Мария Димитрова Пандева-Андреева

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

Представяне на книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“

Първа част

Основни идеи

1. За рецепцията и критиката на превода
2. За техниките на превеждане
3. Коментар върху схващанията за превода

Втора част

1. Коментари и наблюдения върху примери от испански на български език….10

Изводи

Библиография

 

У В О Д

Книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода” е може би първа по замисъл, в която се проследява присъствието на италианската литература у нас в широк аспект. Разгледаните примери в книгата обхващат период от 1898 до 1998 година, вододелни граници за преводната ни литература, обективирани от политическата ситуация и характеризиращи се със скок на преводна италианска литература, въпреки че, както отбелязва авторът, след 1998 година количеството на италианската преводна литература у нас чувствително нараства, при все това заглавията през разглеждания период са показателни за извървения път на превода, осветен с приведени множество факти и истории, чиито задачи са да разкрият различните аспекти на явлението превод. За целта са подбрани автори и заглавия, които биха представлявали интересен казус в светлината на превода и едновременно с това се съставя всеобхватната картина на времето. Всичко това е плод на трудоемък изследователски труд. За целта са издирени писмени документи от различно естество, обстоятелство, което спомага да се доближим достоверно до вълненията, съпровождащи всяко творчество. Представянето на италианската литература у нас започва с дискусиите около преводните издания на най-известното произведение на Данте Алигиери  – Божествена комедия. У нас известно като най-дълго преиздаваното произведение, чийто път отхвърля предположението, че времевото натрупване води до по-добър превод. Частта се характеризира с множество разгледани съпоставителни анализи на извършени преводи, а изобилието на приведен критически материал, оставен от съвременниците, онагледява бурния кипеж на дебатите, касаещи съществени страни на преводния процес: от спазване на ритъма в терцини и едновременно с това следване на замисъла на оригинала, чий езиков облик следва да спазва преводачът – на оригинала или на езика на съвременниците, какво звучене според характера на героя следва да се придаде. Акцентите в следващата част на книгата са, от една страна, въздействието на преводаческата дейност върху творчеството на преводача и отражението върху родната литература, както е в случая с поета и преводач Калин Христов, а от друга, въздействието на индивидуалния почерк върху превежданата творба. Да предадат изящните форми на сонетите на Петрарка мерят преводачески талант много от преводачите ни. Авторката оценява постигнатите  резултати на съвременно звучене и използваните форми за това. Присъствието на дадена творба у нас не винаги е вързана с въздействие й. Интересът към творчеството на даден писател може да бъде породен от извън литературни дейности на автора, подобно на съвременния черен пиар, както е с приведения пример на Габриеле Д‘Анунцио. Въпреки това не остават непризнати писателските му качества. Любопитството към случая с превода на книгата Марио Мариани „Девойките“, по сюжет сходна с „Лолита“ на Набоков, но изпреварваща я по време, се основава на скандалността, бързата реакция при появяването й на българския пазар, на рецептивността на българската публика. Какви следи оставя идеологията върху езика на преводите се анализира например при разглеждане на преводите на Мусолини, но това същевременно е и период на засилване на културните връзки. Пътят на културния диалог е проследен  и в следващата част, озаглавена „Енрико Дамиани и Милко Ралчев: дуел на преводачите“. Повод за пламналата искра между двамата е превод, този път на италиански език. Като представя ситуацията, авторът онагледява разнообразието от гледни точки по въпроса за качеството на превод, наличието на избор и добра употреба на езикови средства. Следващата личност, чиято история откриваме в книгата на Дария Карапеткова, е на писателката и преводач Фани Попова-Мутафова. Нейният път е интересен не само с богатия житейски и професионален вървеж, изпълнен с превратности, а и със запазените чернови, свързани с извършените от нея преводи. Това е един от редките случаи, в които може да се проследи преводаческият подход: съмненията, мотивациите за дадено преводаческо решение. Ролята на преводача в запълването на празнотите в българската литературна традиция в условията на тоталитарния режим се проявява в частта с преводите на италианския поет нобелист Салваторе Куазимодо на фона на сравняването на преводите на двамата преводачи Драгомир Петров и Георги Мицков. При следващия казус с Алберто Моравия се проблематизира последователността в издаване на преводни заглавия и на това как се отразява дистанцията от написване до издаване на преведеното заглавия върху възприятията на читателската публика. Как историческите промени са се отразили върху издателския процес по време на анализирания период е тема на следващата част. Освен с количествени промени на броя на преводните заглавия се отчита и предпочитания към заглавия, легитимиращи новите вътрешни модели, набелязва се промяна на лексикалния израз – по в уклон с новите реалности.  Отделено е внимание и на друга  дискусия, поставена в литературното пространство, а именно за фактора преводимост, който е разгледан в раздела за Умберто Еко. Пак там се анализира ползотворното взаимодействие между писател и преводач с оглед изясняване на неясните моменти при превода.

