ХРИСТИЯНСКИ ХУМАНИЗЪМ ОТ КОЛЕДНА ПОРТУГАЛИЯ

 

С дипломната си работа, защитена през февруари 2019 г., магистрантката Яна Димова от випуск 2017 на програма „Преводач-редактор“ представи амбициозен авторски проект за сборник с разкази на коледна и новогодишна тематика от португалски и бразилски автори. Проектът обедини осем разказа на автори от различни течения в португалската и бразилската литература от първата половина на ХХ в., както и две творби от областта на детската литература на едни от най-значимите гласове в португалската литература от втората половина на миналия век – Жорже де Сена и София де Мело Брейнер Андресен. Магистърската ѝ теза се отличи със задълбочената работа с лексикалния материал както на изходния, така и на целевия език, със сериозното внимание, обърнато на синтактичното ниво на текстовете, с много добрия редакторски подход и отличната пунктуация и, не на последно място, с интереса към литературните измерения на преведените текстове – с въпросите за тяхното съдържание от идейно-тематична гледна точка и тяхното послание в общочовешки план. С всички тези достойнства дипломната работа на Яна Димова не само представи наличието на натрупани знания и развити умения в рамките на магистърска програма „Преводач-редактор“, но и за сетен път доказа ролята дори и на прохождащия художествен преводач на предводител през литературни и културни светове.

Най-сполучливите преводачески решения Яна Димова без съмнение постигна в разказите „Коледния подарък“ на Карлош Малейро Диаш, „Коледна легенда“ на Жулио Брандао и „Коледен разказ“ на Фиальо де Алмейда, които представяме в настоящия сборник, обединяващ последните най-добри изяви на възпитаниците на програмата. Множество са линиите, свързващи тримата посочени автори в житейски и творчески план; множество са и мостовете, които биха могли да бъдат построени между тематичните им търсения, за да кулминират в тезата за християнския хуманизъм, съдържащ се в разказите им за коледна Португалия в превод на Яна Димова.

Както Фиальо де Алмейда, който е със сигурност най-разпознаваемото име в португалоезичните литературни среди, така и Карлош Малейро Диаш и Жулио Брандао са родени в средата на втората половина на XIX в. и най-съществената и най-значимата част от творчеството им се разполага в края на XIX в. и в първите десетилетия на XX в., което от своя страна обяснява тематичната им ориентация и идейните пластове в творбите им. Диаш и Брандао произхождат от северните части на Португалия, а Алмейда е представител на юга, но и тримата се отличават със силния си критически поглед върху цялостното национално развитие на португалското общество на прага на новия век. Жулио Брандао е важно име в севернопортугалския декаданс и лузитанския неоромантизъм, разкривайки и силни влияния от страна на реализма и натурализма. Утвърждава се в поетическите среди със сборника си Книга на Аглаиш (1892), който в традиционен неоромантичен стил се откроява със своята смесица от песимизъм, импресионизъм, акцент върху смъртта и новаторски стил, свързан с изграждането на пейзажността и словесността при навързването на вътрешните рими. Други негови поетически сборници се съсредоточават върху бягството в детството, емоционалното скитничество, възвеличаването на любовното чувство, отдадеността на Дева Мария, патриархалния живот и традиционните народни идеали. В повествователните си текстове, сред които изпъква Аптека „Пиреш“ (1896), по несравним за португалската литература от първите десетилетия на ХХ в. начин си служи с инструментите на реалистичната техника в съчетание с неоромантичната поетика.

