Магдалена Христова         

 

Балансът между опростения  и усложнения превод

 

Портретът на Дориан Грей е готически роман, който съчетава красиво писане с нетипичен за времето си сюжет. Разказва за млад мъж по време на Викторианската епоха в Англия, който, виждайки свой портрет, започва да мисли, че красотата е единственото важно нещо. С това поставя началото да експериментира с всеки порок, което се отразява на портрета, вместо на него. Така всяка една грозна и грешна постъпка превръща картината в „отблъскваща“ и „разпадаща се“, докато Дориан Грей запазва своята младост и привлекателност. Поне до момента, в който не извършва най-големия грях – убийство и решава, че само пълни самопризнания ще го освободят от неправомерни действия. Дориан решава да унищожи последния остатък от съвестта си. Разярен, той взема ножа, с който е убил автора на картината му, и намушква портрета. С вика от заключена стая слугите на къщата се събуждат. На влизане в стаята намират старец, намушкан в сърцето, лицето му е изсъхнало и грохнало. До него е Портретът на Дориан Грей, който се е върнал към първоначалната си красота.

Сюжетът разкрива противоречивата човешка природа и вечните стремежи на човека за безсмъртие, вечна красота и слава. Тези стремежи водят до душевна деградация и обвързват нравствеността във вериги. Това е съдържателна и докрай поучителна история, която ни предупреждава за естетическите проблеми, които обществото може да притежава. Написана по характерно поразителния начин на Оскар Уайлд, историята за моралния разпад на Дориан Грей предизвика огромен скандал.

Когато е публикуван за първи път в месечното списание “Липинкот” през 1890 година, романът е приет критично от читателите и придобива известност с това, че е„ мрачен и гнусен“, „нечист“, „оскверняващ “ и „неморален“. Смятало се, че романът на Уайлд съдържа „елемент… който ще засегне всеки млад ум, който влиза в контакт с него“. Викторианците са били велики моралисти. Те са следвали кодекс на ценности, основани на личен дълг, упорит труд и почтеност. Тези ценности са еднакво приложими за всички слоеве на обществото, но са приели своята викторианска форма от висшата или средна класа. Идеята за почтеност – смес от морал, лицемерие и съобразяване със социалните стандарти, е било от изключително значение.

При преразглеждането на текста на следващата година, Уайлд включва предговор, който служи като полезно обяснение на неговата философия за изкуството.

Извлечения от предговора: „Няма такова нещо като морална или неморална книга. Книгите са добре написани или лошо написани. Това е всичко. Никой художник не желае да докаже нищо. Никой художник няма етични симпатии.“[1]

Целта на изкуството, според тази му серия от епиграми, е да няма никаква цел, било то морална или политическа. Това е еволюционно поведение във време, когато викторианците са вярвали, че изкуството може да се използва като инструмент за социално образование и морално просветление. Естетизъм, на който Уайлд е бил основен поддръжник и се е стремял да освободи изкуството от тази отговорност. Естетиците също били мотивирани от презрение към буржоазния морал – чувствителност, въплътена в Дориан Грей от лорд Хенри, чиято всяка дума изглежда предназначена да шокира етичните сигурност на процъфтяващата средна класа – тъй като те са убедени, че изкуството не трябва да има каквато и да друга цел, освен да бъде красиво.
Само няколко години след публикуването й, книгата и естетическата й дилема са предизвикали проблеми в делата, предизвикани от хомосексуалността на Уайлд и които са довели до осъждането му на 2 години каторжен труд за непристойно поведение и хомосексуализъм. Относно това, дали романът му не е автобиография, Уайлд отбеляза в писмо: „Базил Холуърд е този, който мисля, че съм: лорд Хенри е този, за когото ме мисли светът: Дориан е този, който аз бих искал да бъда – може би в друга епоха.“