Обикновено анализите на преводите се представят от чисто лингвистична им страна, тук обаче, сред многоъгълни ракурси, преводът изяснява в пълнота своята топография. Така добиваме представа за преводната творба чрез културологически, традуктологически и литературно-исторически елементи. Синкретичният характер на книгата подходящо показва връзките между двете страни, взаимодействията в резултат на културния обмен, защото значението на думата мода, присъстващо в заглавието, както знаем, означава съвкупност от привички, предпочитания, вкусове, които господстват през определен период от време, а отнесено към съдържанието на книгата, значението може да се обвърже както с оставените следи в резултат от съприкосновението на италианската култура с родната, така и за обозначение на преходните явления в преводния процес, подобно на модните тенденции, под влияние на културно-политическата среда.

 

ПЪРВА ЧАСТ

1. За рецепцията и критиката на превода.

Отзивът за книгите от страна на читателите се разглежда в литературознанието с обозначението рецепция. Ролята на читателя през годините като възприемаща страна се променяла, като фокусът върху него се изместил от обект на влияние на субект на възприемане. Но за да се стигне дотук години наред основната роля на творбата била нейната възпитателна, образователна функция,  разглеждал се езикът, свойствата, връзките в тялото на творбата. Ще разгледаме съвременните рецептивни теории, опирайки се статията на Владимир Трендафилов „Рецепция и литературознание: общи положения“. В теорията на Волфганг Изер, както резюмира авторът, на читателя е отредено активно присъствие в акта на четенето, той е този който реконструира значенията на литературната творба, използвайки своя опит, тъй като значенията не се в текста изначално и всецяло, а се генерират някъде в пространството, където текстът и читател си взаимодействат. Друга рецептивна теория с по-различен уклон е тази на Ханс Ромерт Яус. Той насочва вниманието не към отделния индивидуален прочит, а към история на прочитите, като диалог между текст и читател между различни периоди. Въвежда термина хоризонт на очакване, изграден на базата на налична до този момент литература. От полисистемна теорията на Итамар Евен-Зохар, въпреки насочеността й към преводознанието, Владимир Трендафилов извлича идеята, че литературата е динамична и хетерогенна полисистема, състояща се от по-малки системи, които не са нито равни помежду си, нито еднакви. Важността на теорията за автора е, че тя разглежда всички знакови разновидности на човешката комуникация като сбор от системите култура, език и литература. За целите на рецепцията от полето на антропологията в теорията на Крифърд Гиърц, авторът извлича схващането, че културата е вид текст, който може да се анализира с подходи и методологии, близки до тези на литературния критик. Обобщението на Владимир Трендафилов за рецепцията е, че тя „изследва миналото на литературната творба, за да разлисти контекстите, които са довели до образуването на настоящия ѝ облик като явление“. Освен това предмет на нейния интерес е „вътрешността“ на творбата – тема, структура, естетическа значимост, както и това как тя взаимодейства с други творби и натрупването на „определен тип символен капитал“, като известност, слава, пренебрежение, апатия.

Изводите на Владимир Трендафилов относно рецепцията се очертават и от цялостното впечатление за „Ботуша“ на Дария Карапеткова като изведена линия за преводната рецепция: оценката на естетическото  и художественото въздействие на творбата през погледа на местния и световен отзвук. На българска почва във връзка с възприемане на творбата от страна на читателите се е препоръчвало избор на такава, която би била по-близка до неговата душевност, социална среда. Рецептивният модел в книгата е онагледен не само в моментен, но и в диахронен план. Като един от аспектите на книгата критиката на превода откроява видимите еволюционни процеси в интерпретирането на текста, като всеки следващ превод привнася нови гледни точки и е продукт на усъвършенстването на владеенето на езика, най-силно онагледено при преработка на един текст от един и същ преводач през годините. По цялото си протежение книгата нагледно демонстрира промяната, настъпила у нас след 1944 година, по отношение на издателската политика и по отношение словесното въздействие. Въпреки че се чувства известно размразяване на „хватката“ от един момент нататък, основно остава впечатлението за подбиране на преводната литература и за използване на  средства за моделиране на новата политическа действителност, в която критиката като верен кормчия подсилва достатъчно силно всяка несъответстваща на новото светоусещане черта, целенасочено и едностранчиво, докато при преводния език се наблюдава известна склонност към опростяване.