Фиальо де Алмейда на свой ред се отличава с анархистката си творческа природа в унисон с разнородния житейски път, който тръгва от позицията на аптекарски помощник, за да премине през лисабонската бохема и да завърши с кроткия труд в южната португалска област Алентежо. Още от детските си години е дълбоко белязан от скромния си социален произход и силната близост с народа. Добива популярност като автор на разкази и хроники благодарение на сътрудничеството си с дълга поредица от периодични издания. В самия край на XIX в. разочарованието му от развитието на страната и на португалското общество кулминират в публикуването на остро критичната към упадащата монархия поредица Котките (1889-1894), която представлява „допитване до португалския живот“ в 57 различни памфлетни броя, събрани по-късно в шест тома. Песимистичната и дори фаталистичната представа на Алмейда за страната е характерна за цялостното му творчество, което се превръща в своеобразна парадигма на португалската литература от края на XIX в. Литературното си майсторство авторът проявява в сборниците с разкази Разкази (1881), Градът на порока (1882) и Страната на гроздето (1893). Разказите му обрисуват града с много мизерия, пороци и повсеместен упадък, като отчетливо го противопоставят на селския живот. Повествованието му се отличава с призната от самия автор естетическа фрагментарност, в която обаче се заключава и неговата оригиналност, състояща се най-вече в съчетанието на опита за структурно изчистено литературно писане и ежедневната журналистическа практика. Социално-критическият прочит на действителността, който Алмейда прави в творчеството си, го разполага на кръстопътя на реализма и натурализма, на естетическия натурализъм и декаданса, в допълнение към романтическото наследство.

Мост от Португалия към португалоезична Бразилия хвърля с произхода си по майчина линия и с житейския си път Карлош Малейро Диаш, който още като юноша прави първите си литературни стъпки в списание „Семана“ в Рио де Жанейро. В същия бразилски град през 1896 г. публикува първия си роман Мулатката, който разпалва бурен скандал и предизвиква възмущението на бразилската преса. Интересите му в областта на историята като цяло и на историческата обвързаност между Португалия и Бразилия в частност го тласкат към мащабно историческо изследване, завършило с отпечатването в три тома на История на португалската колонизация на Бразилия (1921). Същият интерес проличава и в превеса в творчеството на автора след началото на ХХ в. на историческия роман в преобладаващ неоромантически стил. В творбите му ясно прозира социалният ангажимент, който поставя във фокуса си теми от религиозния фанатизъм в дома и във възпитанието през мизерията и изоставането на нацията до политическата критика на републиканския режим.

Обединяващата времева рамка в житейски и в творчески план при Карлош Малейро Диаш, Фиальо де Алмейда и Жулио Брандао се повтаря и в основното времево измерение, в което са поставени сюжетите на разказите „Коледния подарък“, „Коледна легенда“ и „Коледен разказ“, избрани от Яна Димова, за да се включат в проектосборника ѝ Коледни и новогодишни разкази от Португалия и Бразилия. Развоят на главното действие и в трите разказа е разположен в нощта на Бъдни вечер, като по този начин основното съдържание красноречиво се свързва с идеята за спасението на човешкия дух и с прераждането на човешката душа чрез раждането на Спасителя за християнската част от човечеството.

Друг обединяващ и трите текста елемент е социалната принадлежност на човека, представена чрез трите главни действащи лица – „Коледният подарък“ разказва историята на Мануел да Ейра, който е дребен земевладелец, принуден поради отдадеността си на работата тъкмо в деня преди Бъдни вечер да се погрижи за дългоочаквания от дъщеря му коледен подарък под формата на златни обици; в „Коледна легенда“ повествованието поставя в средоточието фигурата на възрастен мъж, който е изживял достойно младостта си и прекарва старините си в бедност и забрава; а „Коледен разказ“ разкрива най-страховитите страни на човешката природа през погледа на бедна и бездомна старица, останала без род и закрила, която търси подслон и топлина в нощта на раждането на Младенеца. Чертите на бедността, трудолюбието и човешкото достойнство, които се споделят от образите на отдадения земевладелец, стареца „светец“ и скитащата старица, от една страна, са доказателство за посочения по-горе социален ангажимент и характерната социална критика у тримата автори, а от друга страна, положителната оценка, дадена на тези характеристики, подчертава свързващата идейна нишка за спасението на хуманността у човека чрез прераждането му в разнолики примери на достойнство, скромност и смиреност.

