Берна Емурла

Увод

       Настоящата курсова работа има за цел да представя книгата Ботуша в българската литературна мода на Дария Карапеткова, в която се разказва за историята и присъствието на ключови италиански произведения на българска почва. Книга, представляваща ценно свидетелство за езиковите и културните трансформации в България от Освобождението до 1989 г. през призмата на множество италиански произведения. След представянето на книгата ще направя коментар на превода на откъс от романа Страданията на младия Вертер на Йохан Волфганг фон Гьоте. Ще се опитам да посоча постиженията и пропуските на превода, направен от Асен Разцветников. 

Представяне на книгата Ботуша в българската литературна мода на Дария Карапеткова

       Дария Карапеткова е изтъкнат преводач от италиански език, литературен критик и преподавател в Софийски университет Св. Климент Охридски. Преподава граматика, теория и критика на превода, както и дисциплини, свързани с развитието и проблемите на съвременния италиански език. Превела е множество творби на италиански автори като Елена Феранте, Джузепе Модрич, Тициано Терцани и други. Същевременно е автор на монографиите За превода и Ботуша в българската литературна мода, която ще представя накратко.

       Прилагайки широките си познания по история на италианската литература, авторката създава книга, в която се стреми да проследи присъствието на преводната италианската литература у нас с оглед на влиянието, което оказва в литературните и културни среди и съответно приема, който страната ни оказва на италианските литературни произведения. Разгледаните в книгата примери обхващат дългия период от Освобождението до 1989 г. – изключително сложен период, открояващ се с исторически обрати и оскъдно присъствие на италианските произведения на българска почва. Това е забележителен научен труд, в който са подбрани емблематични италиански автори и творби, които будят интерес в светлината на превода не само в положителния смисъл, но и обратното; творби, които са представлявали предизвикателство за преводачите. За целите на настоящото изследване се използват български източници (напр. преводи, отзиви, статии, рецензии и критики). Книгата се състои от 13 глави, всяка от която е посветена на определено произведение, автор, преводач или определен времеви период. Няма да коментирам всяка глава поотделно. Ще се опитам да направя цялостен преглед на книгата, спирайки се на ключови моменти от всяка глава.

       В книгата Ботуша в българската литературна мода Дария Карапеткова разглежда рецепцията на италианските литературни произведения, преведени на български език в горе споменатия период – от Освобождението до 1989 г. Преводът се изследва като част от взаимодействията между две национални култури. Социополитически обрати в историята ни дават повод да се изледва приема на италианската литература (а и не само) от страна на българите. Италия обикновено се гледа през стереотипите. Съществуват множество фактори, които оказват влияние върху нагласата на българския читател. Със своя труд, който буди интерес у читателите, авторката се опитва да се пребори с тази нагласа, наблягайки на мястото и значението на италианската литература в родната ни литература.  В книгата се обръща внимание и на езиковите аспекти на превода. Преводът се приема като външна намеса в културните и обществени дебати на дадена национална територия.

       Засяга се и въпросът за това, как въпреки идеологическите бариери италианската преводна литература успява да остави следа в българското литературно пространство. По отношение на този въпрос авторката излага възгледите на Стефано Ардуини (италиански езиковед и теоретик на превода), който казва следното: Всъщност историята на културата и на литературата са белязани от „инвазията“ на превода и единствено културните институции са склонни да не признават това. Например историите на литературата, предназначени за училищата, се опитват да представят традицията като културен континуум, в който разривите и новостите са все вътрешни спрямо самата традиция, като поставят на втори план контактите, взаимодействията, преводите и разновидностите, които са представлявали основополагащ материал за формирането на канона (Карапеткова 2012: 15). Според него литературните стратегии и преводаческият избор са тясно свързани с идеологическите решения на една епоха и са от голямо значение за определянето на идентичности и граници.

       Безспорен е фактът, че външните модели и форми играят значителна роля в едно вътренационално развитие. Именно въз основа на това твърдение се извършват всички обзорни прегледи на чуждестранната литература. Във връзка с това Дария Карапеткова цитира Атанас Далчев: И ако влиянието на родната книга е в известен смисъл консервативно, утвърждава традицията и поддържа една постоянна линия, влиянието на чуждата книга е често пъти обновително, бих рекъл, революционно (Карапеткова 2012: 16).

