Автор: Нина Билева

Дария Карапеткова е проникновен критик и наблюдател на съвременната италианска литературна сцена. Благодарение на нейните преводи българските читатели могат да стигнат до книгите на автори като Джузепе Модрич, Елена Феранте, Изабела Албрици, Тициано Терцани. „Ботуша в българската литературна мода“ на Дария Карапеткова е изследване, в което опитът на внимателния читател и преводаческият талант сe обединяват, за да проследят рецепцията на италианската литература. Книгата проследява перипетиите по „вноса“ на Ботуша в България между 1878 и 1989 г. през преводаческите усилия на конкретни хуманитаристи, които превеждат и така въдворяват в българското публично пространство италианска литература – от високите европейски образци (творбите на Данте, Петрарка и Микеланджело) до съвременните „модни“ автори (Алберто Моравия и Умберто Еко). Подобна обща рамка прави залога на монографията двоен, доколкото засяга както тясно естетическите и лингвистичните (не)сполуки на превода, така и широкото поле на социокултурната динамика при италиано-българския трансфер. Това, което прави книгата толкова съблазнителна за читателя, е поднасянето, или „преводът“, на теоретично-интерпретативна материя с невероятно леко перо. Вкусът към детайла на Дария Карапеткова, усетът й за конфликтни и дискусионни зони, критическият й поглед превръщат изследването в занимателно четиво.
Едно от първите неща, които няма как да останат незабелязани от читателя, е наличието на богата библиография, с която Дария Карапеткова виртуозно борави. В увода авторката отделя внимание на количествената представеност на италианската литература в България, като отбелязва, че „историческите и политическите допирни точки между Италия и България като че ли биха предполагали по-голяма интензивност на литературния внос”, но разглеждайки превода „като външна намеса в културните и обществени дебати”, не пропуска да изтъкне, че „присъствието на италианска литература в български превод не е преставало да намира пролуки в идеологическите бариери”. Спирайки се на въпроса за „конкуриращите се преводни версии”, авторката отчита факта, че те „започват да глезят читателя и да задоволяват по-скоро потребността му от естетическо разнообразие”, но подчертава „нуждата” и „ползата от осъвременяване”. Аспектите на превода, върху които Карапеткова се спира, са богато подкрепени от цитати на мнения на личности, свързани по един или друг начин с превода. Според талантливата италианистка строго националният контекст отрежда на преводача „леко незавиден статус”, но относно преводачите от италиански не пропуска да изрази колегиално отношение, подчертавайки тяхната „подготвеност и ерудиция”, както и факта, че „нерядко са давали начален тласък на емблематични културни дискусии и са ставали причина за допълнителен интерес към конкретния продукт”.
Няма как да не бъде отбелязано на първо място похвалното умение на Дария Карапеткова да изразява основни идеи в оригинални заглавия. В първа глава, посветена на преводите на Данте, които авторката причислява към т.нар. „ускорено развитие”, намират място обширни и професионално издържани коментари върху всички преводи на трудовете на Данте. Отчитайки особеностите на всеки от тях и отдавайки им дължимото, Карапеткова присъжда първото място в класацията „за най-често преиздавана преводна версия” на Константин Величков, отношението към превода на когото личи в тематичния завършек на главата. Индивидуалността на съперника му Кирил Христов е подчертана още в заглавието на втора глава, посветена на колоритния преводач и на преводите на Уго Фосколо. Към „ярката индивидуалност” на Христов авторката отнася дори „авторизиращите своеволия в превода”, вписвайки в парадигмата на индивидуалността на преводача и преводите на Милко Ралчев и Драгомир Петров. В противовес на типологически слабо подлежащото на трансфер в балкански контекст (за да си послужа с думите на проф. Джузепе дел’Агата) творчество на Петрарка, обект на трета глава, Дария Карапеткова предоставя на читателя богат съпоставителен материал, съчетан с вещ анализ на преводаческите техники. Безспорният талант