Мистичното изпълнява движеща роля и присъства в сюжета и на трите творби – в „Коледния подарък“ Диаш използва елементи от детската приказка, като мотива за силно желания подарък и препятствията за неговото постигане; в „Коледна легенда“ загадъчното, загатнато от Брандао още със заглавието, е представено чрез привиденията на починалите съпруга и дъщеря, както и чрез мистериозната поява и мистериозното изчезване на стария другар, които оставят голяма доза съмнение за действителната среднощна среща между двамата близки приятели; в „Коледен разказ“ мистиката се поддържа от внушителното пейзажно описание, съставляващо цялата първа половина от текста на Алмейда, с което се извършва първоначално сливането на божественото с пейзажа, а впоследствие преплитането на божествената меланхолия на природната картина със спомените за миналото и настоящата самота на старицата.

Метафората на смъртта и загубата са другите елементи, които наред с високата оценка на човешкото достойнство и човешката смиреност поддържат хуманистичната рамка, ограждаща трите текста. В „Коледния подарък“ Мануел да Ейра проявява смелост като достоен труженик и прави родителска саможертва в името на детското желание; мотивът за смъртта тук се преплита с идеята за силата на детската молба и подсъзнателната връзка на родителите с децата. Силно мистичният сюжет на „Коледна легенда“ на свой ред използва смъртта като средство за събуждане не само на спомени, но и за произвеждане на действително присъствие на образи на желани същества; изразът на почит към починалите близки и мисълта за мъртвите на празничната трапеза за Бъдни вечер е обичай, споделян в Португалия, който няма как да убегне на съсредоточения български читател при съпоставката му с етнографските практики, разпространени и в по-голямата част от България. Този междукултурен португалско-български мост се поддържа и от по-широката идея за фаталността на празника – за опозицията между празничното настроение и предизвикването на злощастни събития в българското светоусещане и за опозицията в „Коледен разказ“ между празничната еуфория и разрушителността на човешката природа, представена чрез убийството на новороденото; португалската културна традиция тук извежда на преден план и легендарната фигура на принца – в текста на Алмейда той е новороден син, директно съпоставен с Младенеца в християнската религия и посочен, макар и с предвещанието за неизбежния му преждевременен край, като единствен възможен гарант и спасител на хуманността.

И ако в заключение си позволим да перифразираме думите на Брандао от „Коледна легенда“, и трите текста, които следват, са легенди за достойни и смирени по християнски люде, „блуждаещи [като] сенки“ в забързания ритъм на своята и на нашата съвременност, която все по-рядко през годината, но винаги по Коледа възражда вярата в нейните най-разнообразни проявления.

 

Илияна Чалъкова

 

Превод от португалски: Яна Димова

Редакция: Илияна Чалъкова

 

 

КОЛЕДНИЯТ ПОДАРЪК

Карлош Малейро Диаш

 

– Къде са ми обичките, мамо? – попита със сънен глас от дъсченото легълце детето, което се беше събудило от скърцането на вратата.

– Спи, момиче… Няма да останеш без коледен подарък… Баща ти още не се е върнал от панаира.

Детето се обърна в леглото, сгуши се смълчано и впери очи в жаравата от шишарки, която кротко тлееше в огнището, където се притопляше коледната вечеря.

Загърната с голям шал, майката прикляка на прага на портата и наднича, нащрек и за най-малкия шум, който идва от пътя.

Заради бученето на вятъра в дъбравата вече на два пъти ѝ се стори, че е чула в далечината тракането на колата.

При новолуние тъмата е непрогледна. На свечеряване плътни облаци бяха покрили небето. Ни една звездица не разкъсва дълбокия мрак, изпълващ от край до край околността, през която вятърът помита всичко, брули дъбравата при угарите и свисти в гуглите на боровете като оркестър от флейти.

– Боже опази! Какво задържа навън мъжа ми по това време на нощта! – мърмори загрижено жената.

– О, мамо, ако на панаира е нямало халкички, баща ми може би е отишъл до градчето…

– Спи, момичето ми! Още утре обичките ще бъдат на ушите ти… Заради тях баща ти препусна сам с кобилата през планината, която всява такъв страх!

