Сони Бохосян

През 2018 г. излeзе най-новата книга на Георги Господинов „Всичките наши тела – свръхкратки истории” от издаделство „Жанет 45”. Както подсказва самото заглавие, книгата не е нито роман, нито стихосбирка, а вид сборник с разкази, които са…различни. В последно време ставаме свидетели на завръщането на по-кратката литературна форма в България, а именно разказа.

„Всичките наши тела” е определена от самия автор като негов личен дебют въпреки първата му книга „Лапидариум” и като продължение на „Аз сме” от „Физика на тъгата”. Това не е обикновен сборник с разкази, нито е сборник с разкази с неочакван край. Това е книга с истории. Книга за историите на телата, в които живеем. Някои от разказите се състоят само от едно изречение като „Аксиома” (по-скоро мисъл, мигновено хрумване, кривване от пътя на разказите) и „Дотук”. В тази книга не се разглежда една-единствена тема, темите са много – смъртта, училището, нараняването, живота, съвремието, любовта, която е едва загатната. Разкази, които не винаги дават точен отговор, а по-скоро отвеждат читателя към правилните въпроси.
Необичайното присъства още в самото заглавие: „Всичките наши тела” – колко тела имаме ние и колко сме имали, знаем ли? Книгата започва с историята „Избрани автобиографии” и завършва с „Нова праистория” – два разказа, които създават усещане за perpetuum mobile,където началото не е начало, нито краят е край и границата е размита. В някои от историите авторът е главното действащо лице, в други е всевиждащият разказвач, но и в двете си роли той съшива отделните фрагменти, като ги превръща в общочовешка автобиография. Биография на всички срещнати извън и в нас самите хора.
Езикът на книгата е достъпен – простичък и събран. Авторът не се разпростира в дълги описания, а казва възможно най-много с най-малко думи. Има влияния от други езици – „Историята на света, разказана от папагала Мармео” се състои от три думи – една на немски или английски (не е ясно) и една на италиански. Тук трябва да призная, че този разказ, според мен, е слабият момент в книгата, защото някак бледнее на фона на всички останали истории и стои като петно. В „Граматика на тъгата” са „хюзюн” от турски и „саудаде” от португалски. Авторът е силно повлиян от дòсега си с чужди култури, а в епилога разкрива, че част от книгата е писана в САЩ. Чуждото влияние не вреди нито на този сборник с разкази, нито на цялостното творчество на Господинов, защото чрез него той прави връзка между българската действителност и всички останали, намира мястото на българите в света и обратно – светът като част от България.

В паратекстовото пространство има посвещения, които не разкриват цели имена, а само първа буква от името и подзаглавия (като това на „Колекцията”, което гласи „(убийствено къс роман)”). Рисунките в книгата, които си кореспондират със съответния разказ, и графичното оформление са на Люба Халева. Крава, самолет, водно конче, ръка и две малки човешки фигури на корицата отговарят на съдържанието. Те са в наивистичен стил, който подхожда на литературното съдържание. Дали не ни отправят към миналото, към изгубеното детство?
Разказът, който стои най-близо до българския литературен контекст,е „Граматика на тъгата”, който вече споменах. В него най-силно личи присъствието на Георги Господинов, защото авторът се чувства удобно в тъгата, приема я за своя. Не се замисляме за праисторията и все гледаме напред към бъдещето, а тази книга ни представя една различна гледна точка за всичко в живота ни и за нас като същества, които се движат напред-назад в пространството и времето. Такива книги не се издават всеки ден и е хубаво, че авторът е успял да събере всички тези истории, които не са намерили мястото си сред страниците на другите му книги.

Често се случва произведения, подобни на тези, да останат непознати и да бъдат забравени. Тази книга е доказателство за това, че разказите могат да излизат от класическата си форма, без да губят същността си.

„Всичките наши тела” трябва да бъде прочетена заради всичките наши мисли, които никога не сме написали, или заради всички онези, които не се осмеляваме да прочетем и споделим на висок глас. Книга – колективно тяло, достатъчно голямо, за да приюти всеки един от нас.