Гергана Дадова

Книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода“ отразява емблематични моменти от присъствието на италианската литература в България в периода от 1878 до 1989г. Основна цел на представеното в книгата е да оформи представата за рецепцията на тези произведения в българската среда в този период, което предизвиква и много преводачески казуси. Отразени са преводите на Дантевия „Ад“ и в цялост на „Божествена комедия“, които са дело на различни преводачи като Константин Величков, Иван Вазов, критиката на Кирил Христов, Милко Ралчев и др., а освен това и се изказва ясна позиция в защита на вече утвърдените от традицията преводи, като се изтъкват техните предимства и недостатъци и се прави съпоставка между идеите и разбиранията на различните преводачи въз основа и на появата на преводите им.

Друго произведение, което е разгледано в книгата, от гледна точка на превода и рецепцията му, е „Последните писма на Якопо Ортис“ на Уго Фоскало, в превод отново от Кирил Христов. Засегнато е и творчеството на Петрарка и Д‘Ануцио, отзвука от тях в България, възприемането им по времето  на поява на преводите. Засяга се темата за възприемане на творчеството на Марио Мариани както в Италия, така и в България, дейността на Боян Дановски и неговия принос не само в преводната литература по онова време, но и в театъра. Книгата обхваща и коментари за преводи на произведения на Мусолини и тяхното приемане в българската среда по време на управлението на Земеделската партия. Книгата разглежда обстойно творчеството на Фани Попова-Мутафова и нейната личност като цяло. Не остават по-назад и описанията на дейността на Драгомир Петров.

Фани Попова Мутафова е не само писателка, но и автор на статии с литературна и социална насоченост, а освен това, основна част в нейната дейност са именно преводите. Тя е определяна като най-широко печатаната писателка преди социализма. Нейната биография е доказателство за това, че в определени отрязъци от времето съществуват и неудобни творци, които са отхвърляни и критикувани по една или друга причина. Въпреки това, тя остава в литературната историята с преводите си от италиански и многократно е изтъквано колко е важно това един преводач да владее перфектно езикът, от който превежда, какъвто е и случаят с Фани Попова-Мутафова – тя се занимава с изключително сериозни текстов, един от които е романът на Луиджи Пирандело „Изключена“, в който тя показва изключителна техника на писане и на познаване на италианската действителност, за което свидетелстват бележките под линия. Тя изящно предава и изказа на Грация Деледа в романа „Елиас портолу“ на български език, като борави свободно с българските фрази, а приемането на произведението от българския читател е изключително сполучливо, заради приликите и аналогиите с българската ситуация и действителност. Интересен подход е това, че преводачката запазва в преводния си текст фрази в оригинал на италиански или имена на латиница, а преводът им остава под линия, без да се споменава нищо в самия текст. Освен това много неща са преведени буквално и са описвани сравнения, които не са характерни за българските разбирания.

Едно от основните предизвикателства за преводачите е предаването на диалект от един език на друг. Не по-назад обаче остава и предаването на жаргон. Полето на рецепцията очертава възприятието на дадено произведение от читателя в определена културна среда и приемствеността, която възниква в следствие на това. Читателят се явява като субект на възприемането. В основата не рецептивната теория седи рецепцията на литературния текст и въздействието върху потенциалния му читател. От значение е това в каква историческа ситуация се чете дадения текст. Една и съща литературна творба може да претърпи промени спрямо това. За това рецепцията очертава в най-общи линии разбирането на литературната творба в конкретен отрязък от време. Тя проследява възприемателския вкус в определен исторически момент, тъй като историческите условия са отговорни за реакцията на читателя към една творба. Рецептивната теория се разгръща през 50-те и 60-те години, което също е било повлияно от различни исторически фактори, които пък от своя страна също оказват важна роля и върху литературата. Литературата отговаря на въпросите, повдигнати от заобикалящата я среда. Литературната рекодификация дава възможност на съвременните ѝ читатели да възприемат онова, което обикновено не могат да видят в обичайния процес на живеене, а освен това, тя прави възможно следващите поколения читатели да улавят реалността, която никога не е била тяхна. Текстът, възникнал в даден контекст на истрическото развитие, взаимодейства не само със своята социо-културна среда, но в равна степен и със своите читатели. Езиковите знаци и структури предизвикват разгръщане на разбирането на произведението, което от своя страна пък представя и трудността за преводача да предаде именно същото значение, при положение, че ситуацията в различните страни от историческа, политическа, социална и културна страна се различават малко или много в конкретния исторически момент. В този момент идва и взаимодействието текст-читател, което доизгражда представата за рецепцията.