Обичките бяха коледният подарък за детето. Реколтата от пшеница и грозде беше дар от бога. Малката нямаше да чака повече за тях. Още с пукването на зората Мануел да Ейра беше оседлал кобилата, беше втикнал тоягата на хълбока заради бандата „Виелица“ и се беше отправил към панаира в Ланьозо, като обеща да се върне при залез-слънце, за да празнуват Бъдни вечер.

Жена му боязливо го беше предупредила:

– Ела си по светло вкъщи. Внимавай с онези бандити от „Виелица“!

А Мануел да Ейра смело се беше обърнал на седлото:

– Днес е денят, в който е роден Спасителят. И бандитите са християни!

Беше сръгал кобилата с шпорите и беше препуснал дръзко по пътя.

В далечината, в църквата при кметството камбаните вече бяха били за коледната литургия. Бурните пориви на вятъра изпълваха небосклона с оглушително свистене и люшкаха по стрехите лозовите издънки, които още не бяха зарязани.

Изведнъж детето се надига в леглото, а майката се изправя на прага.

В мрака някакъв глас се провиква:

– Хей, Мария да Ейра!

Вятърът сякаш отнася керемидите от гредите на покрива. Прасетата грухтят в кочината. Сив облак се издига и се завърта над жарта от шишарки в огнището.

Пребледнялата жена подвиква с отчаяна тревога и бута малката порта:

– Кой ме вика?

Сред свистенето на вятъра разпознава чаткането на кобилата и бавните стъпки на двама мъже.

– Донесете лампата… – казва гласът от пътя.

Детето скача от леглото в очакване на обичките, докато потърква с опакото на ръката сънените си очи.

Като се оплита в полата си, жената откача лампата от стената и на мъждукащата светлина в двора съзира мъжа си, носен на ръце, като покойник. Окуцялата кобила следва погребалното шествие.

Мъжете спират. Първият от тях забелязва смущението на жената и задъхан измърморва:

– Гледайте светлината да не угасне! Да не останем всички в този мрак! Мъжът Ви е все още жив.

Едва при тези думи тя сякаш се събужда от мъчителните опасения и хълца, като вдига ръце към ветровитото небе, което отвява шала ѝ.

– Пресвета Богородице! Клетата ти робиня моли за божията милост!

– Замълчи, жено! За окайване сме ние с тази тежест на ръце! Намерихме го паднал до кобилата в един ров. Сигурно са му хвърлили здрав бой, за да го ограбят.

Със силни викове жената блъска вратата и помага да го сложат на леглото. Детето хлипа, присвито в ъгъла, сковано от страх, и докато жената, обладана от ужас, къса ленена риза на превръзки, двамата мъже мият окървавените си ръце в леген и разпалват огъня с клони от прещип.

Жената напразно пръска с оцет обезобразеното от бой лице на ранения. С провиснали мишци и нокти, впити в дланта на дясната ръка, окаляният и посинял Мануел да Ейра лежи в леглото като мъртвец.

– Свърши се животът за него! – крещи вдовицата с леещи се сълзи, като безуспешно се опитва да разтвори свитата ръка на смъртника.

Мъжете изоставят разпалването на жарта, подхващат жената и я изправят от пода, където тя е рухнала обезверена и е заскубала косите си с оглушителни писъци и хлипове.

– Мъртвите не стискат ръцете си. Явно е скрил нещо в тях.

Обнадеждена от казаното, жената със сетни сили се опитва по-скоро да разтвори неподатливия юмрук на мъжа си, отколкото да спре кръвта от раните му.

Но бързо рухва и отново пада съкрушена с вик, сподавен от още по-силни хлипове.

Двамата мъже на свой ред напразно се мъчат да отделят скованите пръсти от кървящата длан.

– Тате, отвори си ръката! – хленчи разстроеното и уплашено дете.

Ръчичките ѝ, измокрени от сълзи, се изпълват със силата, която останалите нямат, за да разтворят пестника.