 

        2. За техниките на превеждане

В стремежа да се придържа към изходящия текст преводачът извършва множество трансформации. При това не винаги думата е обект на преобразование, често това е словосъчетание, дори цяло изречение или целия текст. Първоначално, в зората на зараждане на преводната дейност, се е наблюдавал буквализъм, превод дума по дума, поради страх от отклонение от изходящия текст. Този похват с основание е бил подложен на критика, защото преводът често оставал труден за разбиране. Постепенно се стига до осмисляне на извършваните преобразувания и на това, че всеки език съдържа  собствената логика и ритъм, които се отразяват на писането, и че при процеса на превеждане се извършва преход от една граматическа система в друга, от един начин на мислене на друг, от един езиков свят в друг. Операциите, които преводачът извършва, за да подбере правилния еквивалент на дадена дума, словосъчетание или изречение от оригинала, са известни под названието преводачески техники. В българските изследователки среди най-пълно тази тема е разгледана в труда на Светла Томанова. Авторката обособява преводаческите преобразувания в лексикални, граматически, семантически и стилистични групи. Под лексикални трансформации се разглеждат преводаческите решения, чийто начален и/или краен елемент е лексикалната единица. Към този вид трансформации са отнесени дегенерация, конкретизация на значенията, генерализация на значенията, смислово разгръщане, антонимичния превод, описателен превод. Под граматически трансформации се разбират тези преводачески преобразувания, които представляват замяна в процеса на превода на граматични форми на единиците на изходния език с формално нееквивалентни граматични форми от езика на превода при съхраняване на смисловото съответствие между тях. Най-общо те са замяна, промяна на словореда, промяна на последователността на словосъчетанията, последователността на простите изречения в рамките на сложното. Семантичните трансформации са формулирани като преводачески преобразования, които се състоят в модификация на семантичната структура на елементи от текста на оригинала в процеса на превод със съхраняване на общото смислово и функционално съответствие. Под  стилистични трансформации се разбира използването в текста на превода на езикови единици и средства, които се отнасят към друг функционален стил.

Можем да заключим, че в процеса на превод преводачът, за да достигне функционалната еквивалентност, извършва многобройни трансформации, като отчита речевата ситуация, екстралингвистични фактори, стила на текста. В оценяването на качеството на превода Дария Карапеткова отрежда все по-добро постигане на близост между превода и оригинала: „[…] от определен момент нататък (моментът на достигнатата преводаческа зрялост и техника на национално ниво) конкуриращите се преводни версии започват да глезят читателя и да задоволяват по-скоро потребността му от естетическо разнообразие, отколкото стремежа за предпазване от възможни грешки“.[1]

 

         3. Коментар за схващанията за превода.