В романа има включени и няколко препратки, най-важната от които е тази с героя на Гьоте – Фауст. Както в легендата за Фауст, в „Портретът на Дориан Грей“ е представено едно изкушение (неостаряващата красота) пред главния герой, който се поддава. Във всяка история, той примамва красива жена и след това разрушава живота ѝ. В предговора към романа Уайлд казва, че идеята на разказа е “стара в историята на литературата”, но като тематичен обект, към който той е дал нова форма. За разлика от Фауст, Дориан не прави сделка с дявола. Той е представен от циничния хедонист лорд Хенри, олицетворяващ изкушението и разрушаващ добродетелта и невинността, които Дориан притежава в началото на историята. Лорд Хенри изглежда не знае за въздействието си върху младия човек и лекомислено съветва Дориан, че “единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.“

„Портретът на Дориан Грей“ идва в превод у нас доста по-късно – почти 100 години след оригиналното му издаване. Една от причините за това представя Дария Карапеткова, която обяснява, че „нашата страна за продължителни периоди е била лишавана от благоприятното влияние на възможността за външната намеса в нейното нецензурирано многообразие“.[2] Затова и когато е издаден в България, романът не предизвиква такъв широк отзвук, в сравнение с този в родината си. Макар в началото на 80-те години хомосексуалността и неморалното поведение все още да са били тема „табу“ у нас, книгата е предизвикала по-скоро интерес, отколкото скандал. Първият превод на романа на български език е направен от Красимира Тодорова през 1980 година. В него ясно се вижда по-опростеният набор от думи и изрази и буквалното им предаване, в сравнение с начина на превод на Красимир Желязков, 25 години по-късно. Нагледен пример за това е:

„Such, at any rate, was Dorian Gray’s opinion. He used to wonder at the shallow psychology of those who conceive the Ego in man as a thing simple, permanent, reliable, and of one essence.“

„Така поне смяташе Дориан Грей. Удивляваше го примитивната психология на ония, които гледаха на човешкото „его“ като на нещо неизменно, сигурно и еднородно.„ (1980)[3]

„Така поне смяташе Дориан Грей. Неприятно го учудваше повърхностният, дребнав психологизъм на онези, които приемаха човешката личност като нещо лесноразбираемо, установено веднъж завинаги, благонадеждно и с неизменна духовна същност“ (2005)[4]

Двата превода са толкова различни, сякаш предават различни изречения. При първия ясно се вижда придържането към оригинала и следването на буквалното изказване, типично за времето си. Подход, който доц. Дария Карапеткова описва в книгата си „За превода“[5]. Това има своите позитиви, но думи като „еротизъм“, „безнравствеността“ и „фаталността“ понататък в текста, звучат прекалено сухо и неестествено за езика на българите, дори поставени в контекста на историята. Вариантът на Красимир Желязков обаче е в другата крайност. Той доукрасява текста, като дори не се придържа към използваната в оригинала дума „его“, а я описва по свой начин. Макар и с цел да се опита да предаде специфичния изказ на Уайлд, преводачът на моменти излиза от рамката и ненужно натоварва текста, правейки го по-труден за четене. В следващия пример се вижда как използва думи с по-силно значение, дори добавя наречия, за да засили значението на български език. Включва и подчинено изречение, което лесно би могло да се трансформира без да променя значението си.:

„He knew it, and he felt as if his blood had changed from fire to sluggish ice in a moment.“

„Вече бе уверен в това и усети, че кръвта му, която допреди секунда бе кипяла, сега течеше съвсем бавно, като слузест, втечнен лед.“ (2005)

Интересното при примера е, че това изречение, както и няколко други, изобщо не са включени в превода от 1980 година. Тук е важно да се уточни, че текстовете са написани на база на цялата история на Оскар Уайлд, която той е публикувал, а не съкратената версия на редактора, който я е издал за пръв път. Красимира Тодорова се е стремяла да предаде общото значение и послание на романа, без да изпада в по-сложно разбираеми описания. По този начин обаче се губи цялостната емоция и усещане на автора към книгата му и поставя преграда пред читателите.

Личат си 25-те години разлика между двата превода. През 2005 година броят на навлезлите у нас чуждици е нараснал значително и започват да се използват и в ежедневието. Пример за това е следния диалог:

 

• ‘Monsieur has well slept this morning,’ he said, smiling.
• ‘What o’clock is it, Victor?’ asked Dorian Gray, sleepily.
• ‘One hour and a quarter, monsieur.’