на авторката като преводач проличава още в примерния превод на изречения от Габриеле д’Анунцио, служещ за онагледяване на ощетяването на „формалната пищност” на автора, чието литературно присъствие в България, „проследено внимателно и без заслепение от специални ефекти”, е тема на четвърта глава. Пример за име на автор от „редови регистър” е това на Марио Мариани, чието творчество е повод българският читател да „демонстрира висока степен на нетърпимост към тесногръдието и цензурата, като се бори за правото си да прецени лично кое изкуство е стойностно и кое – не”. „Езиковите и културни трансформации”, „завишената идеологизация” на езика, „културата и стилистиката на говоренето в условията на режим” и новите тенденции, които налага „идеологическата обагреност”, са обстойно разгледани в шеста глава, посветена на „книжовното пребиваване” на Мусолини в България и част от значителното внимание, което авторката отделя на връзката превод – идеология. Още един конфликт, освен този между Константин Величков и Кирил Христов, намира място на страниците на книгата – „дуелът” между Енрико Дамиани и Милко Ралчев е обект на разглеждане в отделна глава, където Дария Карапеткова не пропуска да отбележи значимостта на двете главни действащи лица, изразявайки положително отношение и към двете фигури. В осма глава авторката налага образа на „съвестна и компетентна познавачка на оригиналния и на своя роден език” на Фани Попова-Мутафова, чиято редакторска дейност също е предмет на анализ. В следващата глава авторката запознава читателя с поета Салваторе Куазимодо и най-вече с неговия „конгениален” български преводач Драгомир Петров, но се спира и на постигнатото от Георги Мицков, друг преводач на Куазимодо, отново предлагайки възможност за съпоставка, както и на „достойнствата на Драгомир Петров като автор на собствена поезия”. Акцентите в интерпретирането на Алберто Моравия и даването на гласност на мненията на литературни критици като че ли отнемат място на критиката на превода, умело вплетена в изложението, в десета глава. Около „високо професионалните резултати” от преводните версии на поезията на Микеланджело е структурирана единадесета глава, където Карапеткова умело съчетава литературен анализ и критика на превода. Изключително детайлна идеологическа картина на социалистическия режим, критика на превода и изненадващ талант на преводач на рими се преплитат в главата „Многото пластове на социалистическата почва”. „Пренаписването” на „Името на розата” и „фината и прецизна работа на преводача” Никола Иванов няма как да не намерят място в монографията и затова на тях е посветена последната (но не по важност), тринадесета глава.
Завидна е лекотата, с която Дария Карапеткова отчита достойнствата на всички разгледани преводи и която е налице във всички глави на книгата. Без да пренебрегва недостатъци и несъвършенства на превода, авторката има най-вече склонност да се фокусира върху положителните страни на преводите обект в изследването, да оправдава аргументирано възприетите преводни решения, като никога не обвързва последните с невежество. Чести „гости” в монографията са други критици и литературоведи, чиито мнения авторката представя с цел да бъде максимално обективна. Разглеждайки преводи, съдържащи пропуски или неточности, нерядко Карапеткова предлага свои преводни варианти, в които ярко проличава невероятният й талант на преводач, неизменен спътник на нейната професионално формулирана критика на превода. Прави впечатление, че авторката никога не осъжда едно или друго несполучливо преводно решение, а в най-лошия случай ги определя като „леко пресилен буквализъм”, „епизодични лексикални неточности”, „очарователни бръчки по текста”. Критиката на превода при Дария Карапеткова се отличава с внимание към детайла, изчерпателност и аналитичност, които не оставят място за коментар, и не на последно място тя е подплатена солидно с блестяща филогическа подготовка. Похвално е умението на авторката да поднася на читателя увлекателно четиво, не просто базирано на теорията на превода, а подкрепено с интересни факти и съпроводено понякога с чувство за хумор.