       Всъщност книгата до голяма степен представлява критика на превода. В нея се разглежда качеството на превода, като често се сравняват няколко преводни версии на едно и също произведение и вариант, предложен от самата авторка. Прави се съпоставка между оригиналните текстове и техните преводи, посочват се техните силни и слаби страни, като се обръща внимание на годината им на издаване. Важно е да се уточни, че разгледаните преводи са направени директно от италиански език, а не чрез посредничеството на трети езици. Авторката не пропуска и въпроса за остаряването на превода, за нуждата, както и ползата от нов превод и осъвременяване на вече преведено произведение, за краткия му живот и за изменението на убежденията за това как трябва да се превежда. Анализът на преводите се развива в три посоки, като в първата акцентът е върху ключови имена в италианската литература като Данте Алигиери и Франческо Петрарка. Авторката анализира българските преводи на Данте Алигиери, който тя нарича божественият италиански поет – ад за преводачите рай за критиците. Особено внимание се отделя на присъствието на поемата Ад в нашата литературна среда. Изтъкват се различията между преводите й, както и постиженията, направени от преводачите по онова време. Обект на разглеждане в книгата е и творчеството на Петрарка, а именно неговите прочити и преводи. Второто направление засяга знакови имена от преводаческата сфера  като Фани Попова-Мутафова. Споменава се за нейните постижения като преводач, за техниките и практиките, които прилага, както и за доброто й познаване на италианската действителност. Накрая акцентът пада върху главните действащи лица в преводаческата сфера и скандалите и дискусиите, възникнали между тях. Като пример в това направление може да се посочи текстът Дуел на преводачите. Всичко казано дотук показва колко много усилия и какъв широк спектър от познания са вложени за написването на този научен труд. Качествата и ценностите на труда наистина са безспорни. Ненапразно проф. Джузепе дел` Агата от Университета в Пиза споделя в предговора на книгата, че запознавайки се със съдържанието й не само е открил потвърждения на своите „огледални“ изследвания, но и, че е научил нови неща, че е впечатлен от езика на Дария Карапеткова, съчетаващ научната прецизност с увлекателна стилистична изобретателност.

Коментар на превода на откъс от романа Страданията на младия Вертер на Йохан Волфганг фон Гьоте

       През 1774 г. Йохан Фолфганг фон Гьоте създава епистоларния роман Страданията на младия Вертер, считан за едно от най-великите произведения на т.нар. период Бурни устреми. Романът се състои от две части, като първата е съставена от писма на главния герой Вертер и издателя, публикувал романа, чиито послания са адресирани до читателя, докато писмата на главния герой са адресирани до неговия верен приятел Вилхелм. В тях Вертер споменава не само за събитията, случващи се в житота му, но и за своите чувства и интимни приживявания. Текстовете във втората част наподобяват повече на записки от дневник. Действието в романа се развива в периода 4 май 1771 г. – 24 декември 1772 г. Страданията на младия Вертер може да се нарече и автобиографичен роман“. Писателят говори за любовта си към сгодената Шарлот Бъф, с която се запознава през 1772 г., а трагичният изход от тази любов е вдъхновен от самоубийството на негов приятел, влюбен в омъжена жена.

        След краткото представяне на книгата ще се концентрирам върху същинската част на задачата ми. Ще споделя впечатленията си от  достойнствата и пропуските в преведената на български език книга от Асен Разцветников. Езиковият стил на Гьоте със сигурност не е лесен за разбиране, особено за сегашното поколение. Все пак творбата е написана преди няколкостотин години, съответно езикът, на който е написана, е архаичен. Например месец юли е изписан Julius. Когато четох оригиналната версия на романа, имаше моменти, в които няколко пъти изчитах едно и също изречение, за да схвана смисъла. Предполагах, че преведеният вариант на книгата ще се чете по-лесно, но се оказа обратното. В оригиналния текст изреченията често се прекъсват с възклицания, които изразяват чувствата на главния герой. В преведената на български книга тези възклицания сякаш прокарват граница в изречението – то се разпокъсва и звучи неествествено. Направи ми и впечатление как в по-дългите изречения няма смислова връзка между отделните подчинени изречения. Няма как да не се забележи и наличието на буквален превод. Няма да посочвам конкретни примери от книгата за изброените пропуски, а ще се съсредоточа само върху откъс от нея.