– Отвори си ръката, тате!

Изведнъж дланта се разтваря в отговор на умоляващото гласче и две малки златни халкички се показват, блясват за миг и издрънчават на дъсчения под.

 

 

КОЛЕДНА ЛЕГЕНДА

Жулио Брандао

 

В навечерието на Коледа възрастен мъж, потънал в меланхолия, се замисли за самотата в собствения си живот. Едни от децата му бяха умрели, а други го бяха изоставили… Беше сам на света, с единия крак в гроба, изпълнен с разочарования от прояви на неблагодарност и бедност. Но въпреки това не таеше в сърцето си нито низки желания, нито ненавист. Изпитваше само мъка. Мъка по кротко изминалия живот, който днес пустееше, но в който душата му беше заслужила известна утеха. Понякога се връщаше към спомените си с насълзени очи, вперени в неясния хоризонт на мрачния ден. Днес беше просто един голтак, който вихърът на смъртта щеше да отнесе.

Вечерта (беше изпълнената с носталгия Бъдни вечер) усети как две големи сълзи измокриха лицето му. Той самият отиде да си приготви бульон за вечеря. Зановецът гореше в огнището на схлупената къщурка. Старецът се сви край огъня с поглед, втренчен в алените пламъци.

В този час всеки беше в уютния си дом. Той си припомняше смеха на децата, най-нежните и най-искрените моменти на блаженство. Миналото оживяваше светло и блажено – някога коледното дърво беше обсипано със звезди, около него се пееше с надежда, а сега, след толкова години, беше просто мрачен и неприветлив кипарис! Седеше си там без приятелска приказка, без любимо лице и слушаше виелицата в дъбравите. И си мислеше, че е като тези стари повалени дънери, над които се лееха дъждове, но по които никога повече нямаше да разцъфне цвете или да запее птичка…

Прерови спомените в съзнанието си – винаги е бил добър човек, обикновен човек. Жена му си беше отишла още в разцвета на силите си, дъщеря му я беше последвала, след като се беше сгодила. Мислеше си: „Така стана по-добре“. Дъщеря му беше светица, а светът беше жесток… По-късно, когато вече беше немощен, двамата му сина го обраха и повече не се появиха. Как само помнеше! Беше се случило в една подобна нощ – непрогледна и ветровита. Докато той спеше, двамата бяха разбили раклата му и бяха отнесли шест предмета, които беше скрил в тайна ниша за черни дни. Повтаряше си, че в крайна сметка всичко е за децата и точно те го отнесоха… Но дори дрехи не му оставиха, за да се загърне през суровата зима. Синовете, които толкова много беше обичал, не бяха постъпили добре! След това започна да се обездвижва – ръцете не му служеха, а когато работата намалява, мизерията процъфтява. Остана му една градина. Благодарение на нея ядеше чорба и пълнеше кошница с плодове. И малко му стигаше в крайна сметка. Другарят, на когото той толкова беше помагал и толкова саможертви беше сторил за него, беше заминал за Бразилия. Сигурно там се беше и споминал…

Беше отритнат като куче, беден като Йов. Въпреки това светлината, която винаги беше озарявала съзнанието му, не беше помръкнала. Тя напомняше на живописна река, кротка и тъй бистра, че по жълтия пясък можеше да се види сянката на сребрист рибен пасаж. Той не страдаше от мизерията и самотата си – радваше се на лекотата и задоволството на хората, които, като погледнат назад към живота си, никога не ще извърнат очи заради някоя низост или лъжа.

Приведен над пращящите въглени, старецът хвърли поглед към опушената пейка пред себе си. Изведнъж застина удивен. Брадичката му трепереше силно. Боже господи! Какво виждаше?! Не можеше да повярва! Дъщеря му и жена му предяха на вретената и нежно се усмихваха с прелестно спокойствие! Исусе, Христе, това бяха те! Какво щастие! Старецът потрепера, сърцето му затупа като на младини и промълви:

– Хей, Мария, Луиза, значи дойдохте?!

