Наталия Иванова
Откъде следва да започне разговорът за рафта, на който стоят всички преводни заглавия от испански език в България? За общия му изглед и за присъствието на автори значение оказват редица фактори, сред които, разбира се, социални и идеологически, а след 1989 г. – предимно пазарни. В този смисъл е оправдана и известната спорадичност, която го представлява, макар тя да стъпва на логика, задвижваща процесите в книгоиздаването в различните моменти от неговото развитие. В настоящата си работа ще разгледам няколко аспекта при преводната рецепция на съвременния испански автор Хавиер Мариас, като започна от една страна със социално-икономическия контекст, в който неговото име се появява на пазара в България, читателския отзвук в интернет и някои периодични издания, както и един прелюбопитния дебат около превода на романа „Сърце тъй бяло“ от Людмила Илиева, който е посрещнат с негативна рецензия в седмичното приложение „Капител” на в. „Капитал“, последвана от отговор от страна на самия преводач – „диалог“, който по принцип отсъства от публичния дискурс и представлява наистина интересен казус, засягащ литературната рецепция.
Нека обаче започнем с изясняването на вече споменатото понятие „рецепция“. Отправна точка за него намираме в думите на изследователя на българска литература в Испания Франциско Галвес, който търси определение за това какво означава една литература да има нормално присъствие в приемащата култура, а именно да се публикуват „редовно или спорадично произведения на изтъкнати нейни представители, [да се] радват на редовна книжарска дистрибуция и [да] привличат вниманието на критиците и читателите.“[1] Именно последният аспект е и този, който задължително присъства в теорията на рецепционистиката: да изгради комуникативен модел, в който да въвлече и потребителя като фактор, равновесен на другите два: автора и текста.[2] В този смисъл за подобно изследване е от особено значение да бъдат проследени не само издателските и предоваческите мотиви за избора на Мариас, но и приема от страна на критиката и читателите, който е от съществено значение и за факта, че през декември 2018 г. на български език излезе девети негов роман („Така започва злото“, изд. „Колибри“, пр. Маня Костова).
Кой всъщност е Хавиер Мариас? Ако потърсим името му в Гугъл, на секундата ще попаднем на гръмкото определение „новият Маркес“. Подобни асоциативни сравнения не са редки по отношение на съвременните испански (и не само) автори, чиито имена бързо трябва да намерят място в реномирана компания. По същия начин в анотацията на всеки нов преводен роман на Исабел Алиенде намираме думите: „призната е за най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, сравняват я единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика“, а пък аржентинският писател Сесар Айра често се оказва „детето чудо на на Борхес и Кортасар“.[3]
През 2001 г. обаче Хавиер Мариас е по-скоро непознато име в България, макар в Испания по същото време той вече да е написал девет романа, докато междувременно е бил преводач и на автори като Томас Харди, Лорънс Стърн (за който печели и Националната награда за превод в Испания), Робърт Луис Стивънсън, Владимир Набоков, Уилям Фокнър. Авторитетът му на писател е потвърден и от няколко големи награди, които получава, сред които „Ералде“ през 1986 г. (за „Сантименталният мъж“, издаден на български от „Колибри“ в превод на Теодора Цанкова), тази на град Барселона през 1989 г. (за „Всички души“, изд. „Прозорец“, пр. Стефка Кожухарова), Наградата на критиката за „Сърце тъй бяло“ през 1992 г., а след това и отличия като „Ромуло Галегос“ и „Фастернат“ за „За мен спомни си в утрешната битка“ (изд. „Колибри“, пр. Нева Мичева). Всичко това дава картбланш за потенциалния издател, който в условията на пазарна конкуренция трябва да прецени особено внимателно риска от лансирането на нов автор. Нещо повече – периодът в самото начало на века е турбулентен за българското книгоиздаване, в което се утвърждават няколко противоречиви тенденции: трайно намаляване на дяла на художествената литература за възрастни, все по-високите цени на книгите, за разлика обаче от тиражите, които продължават да падат.[4]
Затова не е съвсем изненадващо, че издателство „Обсидиан“, доказало интуицията си по отношение на преводната и по-касова литература (най-вече от английски език), е и първото, което се заема с Хавиер Мариас и романа му „Сърце тъй бяло“. Обстоятелство, което по-късно в своя рецензия за вестник „Култура“ Амелия Личева коментира така: „както неведнъж съм имала възможност да заявя, това издателство за пореден път доказва, че когато реши да издава някой автор, той наистина си заслужава, той е събитие. Какъвто е случаят с Барнс, или с Коелю, че дори и с Гришам, ако говорим за по-масовата литература. Като при това „Обсидиан“ освен отличен вкус, и този път демонстрира перфектно свършена работа по отношение на превода и редакцията.”[5]