 

• Monsieur спа добре тази сутрин — каза той усмихнат.
• Колко е часът, Виктор? — сънливо попита Дориан Грей.
• Един и петнайсет. (1980)

 

• Мосю спа добре тази сутрин —усмихнат рече той.
• Колко е часът, Виктор? — сънливо попита Дориан Грей.
• Един и четвърт, мосю. (2005)

 

В първия пример преводачката е преписала френската дума „Monsieur“, включвайки я като чужда дума, която трябва да бъде обяснена. Решението да я напише само веднъж, а не два пъти, както е в оригинал, може би се дължи на факта, че не желае да натоварва българския диалога с чужди думи. По този начин обаче, четен към днешно време, преводът звучи сухо, непълно и неестествено. В последващия вариант на текста се използва вече навлязлото „мосю“, което, като вече навлязла чуждица, дори не би направило впечатление на читателя.

Преди да тръгне на училище, Оскар Уайлд получава домашно образование от учител французин и свободно владее езика. Това му помага да включва немалко изказвания от френски език, които и преводачите, и самият той обясняват под линия. Същото е и с многобройните латински изрази. Това вдига нивото на текста и му придава звучение, актуално за онези времена.

Макар с редакторски греши (например преписано “Vitoe” вместо “Vitae” – от латински език), през 2001 година “Wordsworth classics” представят добро издание на романа, заедно с допълнителни бележки, които помагат за разбирането и вникването на особеностите не само на езика по това време, но и поясняват препратки, по-трудно усещани в днешно време. Пример за това са имена като Домициан, Калигула и Нерон, за които под линия е обяснено, че са римски императори, известни със своята порочност, липса на морал и своенравно поведение. Факти, с които повечето читатели в днешно време не са запознати и биха приели за полезни на базата на контекста. Такива пояснение обаче почти изцяло липсват при всички издадени преводи у нас и затрудняват читателя, който иска да се докосне до цялостното значение на книгата.

И ако тази липса е оправдана при първия превод у нас през 1980 година, в който са обяснени само главни евентуални неясноти, вече описани от Оскар Уайлд, то няма причина важните и дребни допълнение да не са включени при последващите български издания.

 

Романът на Оскар Уайлд не включва в себе си нито морал, нито типичната история за любов и щастлив край. И ако към края на ХIХ век е станал известен с това, че е различен, то в днешно време е все така популярен, именно защото се свързва с модерното общество. Например, манията на самооценката, която първоначално води до желанието на Дориан, може лесно да бъде свързана с днешното време и как младежите измерват привлекателността си на база на чуждото мнение. Външният вид сякаш отново заема първо място. Начинът, по който социалните стремежи на Дориан водят до неговото падение, прави романа интересен морален коментар. Затова и преводът му на български език е толкова важен – за да може правилните изводи да достигнат до читателя. Огромната разлика между изданията през 1980 и 2005 е явна и всяко едно има своите попадения и недостатъци. Неслучайно Ардуини обяснява процеса на метаморфоза на преводните текстове с това, че „преводаческите норми са културни конструкти, а не природни закони, и съответно от само себе си е ясно, че се променят с определена честота в диалектическа зависимост от останалите културни дискурси.“[6] Двата български  примера на „Портретът на Дориан Грей“ са доказателство, че от един определен момент нататък, конкуриращите се преводни версии започват да глезят читателя и да задоволяват по-скоро потребността му от естетическо разнообразие, отколкото стремежа за предпазване от възможни грешки.[7] От една страна текстовете имат нужда от подоблена редакция, от друга е важно да не се преминава границата на ненужно украсеното. Балансът обаче е някъде по средата – между семплото и модерното.

 

[1] Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей, 1891, увод

[2] Дария Карапеткова, Ботуша в българската литературна мода, Сиела, София, 2012

[3] Оскар Уайлд, Портретът на Дориан Грей, Народна култура, София, 1980

[4] Оскар Уайлд, Портретът на Дориан Грей, ФАМА, София, 2005

[5] Дария Карапеткова, За превода, Колибри, София, 2016

[6] Arduini, Stecconi 2007. Пак там, с. 100. (Превод Дария Карапеткова)

[7] Дария Карапеткова, Ботуша в българската литературна мода, Сиела, София, 2012