За да подкрепя тези твърдения с примери, ще обърна внимание на две произведения на Джеръм Д. Селинджър и техните преводи, които са се утвърдили в българската литературна традиция. Това са разказът „На Есме – с обич и омерзение“ и романът „Спасителят в ръжта“. Разказът е публикуват за първи път през 1950г. и отразява главно последствията от Втората световна война върху обикновения човек. Застъпен е и автобиографичният контекст, т.е героят на Селинджър е военен, който обича да пише писма и разкази и който преживява психологичен срив след войната. Такава е съдбата на голяма част от войниците по онова време, такава е и съдбата на самия Селинджър. В образа на сержанта могат да се разпознаят много от съвременните читатели на произведението, което въздейства на рецепцията им през 50-те години. Днешният читател може да научи нещо, на което не е бил свидетел, за което само е слушал и чел, т.е. рецепцията би била по-различна от тази, която е предизвикала интереса на широката обественост в Америка по онова време,о и по света. Единственият превод на произведението на български език е този на Тодор Вълчев от 1985г., т.е преди прехода. Когато днес четем този превод, виждаме, че е използван остарял език, който е и повлиян от действителността на онова време. Селинджър използва много ругатни, които са предадени цензурирано, но и не съвсем (ако ги сравним с оригинала). Правят впечатление и някои неуместни за съвремието изрази, които обаче отразяват българската действителност от онова време и са донякъде оправдани, тъй като вероятно са били използвани (напр. „Ya writin’ letters?“ е преведено „Писма ли шрайбаш“, при положение, че нито героят, нито речта му като цяло не дава никакви индикации да използва немския глагол, в случая побългарен). Това показва, че езикът е динамичен механизъм, който отразява спецификите на времето си. Вероятно в разговорната реч са се използвали такъв тип изрази и за тогавашния български читател е нормално да вижда нещо подобно в текст, но днес това звучи непривично и далечно, дори неуместно. А и в крайна сметка, този тип превод е некорктен и подлежи на критика. Все пак е трудно да се постигне баланс между разговорния стил и жаргона на два различни езика. А героите на Селинджър говорят изключително специфично, с оглед на жаргона и стила на изразяване. Ако трябва да съпоставим времето на издаване на превода и съвременния момент, за тогава той е бил актуален и приемлив, но днес се вижда остарелият български език и изказ и съответно рецепцията на произведението ще се различава от тогавашната. Другото различие в рецепцията е фактът, че събитията на вонйата са отзвучали значително. Въпреки това, този тип разкази имат своята историческа и литературна значимост, която вероятно ще остане и занапред във времето. Макар и тези теми вече да не са толкова актуални, продължават да представляват интерес за съвременния читател, което пък показва незалязващата сила на даден писател и неговите произведения. Пък и все пак темата з войната не е единствената застъпена в разказа, така че от друга страна, универсалните теми винаги са и ще бъдат актуални.

Първият превод на романа „Спасителят в ръжта“ е дори още по-стар от този на разказа. Оригиналното издание The Catcher in the Rye излиза в печат през 1951г., а преводът на Надя Сотирова на български език е от 1965г. Тук отново можем да кажем, че преводът носи характеристиките на епохата си. През 60-те год. в България, а и не само, е имало наложена цензура за това какъв език може да се използва в една книга и какъв не. Имало е и тенденция на окултуряване на речта. Отново в оригиналния текст на произведението има куп жаргонни думи, които е било изключително трудно да бъдат предадени адекватно на български език, информираността на преводачите е била в пъти по-малка, отколкото в днешно време. За това и първият превод на романа е доста преработен и са се изгубили някои от характеристиките в говора на главния герой. Речта му е доста по-изчистена, отколкото е в оригинала. За времето си обаче това е един доста добър, а и утвърден превод, с който дълги години никой не си е позволил да спори. Изписана е много и противоречива критика за романа и възприемането му през 50-те години както в Америка, така и по света. Това показва единствено каква е силата на рецепцията в различния читател и че едно произведение не може да съществува без неговата публика. Със сигурност винаги има разнородни мнения, но е важно да отбележим, че именно заради темите, които обхваща и по-нестандартния си вид, романът привлича вниманието на читателя тогава, но и до ден днешен. Много хора може би припознават себе си в Холдън Колфийлд, без значение от тяхната възраст, националност или раса. А как изобщо е възможно един писател да постигне такава всеобхватнст и (умишлено или не) да се докосне до толкова възприематели по света за такъв голям период от време. В такъв случай, макар и различен за времето си на създаване, романът се оказва универсален в по-широк аспект, вероятно заради индивидуалистичното му послание. Преди години, Адам Гопник пише в списание Ню Йоркър, че Холдън Колфийлд до такава степен става част от живота на своите читатели, че те го възприемат като човек, на когото могат да звъннат по телефона, отколкото като литературен герой, когото да анализират. Има случка, в която четирдесет годишен мъж дава книгата на дванадесет годишния си син, тъй като се е тревожел времето и начинът на мислене да не са се променили прекалено много. Но момчето приема книгата по същия начин, както и баща му, за него тя се превръща в чернова на житейски пътеводител и то използва последните няколко реда за свое мото в училищния годишник. Книгата очертава една цяла съвкупност от човешки опит, чиято тема и послание позволяват на възприемателя на произведението да не променя до голяма степен рецепцията си, без значение от историческия период. От друга страна, ако се върнем към първия превод на български език, казахме, че езикът влияе и оказва важна роля върху възприемането. Именно за това, през 2017г. на българския книжен пазар излиза ново издание, със съвременен превод, който е дело на Светлана Комогорова. В свое интервю, тя самата казва, че нов превод е нужен тогава, когато в езикът и в действителността са настъпили значителни промени. И така, в новото издание Холдън (а и не само) е доста по-осъвременен от гледна точка на начина му на изразяване, което променя и представата и рецепцията на читателя в съвремието. Това допринася за предизвикване на интереса на по-младите читатели, които ще могат да възприемат по-лесно една книга, определяна като класика. Що се отнася до рецепцита – несъмнено езикът има водеща роля за въздействието на едно произведение в определен момент във времето.

Рецептивната теория подпомага изясняването на това защо и как един и същ литературен текст може да значи различни неща за различни хора в различни времена. Неизменна част от рецепцията на дадено произведение, било то преведено или в оригинал, играе езикът, който е използван. Годините и историческият контекст също влияят безусловно върху читателя, но в най-общи линии рецепцията зависи строго индивидуално от човека, който се е захванал с дадено произведение.

Използвана литература:

1. Изер В. Рецептивната теория. Поглед назад.
2. Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.
3. Трендафилов, В. Рецепция и литературознание: общи положения. С, 2014
4. Гопник, А. Джеръм Д. Селинджър
   (http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/dzh-d-selindzhur)