Ето и какво коментира непосредствено след работата си по превода на романа Людмила Илиева: „Исках да обясня какво ме накара да преведа тази наистина трудна за разбиране и интерпретация творба. Беше може би фактът, че разпознах в главния герой Хуан Ранс един колега, преводач и тълкувател, че открих професионални ситуации, добре познати и за мен самата, че видях в нея есенцията на преводаческата работа, предадена по най-артистичния начин“. В тази статията, озаглавена “La versión búlgara de Corazón tan blanco de Javier Marías“[6], намираме и друго любопитно наблюдение: че авторът е „интелектуалец, ерудит, чиято работа е ориентирана към хората с достатъчно висока култура, за да я разберат, романът изобилства от културни препратки, цитати или перифрази, извадени от творби на световната литература, започвайки още със заглавието.“[7]
Тъкмо преводът на заглавието, цитат от популярната пиеса „Макбет“ на Уилям Шекспир, както и споменатите изисквания за висока култура на читателя, се превръщат в ябълка на раздора, пораснала първо на страниците на седмичното издание за култура „Капител“, което по това време е притурка на в. „Капитал“ (подобно приложението LIGHT, което изпълнява тази функция днес). Ето и откъс от рецензията „Езикът като лейди Макбет“ на Катя Атанасова от 23 юни 2001 г., в която четем следното мнение: „Културната наситеност на книгата се допълва и от познаването на европейската живописна традиция – ту бегло разпръснато из текста, ту концентрирано в цяла история като тази за пазача в музея „Прадо“: на него след 25 години пазене и взиране в една и съща жена, изрисувана от Рембранд, му се приискало просто да я палне.
Това, което липсва в тази плавно интригуваща книга, е справочният апарат. А нейната културна обремененост просто го изисква. И още нещо – заглавието на книгата е цитат от мотото към романа, което е двустишие от Шекспировия „Макбет“. Преводът му обаче на български е буквален (допускам, че е от испански) и е подминал нормата „Валери Петров“, което, струва ми се, не се прави безмълвно. Въпреки обсъждането на смисъла на двустишието в самия текст на романа специално уговаряне е необходимо. Изисква го като цяло добрата преводаческа работа. А и тази книга го заслужава.”[8]
Хвърлените ръкавици тук са две: от една страна между редовете се чете нескрито обвинение към преводача, че си е спестявал иначе необходимите бележки под линия, както и че е подминал с лека ръка утвърдения превод на Шекспир на Валери Петров. Отговор обаче не закъснява. Нещо повече – Людмила Илиева предлага текста си първо на „Капител“, но той е отхвърлен (отказ, който е в сериозен разрез с журналистическата етика), заради което по-късно тя го предлага на редакцията на в. „Култура“, която описва като „най-подходящото според мен място за подобен дебат“. Ето как там тя защитава своите решения: „Художествената литература наистина има познавателна и дори образователна функция. Благодарение именно на преводачи и редактори още като дете научих значението на думи като креол, метис, аболиционизъм… Една книга, предназначена за широк кръг читатели, задължително трябва да бъде снабдена с обяснения. Към каква публика обаче е насочен романът на Хавиер Мариас? В послеслова към следващия си роман „Утре в боя си спомни за мен“ (преводът на заглавието е мой)[9] писателят обяснява, че и двете заглавия са своего рода закачка с литературните критици, целяща да провери общата им култура. Поводът са многобройните рецензии, в които те говорят за „Сърце тъй бяло“ като за „прочутия цитат от „Макбет“, сякаш го знаят открай време. Това разпалва любопитството на автора да провери колко души ще разпознаят цитата от „Ричард III“, много по-известен от предишния, като съзнателно не посочва произхода му. Примерът разкрива нагласата и подхода на Хавиер Мариас. Той е ерудит, пишещ за публика, която е в състояние да го разбере. В романа му няма нито една пояснителна бележка, нещо повече – изобилстват отделни думи и цели изрази, изписани на английски и съзнателно оставени без превод, т.е. разчита се на един активен прочит. Дали испанският читател е по-грамотен от българския и може да разбере текста, без да потърси справка в речници и енциклопедии? Едва ли.