В увода, разграничавайки автори, които се вписват в парадигмата на „еталонната рецепция”, и „имена от редови регистър”, Карапеткова определя превода като „външна намеса в културните и обществени дебати на дадена национална територия”, като, що се отнася до България, обвързва този аспект на превода с идеологическата страна на въпроса (ярък пример за превода като външна намеса е иззетият от продажба превод на Марио Мариани). Според нея „през годините стремежът е все повече към формалната и смислова еквивалентност” – теза, която би могла да бъде разгърната в следващо, не по-малко интересно, изследване на авторката, обхващащо периода след 1989 г. Представяйки мненията на имена като Стефано Ардуини, Мари Врина-Николов, Пиетро Каталди, Никола Иванов, Петър Драгоев, Атанас Далчев, авторката като че ли се въздържа да даде своя дефиниция за превода, от което изложението не страда, предвид на детайлното проследяване на различни въпроси и аспекти, свързани с него. Карапеткова констатира сходства между характера на творбата или автора и характера на преводача, като ярък пример за това сходство е представеният от нея Кирил Христов, превел „Последните дни на Якопо Ортис”. На база на личния ми опит като преводач, смея да твърдя, поне за себе си, че тези сходства далеч не са „неосъзнати”, както авторката ги определя. Като мярка за успеваемост при превода на автор като Габриеле д’Анунцио Дария Карапеткова посочва „степента на тълкувателна адекватност” и именно висока тълкувателна адекватност демонстрират предложените от нея примерни преводи на показателни примери от произведения на Д’Анунцио.
Що се отнася до преводната рецепция, на първо място трябва да се посочи това, което авторката изтъква по отношение на италианската литература у нас: „тя не е водеща по количество в рамките на преводните трансфери, поради това се посреща с любопитство, ползва се с уважение, но не може да се похвали с постоянна ритмика на присъствието си”. На първо място, Константин-Величковият превод на „Ад” на Данте е красноречив пример за еталонна рецепция и ярко преводаческо присъствие, за което свидетелстват „пророческите” думи на Мария Милетич Букурещлиева, предадени в книгата и определящи Дантевото произведение като „влязло в програмите на нашите гимназии по плавните терцини на Величковия превод”. Преводът на Величков на „Ад” според авторката заема първото място в класацията за най-често преиздавана преводна версия. „На попрището… влезе като поговорка в речта ни”, констатира Христо Радевски, цитиран от Дария Карапеткова, и същото може да се твърди за надписа над вратата на ада. Това не пречи на „най-безспорен” успех да се радва цялостният превод на „Божествена комедия” от Иван Иванов и Любен Любенов, заслуга за което има вероятно „нормализираната, съвременна българска поетична реч”. Като „попадение в центъра на читателските потребности” авторката определя превода на Кирил Христов на „Последните дни на Якопо Ортис” от Уго Фосколо – попадение, дължащо се на тематиките на книгата, която самият преводач определя като „ритник” за тогавашното общество и за чието въздействие немалка заслуга вероятно има ярката индивидуалност на преводача. Има примери за автори, които се вписват в т.нар. еталонна рецепция, но слабо подлежащи на трансфер в нашенски контекст – такъв е случаят със сонетите на Петрарка, който не оказва влияние върху авторската поезия на своите български преводачи, и както отбелязва Драгомир Петров, не може да се говори за значително влияние или присъствие на Петрарка и петраркизма в България. За известно влияние върху българските прозаици авторката предава в случая с преводите на Габриеле д’Анунцио, име от редови регистър, чиито произведения се радват на популярност у нас, макар да е определен от Филип Ганчев като „несъстоятелен представител на буржоазно-аристократичния свят”. Трудно проследима е рецепцията в случая с превода на сборника с разкази на Марио Мариани, но авторката прави уговорката, че преводачът „отказва да отдаде право на общия хор на масовия вкус”; така или иначе, случаят с превода на Мариани, както бе отбелязано, е красноречив пример за превода като външна намеса в културните национални дебати. Случаят с поезията на Микеланджело, която според Дария Карапеткова предполага „не така масов очакван отзвук”, е показателен за преводната рецепция, доколкото, както авторката пояснява, авторът е включен в университетските курсове на български преподаватели, като не по-малко значим е фактът, че поезията на Микеланджело е част от издателския проект на „Народна култура” за 1970 г. За рецепцията на Джани Родари сам по себе си ясно говори фактът, че той „дължи пробива си на социалистическите страни и най-вече на България и СССР”. Рецепцията на Едмондо де Амичис, чието най-известно произведение „Сърце” е сред „най-преиздаваните книги” у нас, кореспондира с рецепцията на автора в Италия, където „Сърце”, както подчертава и авторката, е свръхпопулярно. Колкото до Умберто Еко и „Името на розата”, едва ли има български читател, който да не свързва името на видния семиотик с първото му художествено произведение.
