Чародейката[1]

Джубран Халил Джубран

Превод от арабски: Андриана Хамас

Джубран Халил Джубран (1883–1931) е ливански писател, поет и художник. Прекарва голяма част от живота си в САЩ, където основава Асоциацията на перото. Творчеството му се отличава с меланхоличния си характер, употребата на символи и философските си внушения. Пише разкази, басни, стихотворения, притчи.

Накъде ме водиш, чародейке?

Докато не те последвам по тази стръмна, криволичеща между скалите, назъбена пътека, която се изкачва със стъпките ни към висините и която се спуска с душите ни към дълбините?

Хванах се за полите ти и тръгнах подир теб като дете, което следва майка си, забравил мечтите си, втренчен в красотата ти, сляп за шествието от призраци, блуждаещи около главата ми, привлечен от скритата сила, спотаена в тялото ти.
Поспри се за миг – да видя лицето ти. Погледни ме за минута, навярно ще съзра в очите ти тайните на сърцето ти, а от чертите ти ще проумея съкровените желания на душата ти.

Поспри за малко, чародейке – омръзна ми да вървя, духът ми трепери пред опасностите на пътя. Поспри се – достигнахме точката, в която пътищата се срещат, там, където смъртта прегръща живота. Няма да направя и една крачка, докато духът ми не разкрие намеренията на твоя дух, а сърцето ми не осветли съкровищницата на твоето сърце.

Слушай, чародейке – довчера бях свободна птица, прелитах между ручеите и се реех в пространството, кацах на крайчетата на клоните привечер и съзерцавах дворците и храмовете в града на шарените облаци, които той изгражда на свечеряване и разрушава преди залез.

И не само! Бях като мисълта – странствах на изток и запад, радвах се на прелестите и насладите на живота. Исках да узная мистериите и потайностите на битието.

Бях дори и като мечтата – устремявах се под прикритието на нощта и влизах през процепите на прозорците в покоите на спящите девици. Заигравах се с чувствата им, а после заставах до леглата на младежите и събуждах инстинктите им. След това сядах близо до постелите на старците и прояснявах мислите им.

А днес – едва срещнал те, чародейке, и се отрових от ръцете ти. Превърнах се в пленник – влача оковите си, без да знам накъде. Като опиянен съм – непрестанно доливам от виното, което ми открадна волята, и целувам дланта, която зашлеви лицето ми.

Но поспри за малко, чародейке. Та аз вече си възвърнах силата, счупих оковите, които привързваха глезена ми и смазах чашата, от която изпих усладилата ми се отрова. Какво искаш да направим и по кой път желаеш да поемем?

Възвърнах си свободата. Ще се задоволиш ли да съм твой свободен спътник, който да впива поглед в лицето на слънцето с немигащи клепачи и да хваща огъня с нетрепващи пръсти?

Отново разтворих криле. Би ли придружавала младеж, който живее дните си прелитащ като орел между планините и прекарва нощите си излегнал се като лъв в пустинята?

Ще се задоволиш ли с любовта на мъж, който я е превърнал в свой сътрапезник, мъж, отхвърлил господството ѝ?

Ще бъдеш ли убедена от страстта на сърце, което обича безумно, без да се предава, което гори, без да се топи?

Ще намериш ли отдих във влеченията на душа, която трепери пред бурята, без да се прекършва, бушува заедно с ураганите, без да бъде изтръгната от мястото си?

Ще се задоволиш ли със спътник като мен, който не поробва и който не може да бъде поробен?

Е, тогава това е ръката ми – поеми я в своята красива ръка. Това пък е тялото ми – вземи го в нежните си обятия. А това… Това е устата ми – дари я с дълга, дълбока, няма целувка.

[1] Текстът е част от сборника Бури (العواصف), издаден през 1920 г.