Под линия в превода са обяснени няколко културно-исторически референции, които читателят не е длъжен да знае или няма откъде да научи. От рецензията обаче не става ясно за какъв справочен апарат говори авторката. Забележката й се явява след някои не твърде уместни разсъждения за познанията на разказвача по европейска живопис (?!). Ако е имала предвид необходимостта от такива обяснения, то просто ще се въздържа от коментар.“
Илиева коментира и въпроса за „буквалния превод“ на заглавието на романа: „Не зная дали авторката й владее чужди езици, по всичко изглежда, че поне испански не, но един внимателен прочит на романа е достатъчен, за да се разбере защо не е използван най-популярният превод на Шекспир, дело на Валери Петров. Показва го още първата страница на текста, където един под друг се намират оригиналът на английски и преводът на български, както и главата, в която този цитат е подробно анализиран – Мариас допуска, че изразът „имам бяло сърце“ освен страхливост и малодушие – най-разпространеното тълкуване в съществуващите над 12 български превода на „Макбет“ – може да означава и невинност, неучастие в престъплението. За съжаление, въпреки несъмнените им достойнства, не бе възможно да се използва нито един от тях поради твърде конкретното звучене, непозволяващо да се постигне художественото обобщение, което цели Мариас. Единствено буквалният превод (и това не е отрицателна характеристика) позволява да се запази както смисълът, така и структурата на цитата и от него да бъде изведено заглавието на романа. Изненадана съм, че авторката не е могла сама да си обясни кое е наложило преводите на този цитат от „Макбет“ да се увеличат с още един. Не бих си правила труда да разисквам този въпрос, ако в рецензията не се засягаше нещо много по-сериозно – въпросът за етиката на преводача. Според авторката е подмината (?!) нормата „Валери Петров“, което, пак според нея, „не се прави безмълвно“. Държа да подчертая, че Валери Петров е и мой кумир – и като автор, и като преводач, и при никакви обстоятелства не бих си позволила да отмина с пренебрежение приноса му към Шекспир на български.“[10]
Подобен диалог, макар на пръв поглед да изглежда по-скоро като изолиран случай по отношение на рецепцията на Мариас, всъщност е твърде интересен по отношение на рецепцията на преводна литература изобщо. Както малко по-късно отбелязва в текста си Илиева, „отдавна чувствам остро липсата на някогашните прегледи на преводната продукция, които организираше Съюзът на преводачите в България, а също и задълбоченото обсъждане на новоиздадени преводи по езикови групи в Съюза на преводачите, както и в Кабинета на младия преводач. Мисля, че колегите, които си спомнят тези начинания, биха ме подкрепили. Неоценима помощ в случая биха могли да окажат и медиите, ако отделят място на страниците си и за критика на превода.“
За да проверим, макар и без претенции за представителност и изчерпателност, дали има промяна по отношение на преводната критика и рецепция за изминалите от тогава 18 години, ще направим кратък обзор на критическия прием (в това число любителски) на следващите романи на Мариас, издадени в България. Съвсем малко след „Сърце тъй бяло“ например на пазара излиза и „Всички души“ от издателство „Прозорец“ в превод на Стефка Кожухарова. Този факт е коментиран в дописка на в. „Сега“ по следния начин: „Всички души“ е романът, с който е започнало прочуването на Хавиер Мариас (изд. „Прозорец“). За 3 месеца то е второто му преведено у нас заглавие, след „Сърце тъй бяло“ – комай рекорд за европейски автор в модерното ни книгоиздаване. И малка компенсация за изолацията от големите събития, в случая – от шумния успех на последната испанска литература.”[11]
Съвсем без намек за дискусията, заформена около предишния му роман, в „Капител“ отново четем материал за новата му книга, този път без коментар за превода му: „И в тази книга, както и в “Сърце тъй бяло“, повествованието непрекъснато се разклонява на свои си, колкото различаващи се, толкова и повтарящи се пътеки. В книгата се размишлява за паметта. Също и за смъртта. Тя е наситена с интелектуални литературни предизвикателства към читателя. Героят й извършва антикварно издирване на Джон Гоусуърт (би могъл да бъде и Джон Голсуърти) или Артър Мейчън (вероятно същият английски писател, който е превел спомените на Казанова).“[12]
Любопитно е, че през 2006 г. „Прозорец“ издава и романа „Лицето ти утре“, отново в превод на Людмила Илиева, замислен от Мариас като трилогия, от която по това време в Испания са излезли само първите две части – Fiebre y lanza (Alfaguara, 2002) и Baile y sueño (Alfaguara, 2004). В този смисъл реакцията на издателството е навременна, макар през 2011 г. „Алтера“ да издава последователно и трите части („Треска и копие“, „Танц и сън“ и „Отрова, сянка и сбогуване“), отново в превод на Илиева. Те получават немалко медийно внимание, въпреки че то намира израз най-вече в новинарския поток и под формата на дописки, които съобщават за излизането на поредицата. Това вероятно се дължи и на нарастващата популярност на Мариас, дала повод и на Институт Сервантес да посвети литературна вечер за писателя през същата година.
