмислено е налице едностранчива репрезентация на японската литература в България. Безпорно това явление е обусловено преди всичко от два вазимозависими фактора – световната популярност на Харуки Мураками и издигането му в култ, съчетано с условията на книжния пазар у нас, а именно– превежда се това, което се предполага, че ще се купува най много. Да добием представа за мащаба на пазара на японска художествена литература, си струва да се спомене, че например за 2016 г. в Япония са излезли 13,381[1] нови заглавия, като това не включва детска, научнопопулярна и т.н. области, а всичко на всичко за същата година новите книги в страната на изгряващото слънце са 78,113.

Разбира се, не можем да търсим „вина“ у самия Харуки Мураками, затова, че е по-популярен и четен от колегите си и съответно по-предпочитан от издателите. Както прозата му, личният му живот също е достатъчно интригуващ и на моменти сюрреалистичен. Седемдесет-годишният автор израства е Кобе, а в последствие завършва университета Уаседа. За известно време е съдържател на кафене/ джаз бар в Кокубунджи с любопитното име Peter Cat. Прописва съвсем на шега, докато гледа бейзболен мач. Невероятният му успех идва след излизането на Норевежка гора през 1987. Оттогава той е сред най-обичаните японски автори. Книгите му, от които по света са продадени милиони копия, са преведени на над 50 езика. Мураками е и преводач от английски на писатели като Реймънд Карвър и Селинджър. Като влиянието на западни автори като Кафка, Вонегът или Керуак върху личното му творчество е безспорно. Затова смятам, че Мураками е обичан не само заради своите книги, които са лесни за четене и увлекателни пъзели, но и заради постмодерната му аура на интересен човек и автор, подхранвани от медиите. В този смисъл, Мураками още приживе получава култов статут и верни последователи, които се редят на опашки пред книжарниците в очакване на неговата поредна книга (е, може би не точно в България). Популярността му дори води до самоналожено изгнание. Авторът напуска Япония за известно време, за да не избегне непрекъснатите „атаки“ на своите почитатели. Съвсем като рок звезда. Като добавим и PR  мистериите около книгите му – например ръкописът на 1984 е бил видян само от седем души преди да излезе – налице е един обожествяван съвременен автор, който естествено не би следвало да бъде пренебрегван от издателите и в България. (Показателен е фактът, че в сайтът за литература chitanka.com, в който потребителите имат достъп до безплатно съдържание, книгите на Харуки Мураками не са достъпни по молба на издателя, за разлика от други съвременни японски автори. В това разбира се няма нищо лошо. Означава, че за тях има пазар.)

Корените на феноменалната му слава у нас, според мен можем да търсим донякъде в екзотизирания образ на Япония, изграден под влиянието на някои културни и литературни феномени от близкото минало, като Шогун, За Япония като за Япония на Марко Семов и филмите на Куросава (примерите са по-скоро анекдотични, а не представителни). Шогун – и сериалът, и романът – оставят дълбок отпечатък най-вече у подрастващото поколение с историите си за Япония от времето на шогуната Токугава – другоземни, необикновени, приключенски. Легендарният пътепис на проф. Семов, от друга страна,  с уникален стил съпоставя страните ни в онзи период, началото на 80те години на XX в., и съответно интересът на публиката е невероятен. Та точно подобни надниквания в историята и културата на Япония са оформили в съзнанието на българския читател един ореол на екзотика и приказност около образа на тази страна – едновременно запазила традициите и интересните си обичаи и развила се във високотехнологично съвременно чудо, място, където изящното и деликатното съжителстват със забързаността и ексцесиите на съвремието. Неслучайно дори в момента всякакви литературни опити на тема Япония (напр. Моши моши, Япония) се търсят с интерес. Оттук би следвало, че една така „благоприятна почва“ би посрещнала приветливо повече и по-разнообразни образци на съвременната японска художествена литература (освен Харуки Мураками), но уви, не точно така стоят нещата.