Коментара на техниките на превеждане при поезията оставям на критици на превода професионалисти, каквато е безспорно Дария Карапеткова. Бих могла да кажа обаче, че както казват, ако има нещо по-лошо от своеволното съкращаване при превод, то е самоволното добавяне – в този смисъл добавянето на кратки изречения във встъпителния откъс от „Последните дни на Якопо Ортис” ми се струва наистина „авторизиращо своеволие” от страна на преводача Кирил Христов. Отживелица ми се струва употребата на лични местоимения в подложна функция, когато това не се налага, в същия текст. Като преводач не бих допуснала да съкращавам част от изказа на автора или да добавям нещо от себе си, затова обогатяването и обедняването на изказа при превода на произведения на Габриеле д’Анунцио ми се струва неоправдано и недопустимо. Това за обедняването на изказа важи и в случая с превода на „Другарката Анезе” на Рената Вигано, като дори „простото и естествено повествувание” не би могло да го оправдае. Буквализмът е нещо, което благодарение на тази магистърска програма се старая да избягвам, но този при превода на Марио Мариани ми изглежда наистина пресилен дори за преводач, клонящ към буквализъм; „епизодичните лексикални неточности” отдавам на неувереност от страна на младия преводач Боян Дановски. Ненужна употреба на чуждица ми се струва озаглавяването през 20-те години на колонка с валутна информация, тъй като за съществителното „камбио” имаме подходящ български израз, който Дария Карапеткова е посочила – „валутни курсове”. Бих запазила в превода реалиите, но за тях бих предложила обяснение в бележка под линия. Като архаизация на езика ми изглежда употребата на „демографическата” вместо „демографската” в първия превод на „Учението на фашизма” на Мусолини, а във втория „народностната” е необяснимо отдалечаване от смисъла на термина. И ако за младия Боян Дановски би могла да се допусне известна неувереност, то необясними остават изрази като „дискретна съпруга” (вместо „нелоша съпруга”), „двусмислени дами” (вместо „дами със съмнителен морал”), „изчезнал човек” (вместо „покойник”) при превода на Фани Попова-Мутафова на „Професия съпруга” от Лучо д’Амбра. Учудване буди употребата на „6 изстрели” във второто издание (1946) на „Агония на свободата” на Пиетро Нени, тъй като не е спазено изискването за бройната форма, което би могло да не е кодифицирано по това време. Българският език като че ли все още се страхува от номиналния (безглаголен) стил, който пресата често използва, и това би могло да бъде обяснението за въвеждането на глагол в редица изречения в превода на „Несъществуващият рицар” от Итало Калвино. Като преводач бих се стремила да запазя „елиптичния характер” на такива изречения при превод, където е възможно, и смятам, че номиналният стил тепърва ще намира по-широко приложение.
Връзката превод – идеология е широко застъпена в монографията „Ботуша в българската литературна мода”. И това няма как да е другояче, тъй като, както авторката пише, нашата страна за продължителни периоди е била лишавана от благотворното влияние на възможността за външната намеса в нейното нецензурирано многообразие. Все пак Карапеткова още в увода прави заключението, че присъствието на италианската литература в български превод винаги е намирало „пролуки” въпреки идеологическите бариери. Страничен аспект на връзката превод – идеология засяга авторката в отделна глава, посветена на конфискувания през 1921 г. от властите превод на Марио Мариани, който, макар и иззет от продажба, предизвиква дискусии и става повод българската интелигенция да „демонстрира висока степен на нетърпимост към тесногръдието и цензурата”. Цялата многопластовост на отношенията превод – идеология е засегната в главите „Книжовното пребиваване на Мусолини в България: два полюса” и „Многото пластове на социалистическата почва”, отразяващи връзката на съответните идеологии с превежданите заглавия, като в първата от тези глави намират място също езиковите и културните трансформации, свързани с „явлението Мусолини”, както и „силно завишената идеологизация” на езика. Наблюденията на Дария Карапеткова по отношение на връзката превод – идеология са повод за размисъл в този аспект. В общества с репресивни режими думата „преводач” лесно се тълкува като проводник на чужди (подривни) влияния. В една или друга степен ролята на преводача винаги е подлежаща на идеологизиране. Въпреки