Нееднаквостта в означенията на думите в различните езици, породени от обусловеността на всеки език от дадена среда, от природните, религиозните, социални, политически, икономически фактори, породили различен фокус на светоусещане, като и че думите в различните езици по различен начин се съчетават и групират, стоят в сърцевината на дискусията за това към кое следва да се придържаме при превода – към буквата или смисъла. Схващането, че преводът не следва да бъде буквален, да не се превежда буква по буква, а да се предава смисълът, е на основата, че такъв превод осакатява, отколкото предава идеята, вплетена в наниза на думите, защото думите не са там сами за себе си, а за да внушат някаква идея. Този дуализъм извежда необходимостта от добро познаване на целия контекст, на епохата, културата, чийто резултат е даден текст, както и наличие на познания за самия автор. Придържането към смисъла върви ръка за ръка с придържането към стила на автора, преводачът не следва да доукрасява или обеднява, защото зад всяка авторова особеност се крие авторова интенция, без чието присъствие се заличава творческият му дух. Често се изтъква, че преводът не следва да „мирише“ на превод, а следва да се чете като оригинал. Това схващане идва от годините, в които честа практика била „побългаряване“ на преводни текстове у нас, или от „неверните красавици“ на френска почва, чиито доводи на едните били, че за читателите би била чужда нечия представа, а на другите, че техният език е единствен с естествен универсален ред. Тези мотиви обаче обезсмислят превода въобще. Това противоречи и на изследователския дух на човечеството. Не водени от страх стигаме да далечни чужди земи и не от страх, че ще загубим идентичността си влизаме в контакт с чуждоземци, а  именно защото у човешкия дух тегне извечно желание за познания, за опознаване на чуждото, за лично духовно обогатяване. Когато зачертаваме различителните характеристики на нещо отвън, пренесено на наша почва, в желанието си да остане разбрано за читателите, само обедняваме своето възприятие за света, отказваме да приемем, че съществува вчувстване, различно от нашето. Отново с фокус към читателя стои въпросът как следва да се чете текстът  – като съвременен на оригинала или на превода. Този въпрос отразява развитието на езиците във времето, тъй като никой език не остава непроменен, както не остава непроменена средата, която отразява. Затова, ако се използва езикът на съвремието при предаване на текст от по далечна епоха, не би пострадала верността към оригинала, защото идеите, които се изразяват с помощта на езика не остаряват, но остарява формата, с чиято помощ се извеждат, защото духът е същият, но тялото е различно. Нито една от теоретичните постановки не изключва останалите, те само допълват многопластовия характер на преводаческата дейност.

Въпреки усилията на преводачите за повишаване качеството на преводния език и на издателите за предоставяне на читателите на стойностна литература, и едните, и другите не са могли да не се съобразяват с шестващата идеология: „В условията на режим художественото слово пробягва до криптиране, което да позволи изпращането на послания в приемлива обвивка“. [2] Независимо от регулацията и цензурата, подбора на заглавията, които да са в унисон с вътрешния модел, трудностите и преследванията, авторът допълва, че „съществува е, била е възможна форма на мимикрия, която да позволи в онези мрачни години прокарването на различното, чуждото, неидеологическото“. [3]

           

ВТОРА ЧАСТ

1. Коментари и наблюдения върху примери от испански на български език

В тази част ще се разгледат няколко примера на преводачески решения, взети от книгата на Лаура Ескивел „Като гореща вода за шоколад“. Издадена е през 2011 година, с превод от Илинда Маркова. Сюжетът е дълбоко емоционален. Тайните на кухнята са тайни и на живота. Пламъкът на любовта, на омразата и на всички човешки емоции по магичен начин се предават от гозбите, в чието приготвяне Тита е богиня, върху всеки, който ги е опитал. В общ план преводът следва образността и живостта на оригинала, а малкото срещани отклонения са незначителни и не нарушават целостта на изходящия текст.

По този начин Тревиньо бе възстановил честта на семейството си.

De esta manera quedaba lavado el honor de su familia.

Посоченият пример е приведен, за да покаже как различните народи съотнасят по различен начин абстрактните понятия, характеризиращи еднакви аспекти от действителността. При нас например честта на семейството се възстановява, докато в испаноезичните страни буквално се ‚мие‘. За да се разбере смисълът на фразата, буквалният превод не би бил подходящ, а следва да се търси съчетание, предаващо същото значение, но с изразни средства на целевия език.

Следващата фраза би могла да се подмине, но за да сме верни на образа, който възниква във въображението с прочитането на изходящия текст, би било добре фразата „Con gran exito dio en el blanco!“, предадена със  „Съвършено нападение — между очите!“, да се доближи по-близо до изходящия текст, тъй като испанският разговорен израз dare en blanco означава ‚уцелвам‘. В този смисъл на български език може да се предаде с израза ‚ уцели право в десетката‘, с което би се съхранила връзката със съдържанието на предхождаща пряката реч фраза –  „и в точния момент изстреля следните думи“.

„Това трябваше да бъде шумна сватба, ала Тита искаше да даде обед с двайсет блюда — от онези, каквито вече не се даваха — и, естествено, на него не можеха да липсват превъзходните чилес ен ногада, както го изискваше паметното празненство, въпреки че се хвърляше толкова труд.“

Se trataba de una boda intima, pero de cualquier forma Tita queria dar un banquete de 20 platos, como los que ya no se daban, y por supuesto no podian faltar en el pos deliciosos chiles en nogada, pues ….