Самият Мураками обаче вече е заел специално място в сърцето на българския читател. За кратко ще се спра на няколко примера от печата и електронното пространство, които разглеждат не толкова творчеството му, колкото личността, ежедневието и ритуалите му, с което целя да покажа, че идолизирането му е случващо се и актуално и у нас.

Пример за желание за „разголване“ на някои от авторовите тайни е Какво е чел Харуки Мураками като дете?, публикувана в ploshtadslaveikov.com. Статията разкрива информация от картона на Мураками от училищната библиотека, за пръв публикувана от Кобе шинбун. Не съм сигурна до колко статията обаче успява да удовлетвори желанието на по-запалените фенове да надзърнат в литературните интереси на подрастващия автор, защото единственото споменато име е това на френския писател Жозеф Кесел. Подобна мотивировка вероятно има и статията Бюрото на Харуки Мураками в снимки пак в същата медия, описваща подробно работната обстановка в кабинета на писателя, като естествено се отделя специално място на изключителната му колекция от винилови плочи, червената му чаша за кафе със швейцарското знаме и чашите за моливи, вдъхновени от Майлс Дейвис. Все предмети със специално значение за един специален автор. Или поне такова трябва да е внушението. Струва си да споменем още една публикация от същия сайт със заглавие Как работят великите писатели, която нарежда Мураками до Симон дьо Бовар, Рай Бредбъри и Керуак и отново цели да удовлетвори „воайорското“ желание на публиката да надникне в и да се „отърка“ о изключителния живот и работа на известните автори.

В manager.bg пък излиза статията Харуки Мураками за котките, изневярата и Нобеловата награда за литература, която разглежда една отворена онлайн дискусия на автора с читатели от цял свят, в която той отговаря на въпросите им. А те варират от това каква е ролята на котките, така често присъстващи в сюжетите му, до търсене на съвети от читателите за извънбрачните им връзки. На последните Мураками също си позволява да отговаря като истински гуру. Все пак автор от такъв калибър няма как да не е сведущ по всякакви въпроси. (Като резултат от това начинание в amazon.co.jp може да се намери книгата Мураками сан но токоро, свободно преведено като Къта на Мураками, на чиято корица са илюстрини авторът, държащ червена чаша за кафе, зад него – котка и овца, в ръцете на която има грамофонна плоча.)

Българското медийно пространство изобилства от подобни статии в най-разнообразни по същността си електронни издания, от тези, посветени предимно на областта на културата, до женски списания, ежедневници и т.н. Темите, посветени на Харуки Мураками са предимно ролята на джаза и котките в творчеството му, както и голямата тема за Нобеловата награда, която почитателите му горещо се надяват все някога да получи. Така неизменно се стига до дискусията заслужава ли той тази награда, като автор, здраво загнезден в полето на популярната култура. Според Gaston Franssen (2017), самият Мураками е донякъде „виновен“за това си положение. А именно, че съществува известно напрежение между статута му на знаменитост и литературната стойност на написаното от него, точно защото културата на известните личности е в лоното на масова култура, докато литературният престиж се асоциира със сферата на високата култура. Според Franssen, литературната кариера на Мураками е изпъстрена с такъв тип противоречия, например опитва се да живее далеч от медийното пространство, но е звезда или фактът, че е пожънал световна слава, но в собствената си страна често бива обвиняван за това, че пише за чужда публика и т.н. По мнението на Chozick (2008), Мураками почти целенасочено е усвоил някои механизми на писане, които да го представя дихотомно, хем като японски автор за чужденците, хем като „американизиран“ пред японците. Такива техники са например универсалните теми, завоалирани в уплетен и нерзгърнат до край сюжет.

Образът на Мураками със сигурност е интересен, но нека обърнем и известно внимание на това как някои от творбите му са били възприети в България. Фактът, че липсва сериозен критически поглед върху работата му може да говори за случаен пропуск, но и да се тълкува като липса на интерес. Срещаме ограничен брой рецензии в сериозните издания за литература. Например във в. Култура, Георги Крумов разглежда За какво говоря, когато говоря за бягането (2016) в превод на Албена Тодорова – един от по-скорошните романи на автора – като акцентира върху непретенциозният начин, по който Мураками говори за своето хоби, което е аналогия на самия живот.