Те се усмихнаха още по-мило и продължиха да предат. С очи, втренчени в тях, старецът усещаше клепачите си влажни от нечовешко щастие.

– Хей, Мария, Луиза!…

Така излетяха няколко блажени мига. Той ги съзерцаваше опиянен. Те сияеха, сякаш бяха обвити в бледа лунна светлина. Никога не ги беше виждал толкова красиви и с такава блага усмивка. И тъй като не говореха, старецът също се умълча унесено.

Те продължаваха да се усмихват и да предат. Навън вятърът духаше силно в корковите дъбове, свистеше. Нощта, ненавистна и безкрайна, виеше, но часовете отлитаха неусетно за възрастния човек, сякаш подмладен от виденията.

Двете вече бяха изпрели преждата от вретената. На портата се чуха три почуквания.

Чук, чук, чук!

– Кой ли ме търси?! – измърмори старецът, който сякаш се пробуждаше от дълбок сън.

Чук, чук, чук!

Провлачи немощните си крака и отвори вратата. Двете вече бяха изчезнали. В дълбокия и непрогледен мрак различи силуета на друг старец с голяма брада и торба на рамото.

– Аз съм, приятелю, аз съм!

– Как е възможно! Какво щастие!

И се притиснаха в обичайната си сърдечна прегръдка.

Странникът остави торбата, изтърси снега от наметалото си и отиде да се стопли край огъня.

– Сигурно си измръзнал, Мануел!

Така беше. Беше вървял много, а нощта не беше добра за път – валеше сняг. Но толкова години беше копнял да прекара Коледа тук! Докато сухите съчки пукаха в огъня, в атмосферата на библейско, на мистично спокойствие той разказа за несполуките си.

Двамата седнаха един срещу друг. Докато пътникът потриваше ръце над жарта, разказваше за тежкия си живот из далечни и диви земи в търсене на щастие.

Бил работил и бил изстрадал много. Винаги когато го спохождали огорчения, го обхващала мъка по стария му другар… Животът го бил научил на много неща, но най-вече на това, че щастието се намира вътре в нас, живее в нас и че когато човек върши добрини, ще получи добро в замяна…

Другият го слушаше мълчаливо, с насълзени очи.

– Вярваш ли, приятелю, че цялата ми болка бе, че не мога да те прегърна!

– А аз си мислех, че щом си толкова далеч, никога повече няма да се сетиш…

– Може ли човек да забрави светеца, приятелю.

И разказа, че на връщане, в открито море, посред бял ден, небето притъмняло. Моряците били предусетили бурята. Свили платната, затворили люковете, обезопасили всичко. Минути по-късно вятърът се разфучал, а морето се разбушувало. Яростни вълни подмятали кораба, проблясвали светкавици. Понесли се без посока, след като рулят излетял на парчета в бурното море. Усетили глад и жажда, а бурята си играела с тях като с песъчинки. По устните на децата, на жените, на всички разцъфнало божието цвете на молитвата. Той помолил Господ да му позволи да достигне родната си земя, за да види още веднъж стария си изоставен събрат.

– И Господ ме чу. Затова съм тук.

Възрастният човек разбута жаравата и хвърли още дърва в огъня. Странникът се надигна, разтвори торбата си и заизважда над старата прогнила паница храната, която носеше – сливите, стафидите и бутилка вино, подправено с дафинов лист.

– Не съм забравил празничната вечеря, приятелю.

– Виждам, че не си, Мануел. Господ добро да ти дава!

Вечеряха както преди години, когато в селото имаше радост и изобилие. Разговаряха до късно през нощта със загадъчно разцъфнали души. След това пътникът разпита за всички и за всичко. Старецът отново беше налегнат от огорченията и мъчителните спомени: злите синове, любимата дъщеря, мъртвата съпруга…

Пак погледна към столчето при огъня и благоговейно застина със светнали очи.

– Какво има, братко?

– Виж ги, там са!