       Коментарът ми ще бъде върху превода на писмото от 16 март от втората част на книгата. Интересен е случаят с превода на първото изречение Es hetzt mich alles , в превод на български: Всичко ме дразни. Глаголът hetzen има няколко значения: гоня, преследвам (дивеч); насъсквам (куче); подстрекавам, насъсквам (срещу някого); тичам, бързам. Преводачът прави своя избор откъм друг глагол. Има логика в това да се използва глаголът дразня, но употребата на глагола преследвам също би била уместна. Що се отнася до следващото изречение, много ми хареса как преводачът не е превел буквално думата Empfindlichkeit, която оначава чувствителност;податливост. Ако я беше превел буквално изречението щеше да звучи по следния начин: Днес срещам госпожица Б. в градината; не можах да се въздържа да не я заговоря и да й покажа, щом се отдалечихме малко от обществото, чувствителността си от неотдавнашното й държание. Преводачът е постъпил правилно, замествайки тази дума с думата огорчение. Но за сметка на това изречението не звучи много добре. Според мен това се дължи на словореда. Ако се разместят подчинените изречения или определени думи в изречението, може да се постигне по-добър резултат. Друго нещо, което прави впечатление е, че думата Allee (алея) е заместанена с думата  градина. Но това изобщо не е фатално, защото не променя смисъла на текста. В следващите няколко изречения от писмото откриваме буквализъм: Как сте могли да изтълкувате така моето смущение, когато познавате сърцето ми? На български никога не се изказваме по този начин. Репликата по скоро е със следния смисъл: при положение, че ме познавате; и ето ти сега шум! На български не съществува такъв израз, обикновено казваме много шум за нищо, но конкретното в този случай тази част може да се преведе и като и сега какво или просто си знаех. Други примери, клонящи към буквализъм са: Как, госпожице? — рекох аз, като прикрих уплахата си: защото всичко, което Аделин ми бе казал завчера, пробягна в тоя миг като гореща вода по жилите ми.(тук се има предвид беше шок за мен) — Колко много ми струва това! — рече милото същество със сълзи на очи; Аз не бях вече господар на себе си (израз на немски език), бях с намерение да се хвърля пред нозете й. — Обяснете се! — извиках аз. Сълзите течаха по страните й. Аз бях извън себе си. Тя ги бършеше, без да мисли да ги крие. Преводът, който предлагам аз е следният: Не можех да секонтролирам, исках да се хвърля в краката й. – Кажете нещо! – извиках аз. Сълзи се стичаха по бузите й. Не бях на себе си. Бършеше си сълзите, като искаше да ги прикрие;  Да слушам всичко това, Вилхелме, от нея, с гласа на най-искрено съчувствие — аз бях покрусен и още съм препълнен от гняв. Думите на Вертер: Аз бях покрусен и още съм препълнен от гняв са преведени по смисъл, а не буквално. Преводачът използва думата покрусен вместо изтощен (zerstört), а побеснял (wütend in mir) заменя със словосъчетанието препълнен от гняв. Буквален превод срещаме и в края на това писмо: Ах, сто пъти съм сграбчвал ножа, за да дам въздух на това потиснато сърце. Разказват за един вид благородни коне, които, когато са страшно разпалени и пресилени, сами, по инстинкт, разкъсват със зъби една своя жила, за да могат да си поемат въздух. Често пъти ми е тъй; искал бих да отворя една своя жила, която би ми донесла вечната свобода. За разлика от горепосочените примери, в това изречение буквалният превод звучи добре на български. Би било добре ако се каже бих искал, вместо искал бих.

        Романът наистина е труден за превод. Преводачите, в стремежа си да се придържат към оригинала, често превеждат буквално, но това не прави текста разбираем. Посочените от мен примери за буквален превод могат да бъдат заменени с еквиваленти. Така смисълът на текста ще се запази и читателят няма да се натоварва допълнително.

       Освен буквално преведени изречения, има и изречения, които са съвсем безсмислени. Например: Вертере, аз трябваше да изтърпя миналата нощ и тая заран по една проповед за моите отношения с вас и да слушам как ви принизяват и тъпчат и можех, и посмях да ви защитя само наполовина; Тя не чувствуваше какво милосърдие би сторила, ако премълчеше всичко това пред мене; а тя добави и още какво ще плещят по-нататък хората, как известен вид люде щели да тържествуват, как ще се подбиват и радват сега, че съм наказан за моята гордост и подценяване на другите, в което нещо отдавна ме укоряват. Подчертах думата безсмислени, защото те са безсмислени за нашето поколение. Както става ясно и от книгата Ботуша в българската литературна мода, при анализа на такъв превод трябва да се има предвид, че той е правен много отдавна. Българският език на подобен превод няма как да не е остарял. За човек от моето поколение това започва да бъде неразбираемо, тъй като някои думи са използвани в значения, които днес не са актуални. Но това не би трябвало да означава, че изреченията са безсмислени. Просто са неясни. Ако наистина се съобразим с периода, през който е преведено Гьотевото произведение, в примерите ми за безсмислени изречения няма никакъв проблем, като изключим остарелия български език, който за времето си е бил напълно приемлив и верен.

       В заключение бих искала да споделя, че преводачът трябва да разбира всяка дума от изходния текст, за да предаде смисъла му изцяло. Дори една единствена дума, която е преведена грешно или не е на място, може да наруши цялостния смисъл на текста. Освен това не е достатъчно да се разбира източника, но и целевият език трябва да се владее много добре. Често срещана грешка при преводите е, че човекът, превел текста, е разбрал смисъла му, но не може да го предаде на масовия читател. Обикновено това става и когато текстът се превежда буквално.

Библиография:

1. Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.
2. Карапеткова, Д. За превода. София: Колибри. София: Колибри, 2014.