Пак във в. Култура откриваме и рецензията на Нева Мичева за Норвежка гора (2005), където тя обръща внимание на универсалния „джазов“ стил на автора и изразява очакването си още негови творби да бъдат публикувани на български. Уви, други рецензии и предствяния на книгите на Мураками са доста по-нелитературни и предвидени за масова употреба, например тази на На юг от границата, на запад от слънцето (2008) в literaturatadnes.com или пък са семпли представяния на новите му книги, като това на Мъже без жени (2015) в offnews.bg. В този смисъл се наблюдава и дисбаланс в във възприемането и сериозните реакции върху творчеството на писателя.

В заключение можем да заявим, че в България не само, че не е отделено достатъчно внимание на съвременната японска художествена проза, но и че даже автор като Харуки Мураками, който се радва на завидна популярност сред масовата публика, както и на сравнително добри продажби, и чийто образ е добил култов статут, не е получава вниманието и интереса на критиката, както е например на Запад (вж. Chozick, 2008 или Fuminobu, 2005). В този смисъл, трябва да си задам въпросът дали обръщаме достатъчно внимание на литературните феномени, идващи от Изток и какво още може да се направи.

Използвана литература:

Chozick, M.R. 2008 De-exoticizing Haruki Murakami’s Reception. Comparative Literature Studies. Vol. 45, No. 1, East–West Issue, pp. 62-73

Franssen, G. and Honings, R. (eds.) 2017. Idolizing Authorship: Literary Celebrity and the Construction of Identity, 1800 to the Present, Amsterdam University Press, Amsterdam

Fuminobu, M. 2005. Postmodern, Feminist and Postcolonial Currents in Contemporary Japanese Culture: A reading of Murakami Haruki, Yoshimoto Banana, Yoshimoto Takaaki and Karatani Kojin. Routledge, New York and London

https://www.kultura.bg/media/my_html/2354/c-gora.htm (посетено на 2/15/2019)

http://www.kultura.bg/bg/article/view/25714  (посетено на 2/15/2019)

https://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/%D1%85%D0%B0%D1%80%D1%83%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D1%83%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%8F%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BD%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0 (посетено на 2/15/2019)

https://offnews.bg/kultura/mazhete-bez-zheni-na-haruki-murakami-otkas-601909.html

(посетено на 2/15/2019)

https://www.ploshtadslaveikov.com/byuroto-na-haruki-murakami-v-snimki/ (посетено на 2/15/2019)

https://www.ploshtadslaveikov.com/kakvo-e-chel-haruki-murakami-kato-dete/ (посетено на 2/15/2019)

https://www.ploshtadslaveikov.com/kak-rabotyat-velikite-pisateli/ (посетено на 2/15/2019)

https://www.stat.go.jp/english/data/nenkan/68nenkan/1431-26.html (посетено на 2/14/2019)

https://www.stat.go.jp/english/data/nenkan/68nenkan/1431-26.html (посетено на 2/14/2019)

https://www.amazon.co.jp/%E6%9D%91%E4%B8%8A%E3%81%95%E3%82%93%E3%81%AE%E3%81%A8%E3%81%93%E3%82%8D-%E6%9D%91%E4%B8%8A-%E6%98%A5%E6%A8%B9/dp/4103534311 (посетено на 2/15/2019)

https://www.theguardian.com/books/2013/apr/12/haruki-murakami-colourless-tsukuru-tazaki (посетено на 2/15/2019)

https://www.reuters.com/article/us-books-japan-murakami-idUSTRE63F1AQ20100416?type=lifestyleMolt (посетено на 2/15/2019)

[1]  За по-подробна статиститка, посетете https://www.stat.go.jp/english/data/nenkan/68nenkan/1431-26.html