– Ех!… – каза, без да се почуди, другият, докато погледът му обхождаше стаята.

– Те също дойдоха, Мануел, те също дойдоха!…

Старецът отново виждаше как двете, изпълнени с изящество, ангелски му се усмихват. Низ от бели лилии ги докосваше, същата лунна светлина от преди малко ги обгръщаше, сякаш се пробуждаха светлеещи от дълбок загадъчен сън.

– Мария и Луиза – толкова са красиви!… – прошепна старецът.

Другарят му простичко отвърна:

– Любимите ни същества никога не ни напускат. Те са вътре в нас, живеят в нас.

Възрастният човек дори не се хранеше, опиянен от нежните привидения. Виждаше русите коси на дъщеря си, деликатното ѝ моминско излъчване; виждаше жена си както в деня, когато си замина, с дълбокия си печален поглед, фините устни, по които лъжата никога не беше оставяла отровата си.

– Забележи, че са пристигнали от още по-далеч, за да ти правят компания. Значи, не съм бил само аз, братко.

Лицето на скитника сега беше обгърнато в ореол от омайно сияние.

Последва диалог между стари познайници – изстрадали, обичали с достойнство хора, които в сетния си час се изповядват с шепот, откъснал се от сърцето им. Притчи, които напомнят морето и звездите… Красиви и печални като надгробни плочи, на които някой е оставил цветя при пълнолуние. Това е легендата за хората – блуждаещи сенки, които едва доловимата светлина изтрива завинаги…

– Братко, хайде да отморим. Рухнал съм от изтощение. Ще спим заедно.

– Да, естествено, друга постеля нямам.

Привиденията си бяха отишли. Двамата заспаха в ранни зори, когато петелът пропя като вестител на деня.

 

***

 

На сутринта, когато през пролуките се процеждаше златист блясък, старецът попита:

– Къде си, братко?

Никой не отговори. Къщата беше потънала в абсолютен покой. Огледа се наоколо и седна на леглото. Нямаше никого! Само върху постелята и върху сламената възглавница с лек блясък се беше отпечатала фигурата на приятеля му подобно на мъгливо сияние…

Възрастният мъж стана и се помоли със сключени ръце. Празничният ден осъмна без облаци. Бледо и слабо слънце къпеше цялата земя в зарево. От градината, посипана със сияеща бисерна роса, старецът се прибра, за да се полюбува, без да бърза, на синия покров на кроткото загадъчно небе…

 

 

 

КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Фиальо де Алмейда

 

Може би вече минава единайсет. Нощта най-сетне утихна, не духа вятър, мъртвилото наостря слух, сякаш цялата земя очаква да чуе биенето на камбаните за литургията. По пътя между Вила де Фрадеш и Видигейра слиза старица, подпираща се на бедняшката си тояга. По стъпките мога да отгатна възрастта ѝ: лунният светлик, забулен от мрачното небе, очертава само прегърбената ѝ доземи фигура с наметка на раменете, торбата на гърба и голите ѝ пищяли, омотани с отблъскващи върви. Жената спира до моста. Зад онези тополи, в ниското, до брега на реката някога имаше тухлена печка, която през зимата пустееше. Тя избързва напред и търси… Пътят минава отгоре, очертан от акациеви и евкалиптови дървета. Наблизо, в ниските полета глинените залежи са наквасени от прииждащите води, образувайки мрачни мочурища, чиито посеви с нахут приютяват крякаща колония от жаби.

Старицата побутва калта с тоягата и търси пътека с твърда почва, където жалките ѝ прокъсани обувки няма да потънат в глината.