Още по-голям интерес към автора обаче се заражда през 2013 г., когато за името му започва да се говори като за възможен Нобелов лауреат за литература – предположение, което букмейкърите правят и до днес и което всяка година намира място в новините по темата. По същото време в „Литературен вестник“ излиза и статията „Властелинът на отстъпленията: испанският писател Хавиер Мариас“ на Никълъс Роу, преведена от английски от Радостин Желев. В нея четем: „Склонността му към импровизации му донася милионни продажби и преводи на повече от 40 езика. Съвсем наскоро излезе английският превод на дванадесетия му роман, „Влюбванията“, а „Всички души“, „Сърце тъй бяло“ и монументалната трилогия „Лицето ти утре“ се радват на висока критическа оценка в цял свят.“[13]
Още през януари същата година (2013) на българския пазар излиза и преводът на романа му „За мен спомни си в утрешната битка“ от Нева Мичева, този път от издателство „Колибри“, което набляга на по-комерсиална корица с пищната формулировка „Най-награждаваният испански писател на нашето съвремие“. Интересно обстоятелство е, че рецензия за книгата излиза във в. Култура, а автор отново е Катя Атанасова – същият критик, който 12 години по-рано влиза в задочен спор за превода на „Сърце тъй бяло“. И тук е спомената връзката на заглавието с цитат на Шекспир, но тонът е далеч по-сдържан, а нормата „Валери Петров“ е подмината, както впрочем и коментарът за превода: „Заглавието на романа (излизащ сега на български, но появил се още през 90-те), подобно на други романи на Мариас е цитат по Шекспир. В случая от „Ричард ІІІ“. То е не просто провокативно и впечатляващо, то самото се разгръща, появява се на различни места в разказа, вплита се в думите му, води към някои от основните смислови ядра в романа. Към темите, които той разисква – за смъртта, за тайната, за лъжата.“[14]
Периодът като цяло е интензивен по отношение на рецепцията на Мариас, което доказва и съвсем скорошното издание на още една негова книга: „Влюбванията“, преведена от Теодора Цанкова. Тя излиза отново под шапката на „Алтера”, и то едва година след английското издание, което литературоведът Кристина Йорданова отличава като част от литературните събития на 2014 г.[15]
Положителни рецензии за романа този път намираме и в по-широк спектър от медии – освен обичайните дописки, рецензии излизат в любителски, но с наложено име блогове като „На по книга, две“ на Темз Арабаджиева[16] или в „За думите и хората“ на Ренета Бакалова, която пише: „Фабулата на “Влюбванията“ сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.“[17]
И докато до момента изданията на Мариас в България по-скоро се стремят да са в крачка с тези в Испания, през 2017 година „Колибри“ издава и един от първите му романи – „Сантименталният мъж“, отново в превод на Теодора Цанкова. На корицата (този път с по-висока естетическа стойност) сега е изваден цитат от Орхан Памук: „Един от писателите, достойни за Нобелова награда“. Излизането му по традиция е отразено с новини в доста медии, откъс от него е публикуван в рубриката „Четиво“ на Дневник, а през май книгата е включена и в програмата на Европейската нощ на литературата. Що се отнася до критическия отзвук в интернет, рецензии излизат на няколко места, отново в доста широк спектър: от сайтове като „Момичетата от града“ и „Аз чета“ до два текста във вестник „Култура“, единият от които отново е на Катя Атанасова, където отново липсва коментар за превода.