аргументите, че преводачът е само медиатор, изпълнител, „озвучител” на чужди изкази, самата му посредническа роля често го въвлича в колизии и конфликтни ситуации от най-различен характер. Историята познава много примери на репресии, цензуриране, забрана и изгаряне на преводни книги. Драстичен пример в по-ново време е покушението върху японския преводач на Салман Рушди. Самият Рушди многократно е заявявал, че не е преследвал политически ефекти със своите „Сатанински строфи”. Преводът обаче е направен, след като книгата и нейният автор вече са осъдени – ето защо преводачът бива инкриминиран наравно с автора. На Рушди години наред му се налага да живее в постоянни мерки за сигурност, като в тази тежка и опасна ситуация му оказват помощ и морална подкрепа множество хора, организации, институции. По трагична ирония на съдбата преводачът на Рушди, неразполагащ с подобна защита, става изкупителната жертва – наказан както заради собствената си „вина”, така и като „заместител” на автора. Ако идеологизирането на ролята на преводача в отрицателен аспект го стереотипизира като „проводник” на чужди влияния, в други исторически периоди тази негова роля може да придобие положителен знак и да бъде преформулирана като „просветителска”. Това става в моменти, когато популяризирането и усвояването на „чуждото” са от важно значение за културата приемник. Ако бъдат взети религиозните текстове, ще направи впечатление каква голяма роля играят преводите на Библията в европейската история. Този факт се изтъква от редица съвременни изследователи, като на много места се подчертава, че преводите на Библията са променили коренно светогледа и мисленето на огромен брой хора. Същото се отнася и до стотици философски, литературни и научни творби – от произведенията на Аристотел и Омир до големите модернистични текстове на XX век; „странстващи” чрез все нови и нови преводи, те са станали неотменна част от преводната рецепция и са формирали културните хоризонти на поколения читатели и писатели. Предназначението на преводите може да е да запълват всякакъв род празнини в културата приемник: научни, педагогически, идеологически, естетически и др.
В следващата част на настоящата курсова работа ще бъдат разгледани някои примери от преведената от мен (в значителната си част) и от преводачката Силвия Георгиева книга на християнска тематика „Прослава на Мария“. „Прослава на Мария“ е бестселърът на плодотворната литературна дейност на св. Алфонс Мария де‘ Лигуори (основател на Ордена на редемптористите) и дори след два века проучвания, посветени на Богородица, остава най-хубавата от всички книга за Дева Мария. В книгата изпъква ролята на Божията Майка като наша защитница и посредница между Бог и хората.
Неочаквано в книгата изпъкват проблемни начини на предаване на съществителни собствена имена. На много места в нея съществителното Madonna, отнасящо се до Божията Майка, е предадено като Дева Мария, а не Богородица, което име, макар и свързвано традиционно с православната вяра, може да се използва спокойно и в текстове на католически автори, още повече че преводът на книгата е насочен не само към читатели католици, но и към принадлежащите на други християнски конфесии. В същото време la Vergine Maria е предадено отново в преводно-традиционната форма Дева Мария. Непоследователността в предаването на тези „тънкости“ отдавам на факта, че „Прослава на Мария“ беше първият ми сериозен сблъсък с превода на книги на християнска тематика.
Името на автора на книгата, от която е взета биографията на св. Алфонс, е възпроизведено в оригиналната му графика, макар и погрешно изписано, което се дължи на факта, че и в оригинала името му е изписано погрешно – The Odule Rey-Mermet вместо Theodule Rey-Mermet. И макар че то е изписано в българския превод в бележка под линия на редактора, вината е на преводача, който е проявил недобросъвестност, предавайки бележката, тъй като е трябвало да потърси информация за автора на въпросната книга.
Имената на херцог Filippo Orsini di Gravina са предадени в книгата на български във форма, която е съчетание от транскрипция и превод – Филипо Орсини Гравински, като последната форма е възприета, за да се подчертае, че лицето е херцог на Гравина. В интерес на по-голяма последователност и тъй като става въпрос за аристократ, живял през XVIII век, личното име на херцога би могло да бъде предадено в традиционна форма – Филип.