Предаването на прилагателното intima с шумна не отразява семантиката на думата, което води до промяна на авторовата интенция. Освен това противопоставянето, въведено със съюза ала във втората част на изречението, придава неясен смисъл на цялата фразата. Значение на intima е ‚близък, интимен, доверен‘. Прилагателното в испанския текст цели да посочи, че на сватбата са поканени малък кръг от хора, и то най-близките. В българския текст се изпуска замисълът на автора, акцентиращ на това, че въпреки малобройните поканени гости сватбената трапеза е била обилна. Като по близък вариант може да се предложи: „Поканени гости бяха от тесен семеен и приятелски кръг, но въпреки това Тита искаше да даде обед с двайсет блюда – от онези, които вече не се даваха …“.

Вероятно преводаческото решение е продиктувано от посочената бройка гости в текста – 80, която според българските обичаи съвсем не е сватба в тесен семеен и приятелски кръг, но не и за страна като Мексико. Въпреки това в текста авторът, посочвайки бойката, пояснява че поканените 80 души са измежду най-близки роднини и приятели. Това се изяснява с поставянето на прилагателно най-близък пред двете групи поканени – роднини и близки. Като се измества прилагателното само пред групата приятели, се стеснява бройката само на този кръг от поканените.

Habian invitado a la boda a 80 personas entre parientes i amigos de los mas intimos.

На сватбата бяха поканили осемдесет души роднини и най-близки приятели.

Възможно решение: „ На сватбата бяха поканени осемдесет души измежду най-близките роднини и приятели.“

Захвърли сакото върху леглото и затърси хапче срещу главоболието си.

Con rabia lanzo el saco sobre la cama y se puso a buscar la pastille para que le calmara el dolor de la cabeza.

В този пример е изпуснато предаването на съществителното rabia, описващо емоционалното състояние на лицето, което значително обеднява картината на въздействието. Rabia означава силно емоционално чувство на бяс, ярост, затова като възможно решение може да се предложи: „Яростно захвърли сакото върху леглото и затърси хапче срещу главоболието си“.

 

ИЗВОДИ

Ако възприемем определението за превод на Хюсън като междуезикова конверсия, цитирано от Искра Ликоманова (2002:36), то за да извърши тази конверсия, преводачът трябва да разлисти всички пластове, намиращи се под видимата повърхност на думите, фразите, дори на целия текст. И тъй като пространството между оригиналния и преводния текст е изпълнено с разнообразни и различни за всяка култура, епоха дадености, то не може да се очаква и напълно гладко отражение. Както всяка литературна творба е продукт на своето време, така и преводът е продукт на своето. Времевото натрупване на преводачески практики е довело до изкристализиране на това как трябва да се превежда. И в това отношение разгледаните преводни творби в „Ботуша в българската литературна мода” на Дария Карапеткова са представени иновативно като комплекс от аспекти в синхронен и диахронен план. Изведено е аналитично как индивидуалността на преводача се отразява върху преводната творба, но и как творбата повлиява върху българската литературна среда. Политическата система също оставя своя отпечатък върху подбора на преводни заглавия и оказва въздействие върху читателската рецепция и върху преводния език. Преводачът е в непрекъснат стремеж към максимално вярно приближаване към творбата. И в това приближаване, в контакта с чуждата литература, представител на друга култура, се извършва въздействие и взаимодействие едновременно, което обогатява приемащата култура с нови идеи, мисли, форми, служещи за подтик към развитие на свои собствени. С това трябва да се изтъкне и ролята на преводача, който, в търсене на преводно съответствие из лабиринтите на смисловите цялости на текста, води непрекъсната вътрешна борба, в която професионалната му подготовка би била недостатъчна без отражение на ярката му индивидуалност и творчески дух.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Васева, Иванка. Стилистика на превода. С.: Наука и изкуство, 1989.

Врина-Николов, Мари. Отвъд пределите на превода. С.: Колибри, 2002.

Ликоманова, Искра. Преводът между теорията и практиката. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2002.

Томанова, Светла. Междуезиково взаимодействие в превода. Б.: УИ „Неофит Рилски“, 2009.

Бархударов, Л.С. Язык и перевод. М. 1975.

 

Онлайн източници:

Владимир Трендафилов „Рецепция и литературознание: общи положения“. Електронно списание за хуманитаристика Littera et lingua.

 

 

 

[1] Дария Карапеткова. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела, 2012, с. 17.

[2] Дария Карапеткова. Ботуша в българската литературна мода. С.: Сиела, 2012, с. 207.

[3] Пак там.