Веселина Благоева
Новият роман на Теодора Димова, който излезна на книжния пазар през август месец, тази година, засяга един от най-мрачните периоди в българската история. Много сълзи, скръб и смърт са неотменни спътници на героините в книгата. Неслучайно романът носи звучното наименование „Поразените“. Но наистина ли са поразени, поразените?
Трамата на романа е разгърната чрез историите на три жени, преживяли загубата на съпрузите си. Авторката ни връща в едни от най- срамните и позорни времена на нашата история, а именно последиците от деветосептемврийския преврат. Промяната, която страната ни преживява оставя трайни белези не само у поколенията, които са я преживели пряко, но и у всички онези, които изживяват отново и отново последствията от решенията взети на 9 септември 1944 и последващите години. Със специфичен литературен похват авторката описва живота на жените преди промяната, по време на встъпването в длъжност на новата власт и след загубата на съпрузите им. Детайлните описания, които може на моменти да изглеждат като прекаляване, са съвсем съзнателни. Те описват дълбочинно, чрез повторения и сложни конструкции, тягостната обстановка в живота на всяка една дама, която е била част от българския елит по времето на промените. Смяната на властта, силните рестрикции и гоненията, които се упражняват над българското общество, променят изконните устои на българските семейства, които са част от тази така мразена прослойка в годините на промяната. Историите на Райна, Екатерина и Виктория се преплитат в неочаквана колаборация, която оформя картината на гоненията на обществениците от различните сфери на изкуството и социалния живот на републиката, докато не събира накрая трите жени и още много техни сестри по съдба пред черната яма, където е погребана любовта, подкрепата и стабилността.
Решението на правителство, което бива изпълнено в първите месеци след идването на новата власт е именно сриването на фундамента на нацията, която го крепи и носи стабилност в обществото. Елитът на страната бива събран и изтребен, за да не се противопоставя на новия строй. Описаните в книгата изнудване, насилие и жестокост,а след това и смърт, които съпрузите на трите жени преживяват заради това, че са част от онази част, която представлява заплаха за Народното отечество допълнително вгорчава вкуса от безкомпромистнотта на новите главни. Живите картини, които присъстват в книгата, пренасят читателя в недалечното минало и го правят свидетел на прилагането на закона на класовата борба с революционна ярост.
Последната история, която задълбочава още повече грозната картина на тоталитарния режим, е на малката Александра- внучка на една от миналите по трънливия път жени, които изплакват съдбата си в първите страници на книгата. Своеобразното внасяне на продължение на гнета и тъгата в последващите поколения, поставя въпроси пред читателя. Минало ли е всичко това? Дали унищожението на елита не води до трайни последици у следващите поколения? Забравено ли е деянието?
Теодора Димова обръща вниманието на читателя върху смъртоностното поразяване на тъканта на народа и безскрупулното му изтребване от страх. Също така задава въпросите, дали е възможно да бъде преглътната скръбта, мъката, преобръщането на строя и най-вече съвзело ли се е обществото ни от жестокия удар на комунизма. Пораженията на тоталитарния режим забравени ли са или просто времето е отмило следите от безмилостната ликвидация на интелигенцията на републиката.