Популярното за обозначаване на сатаната име Lucifero (фон. тр. Лучѝферо) е предадено на български с формата Луцифер, която е транслитерация на латинското му име Lucifer. Името Луцифер е предпочетено от преводача пред по-непопулярното за масовия читател название Денница.
Името на Светия Отец Giovanni Paolo II е предадено на български от преводача в преводната му форма Йоан Павел II, но поради възприетото от редактора решение в отпечатаната книга името му е предадено неправилно като Йоан-Павел II. Въпреки че обичаният папа носи имената на предшествениците си Йоан XXIII и Павел VI, правилният според официалния правописен речник на БАН начин на предаване на името му е този без дефис, като този вариант важи и за начина на изписване на името и на италиански, и на латински език. Тук е мястото да се отбележи, че официалната католическа традиция налага всички светци с имена като Йоан, Джовани, Жан да възприемат при предаването на името им формата Иван. Придържайки се към тази традиция, правилният начин на предаване на името на Светия Отец би бил Иван Павел II. Същото правило важи за светци като Иван Боско (ит. Giovanni Bosco), Иван Божи (ит. Giovanni di Dio, порт. João de Deus), Иван Климак (ит. Giovanni Climaco; за сравнение името, под което този светец е познат в православната традиция, е Йоан Лествичник), Иван Кръстител (ит. Giovanni (il) Battista), Иван Гуалберто (ит. Giovanni Gualberto), Иван Касиан (ит. Giovanni Cassiano), Иван Мария Виане (ит. Giovanni Maria Vianney, фр. Jean-Marie Vianney), Иван Златоуст (ит. Giovanni Crisostomo), Иван Леонарди (ит. Giovanni Leonardi), Иван XXIII (ит. Giovanni XXIII), Иван от Капестрано (ит. Giovanni da Capestrano) и др. Преводачът е възприел решението името на популярния папа да бъде предадено като Йоан Павел II поради факта, че така не биха имали проблем да го разпознаят читатели, принадлежащи на различни конфесии.
Италианския вариант на името на светеца от Клерво – Bernardo – преводачът е предал на български съгласно правилата за транскрипция от френски език, според които съгласни, които не се произнасят, не се изписват при транскрипцията на български – Бернар. При предаването и на това име преводачът не се е съобразил с официалната католическа традиция, според която името на светеца се изписва като Бернард, която форма съответства на транслитерацията на името от френски език.
Името на италианския светец Bernardino da Siena е предадено в книгата неправилно като Бернардин Сиенски. Бернардин е транслитерация в адаптиран вид, а Сиенски – неправилна преводна форма, обозначаваща мястото, където е живял. Ако тази форма трябваше да бъде действително Сиенски, средисловната служебна дума на италиански щеше да е di, но в случая е da, което нееднозначно предполага употребата на предлога от. Правилният начин на предаване на това име, също съгласно официалната католическа традиция, е Бернардин от Сиена.
Интересен случай на предаване на италиански вариант на име представлява този с испанския светец Luigi Beltrando (исп. Luis Bertrán), чието име е предадено като Луис Белтран. На базата на наблюдения върху начина на предаване на имена на светци в официалния католически календар бих се осмелила да изкажа предположение, че правилният начин на предаване на името на този светец би бил Алойз Бертран. Алойз е традиционна форма в католическата традиция на имена като Луиджи и Луис, а Бертран е правилната форма на транскрипция на фамилното име от испански.
Преводачески куриоз представлява начинът на предаване в книгата на името на отец Paolo Segneri. То подлежи на принципа на транскрипция и ако транскрипцията на Paolo не представлява никакво затруднение (Паоло), то Segneri е предадено неправилно като Сеньери. Според правилата, определени от Наредба № 6, мекостта пред гласната е, която мекост е означавана от съчетанието gn, не се отразява при транскрипцията на български. Следователно правилният начин на предаване на това име е Паоло Сенери.
Към раздела „преводачески куриози“ може да бъде отнесено предаването на един израз, включващ съществителни собствени имена – Caterina di Sant’Agostino – като Катерина на св. Августин. И ако транскрипцията на Caterina като Катерина не представлява никакъв проблем, то преводачът не е разбрал, че Sant’Agostino се отнася до едноименната италианска община в провинция Ферара, и е предал di Sant’Agostino (букв. от Сант‘Агостино) като на св. Августин (също възможен превод), която форма наистина би прилягала на монахиня, каквато е всъщност сестра Катерина, но която е твърде слабо вероятна като избор на монашеско име.
