Кристина Вълчанова

Романът „Свети Вълк“ на Елена Алексиева за мен е нестандартен, много различен, увличащ и същевременно отвращаващ на моменти. Всеки от персонажите е като скрито „полезно изкопаемо“, което потопилият се в историята читател изравя с всеки прехвърлен лист.

Книгата е разделена на три части, във всяка от които главният герой – нов месия или просто един луд, точно както обещава четвъртата корица, се разхожда. Той няма име – наричан е пътешественик, странник и пришълец. Във всяка част той сякаш все повече се разграничава и отчуждава от останалите персонажи.

В първата част от книгата пътешественикът, пристигащ незнайно откъде, се озовава в незаконен рудник някъде около Перник. Читателят се лута във времеви отрязък между пътувания с влак, институти, див капитализъм и  „разговори по компютъра“. Същевременно е залят от подземен мрак, кал и смрад, за да се озове в цигански град и да пропътува това потапяне в земните недра заедно с главния герой. Във втората част пътникът се появява в едно застаряващо село като странник и става част от революционен отряд, борещ се с подмолните намерения на кмета. Тук читателят повече може да усети от студа, глада и страха. Третата част като един подходящ завършек събира всички персонажи от пътуването на главния герой, наречен вече пришълец. Но тук той се проявява и в ролята си на нов Исус, погледнат обаче и през погледа на новия Юда.

В ясни изречения Елена Алексиева представя една България – България от миналото, България днес, България толкова измислена, колкото и реална, за жалост. Държава не на три морета, а представена чрез три места – рудник, село и църква, и няколко персонажа, използващи някой и друг цитат от Левски, Ботев, Смирненски или известно българско произведение. Колкото и да оставах погнусена на моменти, осъзнах, че всичко това е родено от нашата действителност.

Докато четях книгата си задавах въпроса: „Луд ли е този или наистина е нов месия?“. Стигнах и до своя отговор – за мен той си остава един луд. Човек, който се представя за умен, а от устата му излизат фрази като „Ебаси!“ или „И на мен ми се иска, но с друга“. Човек, навеждащ се да помирише собствената си „стомашна болка“. Човек, успешно убедил други луди хора, че той е тяхната промяна и спасение. Човек, намерил своята Дева Мария, която никак не е девица, а още по-малко е Мария, своя Юда и Йосиф.

Струва си читателят да се потопи в недрата на „Свети Вълк“, за да се окаля, да порови и да изкопае нещо ценно или някоя и друга антрацитна твърдост, да потърси лудия или новия месия.