Аналогичен като медиен обхват и рецепция до настоящия момент е и „Така започва злото” – последният роман на Мариас, излязъл от изд. „Колибри“ в превод от Маня Костова около коледните празници през 2018 г., макар че за него може би тепърва предстои да прочетем по-сериозни критически текстове. Всъщност именно това очакване, което може и да не бъде оправдано, е и един от проблемите по отношение на литературната рецепция. Или може би, както Любомир Илиев казва в интервю, „критиката върши работа единствено ако критикът сам е изкушен от преводачеството, защото тогава може да проумее какви мъчнотии е трябвало да бъдат превъзмогвани“[18]. Дали обаче това е задължително условие, за да може да бъде коментиран превода, е доста спорно твърдение, както е спорно и дали задачата на преводача е единствено към текста, а не към читателя (по Бенямин). В това мълчание обаче бихме могли, с малко повече оптимизъм, да открием и едно голямо успокоение – че доверието към преводача е толкова голямо, че не предизвиква необходимото за една дискусия съмнение.
БИБЛИОГРАФИЯ
Литература:
Статии в периодични издания:
Други източници:
[1] Галвес, Ф. Българската литература в испански превод (XX в.). – В: Българистика 2001, С.: Издателство на БАН, 2001.
[2] Трендафилов, В. Рецепция и литературознание: общи положения. Електронно списание за хуманитаристика Littera et Lingua // www.naum.slav.uni-sofia.bg/lilijournal/2014/11/3/trendafilovv (26.01.2019 г.)
[3] Определение, комуникирано от изд. „Лист” (което след „Мрамор” издава и втори негов роман – „Разговорите”), и възприето от много медии, сред които и БНР.
[4] Дерменджиева, Д. Българската книга през 2001 и 2002 г. Доклад от Конференция на СБИР, Секция Библиология, С., 2003 // www.lib.bg/dokladi2003/t_dermendzhieva.htm (26.01.2019 г.)
[5] Личева, А. За белите сърца и тъмните деяния // www.kultura.bg/media/my_html/2184/book.htm (01.02.2019)
[6] Илиева, Л. La versión búlgara de Corazón tan blanco de Javier Marías. Симпозиум с международно участие. Доклади, С.: УИ Св. Климент Охридски, 2001, с.273 (Превод мой, б.а.)
[7] Пак там.
[8] Атанасова, К. Езикът като лейди Макбет. – В: Капител, бр. 25, 2001. // https://www.capital.bg/vestnikut/kapitel/2001/06/23/209586_ezikut_kato_leidi_makbet/ (02.02.2019 г.)
[9] Бележката е на Илиева – бел.а.
[10] Илиева, Л. Езикът като неумение да боравиш с него, 2001 – Във: в. Култура // http://www.kultura.bg/media/my_html/2187/c-ezik.htm (02.02.2019 г.)
[11] Четем втори роман на Мариас. – Във: в. Сега, 21.08.2001 г. // http://old.segabg.com/article.php?id=192123 (03.02.2019 г.)
[12] Атанасова, К. Този плюс другия Мариас. – В: Капител, 01.09.2001. // https://www.capital.bg/vestnikut/kapitel/2001/09/01/210813_tozi_pljus_drugiia_marias/ (03.02.2019 г.)
[13] Роу, Н. Властелинът на отстъпленията: испанският писател Хавиер Мариас. – В: Литературен вестник, бр. 26, 10-16.07.2013 г., с. 4
[14] За битката и… меча, за „проклятието” на спомена. – Във: в. Култура, 28.01.2013г. // www.kultura.bg/web/ за-битката-и-меча-за-проклятието-н/ (04.02.2019 г.)
[15] ЛВ анкета: Литературното събитие на 2014 година, 08.01.2015 г. // https://litvestnik.wordpress.com/2015/01/08/лв-анкета-литературното-събитие-на-2014-г/ (04.02.2019 г.)
[16] Фрагментите на „Влюбванията” от Хавиер Мариас, 13.12.2014 г. // http://knijno.blogspot.com/2014/12/blog-post_13.html (04.02.2019 г.)
[17] Философия на любовното чувство или „Влюбванията” на Хавиер Мариас. 07.08.2015 г. // www.karmina.bg/философия-на-любовното-чувство-или-вл/
[18] Бодаков, М. Преведе от… С.: Панорама, 2012, с. 81