Прякорът на френски мистик, наричащ себе си от смирение Idiota, е преведен твърде буквално в книгата – Идиота. Вместо да препраща читателя към психическо заболяване, съпроводено с пълно разрушаване на нормалната умствена дейност, преводачът тук би могъл да помисли за предаване на прякора като Невежия, Неукия или дори Простия, които варианти са напълно съвместими с речниковото значение на думата idiota на италиански, а и с това на френския й еквивалент, и достатъчно добре отразяват смирението, търсено от френския абат. Преводът на това съществително собствено име е показателен за тенденцията към буквализъм, характеризираща превода на тази книга.
Capire Maria ci aiuta ad amarla e a consacrarci interamente al suo Cuore Immacolato – Ако разбираме Мария, това ни помага да я обичаме и да се посветим изцяло на нейното Непорочно Сърце; в това изречение инфинитивът capire e предаден на български в глаголна форма за 1 л. мн.ч. (с обобщаващо значение) в съчетание с подчинителния съюз „ако”, въвеждащ подчинено изречение за условие, за по-голяма лекота при възприемането спрямо конструкция от типа „това да разбираме Мария”; повод за размисъл дава изборът на глагол от свършен вид за превода на инфинитива consacrarsi (посвещавам се), който влиза в противоречие с несвършения вид на другите два глагола в изречението. В синхрон с идеята за продължителност на процеса тук уместно би стоял глагол от несвършен вид – да се посвещаваме.
Avviato fin da piccolo allo studio, acquistò la padronanza del toscano, del latino, del greco, del francese, lingua usuale della società civile, e dello spagnolo, lingua di Stato, essendo allora Napoli governata da un vicerè di Spagna – Насочен от малък към учението, той овладял тосканското наречие, латински език, гръцки, френски – използван в изисканото общество – както и испански, държавния език, тъй като тогава Неапол бил управляван от испански вицекрал; тук място за дискусии оставя отглаголно съществително с чисто предметно значение (учение) и имащо значение на „доктрина”, като въпросът е дали е използвана правилната форма, или е за предпочитане отглаголното съществително с процесно значение „учене”, предвид семантиката на думата „учение”.
Appena sedicenne, domandò di essere ammesso a difendere la tesi di laurea in entrambi i diritti: civile ed ecclesiastico – Едва шестнадесетгодишен, подал молба за защита на дипломната си работа по двете правни дисциплини – гражданско и църковно право; примерът илюстрира обедняването на изказа в превода, което по принцип не би трябвало да се допуска; еssere ammesso – страдателен залог на глагола ammettere (допускам); преводът му не е даден, а е предпочетена съвсем „олекотената” конструкция с предлог и съществително име, което е преводът в случая на инфинитива difendere (защитавам); би могъл да бъде преведен с „да бъде допуснат”, като инфинитивът остане като съществително – „да бъде допуснат до защита”.
Poiché il regolamento universitario del tempo richiedeva l’età minima di vent’anni, il consiglio della facoltà abbassò di quattro anni il limite minimo per conseguire la laurea – Понеже университетският правилник по онова време изисквал минимална възраст двадесет години, съветът на факултета намалил с четири години минималната граница, за да може младежът да се дипломира; преводът на инфинитива conseguire, който в съчетание с laurea (диплома) означава „дипломирам се”, е пример за неправилен превод и неразбиране на граматическия контекст.; в случая се има предвид, че всеки студент би могъл да се дипломира, т.е. правилният превод би бил „за дипломиране”, но в превода с решението „за да може младежът да се дипломира” (абстрахирам се от факта, че ненужно е добавено „може”) читателят бива заблуден, че взетото решение важи само за конкретния младеж.
Nel difendere una causa, nulla dire che non sia vero, nulla tenere nascosto, rispettare l’avversario, contare solo sulla ragione – Защитавайки дело, не казвай за нищо, че не е вярно, не дръж скрито нищо, уважавай противника, разчитай само на разума; примерът показва още един случай на неразбиране на граматическия контекст; правилният превод на израза е „не казвай нищо, което да не е вярно”, а не както е предадено от преводача; семантиката на израза е напълно подменена чрез грешния превод и за подобно драстично разминаване не може да бъде оправдание дори неопитността, тъй като граматиката е обект на изучаване в ранната фаза на усвояване на чуждия език.
Ma al decimo anno della sua esperienza in tribunale, un fatto piuttosto strano condurrà il brillante e affermatissimo avvocato, attraverso una durissima prova, alla maturazione della scelta per la vita sacerdotale – Но на десетата година от опита му в съда един леко странен факт ще заведе блестящия и силно утвърден адвокат чрез много тежко изпитание до узряване на избора му на свещенически живот; като се абстрахирам от неуместната глаголна форма „ще заведе” вместо по-уместната „отведе”, примерът илюстрира твърде голямата склонност, проявена от мен като начинаещ преводач, към буквализъм и твърде стриктно придържане към изходния текст – именно за това свидетелства преводът „силно утвърден” на абсолютната превъзходна степен в изходния текст на иначе правилно (буквално) предаденото значение на миналото причастие.
Критиката на превода според мен трябва да включва установяване, описание и обоснована оценка на преводните решения в превода на текста. За да направи това, критиката на превода трябва да се основава на постиженията на теорията на превода, да е аналитична и даваща предписания. С други думи, критическият анализ на превода трябва да произтича от конкретните факти на преводаческата дейност, да я подлага на внимателен, логически аргументиран анализ. При оценката според мен е необходимо да се взема под внимание комуникативната функция на оригиналния текст и на тази основа да се определи доколко целевият текст изпълнява тази комуникативна задача. При това преводачът е длъжен да гарантира адекватността на превода на ниво отражение плана на съдържанието (темата на оригиналното съобщение) и действителните цели и позиции на автора на оригинала, неговия тон. Критикът на превода според мен трябва самият той да е преводач или да има опит в превеждането. Качествената критика на преводите е необходима и на читателите, и преди всичко, на самите нас – преводачите.
Въпреки че полето на изследване на настоящата курсова работа е ограничено, подбраният корпус от примери от книгата „Прослава на Мария” показа, че познаването на точното речниково значение на лексикалните единици само по себе си не е достатъчно, за да може един превод да се окаже сполучлив. Както стана ясно, спънка за преводача, макар и начинаещ, могат да се окажат на пръв поглед лесни за предаване елементи, като съществителни собствени имена; проблематичен може да бъде и граматическият контекст, който не трябва да представлява трудност за никой подготвен преводач, но чиято погрешна интерпретация може да измени съществено смисъла на дадена фраза. Обезпокоително остава строгото придържане към буквален превод, демонстриращо нуждата от продуктивно взаимодействие между преводач и редактор, като ценни примери за такова взаимодействие могат да бъдат открити в блестящата монография на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода”.

Библиография
Владко Мурдаров и колектив. Официален правописен речник на българския език. София: Просвета, 2012.
Де Лигуори, св. Алфонс М. Прослава на Мария. София: Фондация „Комунитас”, 2014.
Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.
Литургичен католически календар 2016. Латински обред.
Наредба № 6 от 12 юни 1995 г. за транскрипция и правопис на чужди географски имена на български език. Издадена от Министерство на териториалното развитие и строителството. Обн. ДВ. бр.60 от 4 Юли 1995г., доп. ДВ. бр.72 от 15 Август 1995г., доп. ДВ. бр.106 от 5 Декември 1995г., доп. ДВ. бр.4 от 15 Януари 1999г.
Николова, И. Текстове в движение: проблеми на превода и адаптацията. София: Петко Венедиков, 2005.
De’ Liguori, S. Alfonso M. Le glorie di Maria. Conegliano: Editrice Ancilla, 2001.
Мария Калинова за Дария Карапеткова. Преводаческите одисеи около Ботуша (https://litvestnik.wordpress.com/прочетено-днес/мария-калинова-дария-карапеткова/).
Основания научной критики перевода (https://media.ls.urfu.ru/559/1520/3552/4079/).
Comune di Sant’Agostino (http://www.comune.santagostino.fe.it/).