Въпреки притъпяването на сетивата от годините, студа, глада и желанието ѝ да се настани тук, до тухлената пещ, далеч от виенето на кучетата и подсвиркванията на момчетиите, съзнанието ѝ е обзето от поетична носталгия – връща се към спомените си, а уморените ѝ очи обхождат с поглед площада. Оголен декемврийски пейзаж, безлюден и унил, когато цялата природа вече е потънала в равнодушие, а стволовете на дърветата протягат ръце като лондонски просяци, опиянени от жестока ненавист. На хоризонта се очертават лозови насаждения, тъмни маслинови горички и заоблени хълмове с мелници. По посока на Видигейра в мъглата се откроява черна линия, която най-вероятно е часовниковата кула, а вдясно подобно на пътека се белее гробището. Бавно, с приплъзването на погледа по линията на хоризонта, баирите се замъгляват, фигурите малко по малко губят очертанията си и цялата планинска верига се обагря в светлосив низ от театрални завеси, които бледнеят все повече и повече.

Ах, какъв покой! Някаква недействителна ефирна божествена същност милва пирените и бързеите. Понякога си служа с различни степени на черното, в съзнанието ми като номади изникват сивкавобели съмнения: наченки на мечти, скитащи души, които не намират покой, зиморничави нощни козодои, които намират подслон при скалните развалини… Тъжен акорд долита от пресъхналия магарешки бодил откъм крайбрежните угари, от голия глог и от ниските диви маслинови дръвчета при стръмнините. Ручеят ромоли по скалите, между тръстиката и тополите, чиито клони разсичат простора, немощни и бели, с по някой гарван сред листака.

От другата страна има полукръгли терени и ровове, могат да се различат силуетите на високи ясени в седефен лунен тон, преливащ в черно и бяло на места, сякаш са рисувани с въглен и сребрист молив.

Цялата тази белота приижда от далечния хоризонт към погледа на просякинята като усещания, несвързани с образите, откъснати от останалия пейзаж; белота, която би могла да се дължи на отраженията на снега, на лунната светлина, на замръзналата вода, защото мъглата е изпълнила нощта с фантазми и поставя напълно невписваща се фигура в тази баладична картина.

Но старицата усърдно се взира за нещо в подножието на планините. Това е малкият манастир на капуцините, чиято разруха бледнее между маслиновите гори на фона на селцата около Вила де Фрадеш. Там минава ограждащият зид, преди да се скрие сред кипарисите. В онова ограждение, след оскверняването на манастира, някога се намираше гробището – малко, селско, с маргаритки, диви смокини и пръснати черепи, но без помен от кръст или мавзолей, които да отдават почит на положеното там тяло на когото и да било. На това място почиват роднините и приятелите на бедната жена – родителите и братята, децата и внуците; единствено тя, скитаща от село на село, без обич, която да я закриля, без приятелска дума, която да я утеши, броди по света и проси от врата на врата!

Двайсет и две години минаха, откакто тя напусна родното си място, а само четири-пет пъти ѝ се случи да мине през него като засрамена странница с поглед, забит в земята. Видя, че църквата е отворена, но се побоя да влезе; мина много близо до богаташките къщи, но я достраша да проси от прислугата; а по-късно, когато камбаните забиха за вечерната служба, падна нощта и остана да послуша отдалеч познатата селска глъчка. Ах, врявата, която вдигаха хората на връщане от работа, – подрънкващи хлопки на мулета, тракане на разнебитени коли, размяна на пожелания за приятна вечер, пеещи в един глас копачи по пътищата, пращене на цепеници в огнищата, а най-накрая, при чучурите на чешмите, тълпата от жени оставя за малко стомните, за да обсъди с кикот забавните клюки от седмицата!

Денят угасва в сладка меланхолия и големи облаци препречват сумрачната руменина на залеза. Мъгла обгръща върховете на дърветата, бегли светлинки проблясват по влажната земя, нечий глас се носи и шепне на билките.

Свърши се, свърши се! Клетата жена се спуска през глинестата почва, връхлетяна от всичко – спомените, нощта, студа, глада… Не, няма да почива в мир сред другите, в бедното гробище на своето село, в което прелитат сови и керкенези; родният ѝ дом бе разрушен; изкорениха лозето, което властите бяха насадили преди петдесет години под зоркото око на добър земевладелец. Никой в селцето вече не помни Жозефа, вдовицата на Праташ, майка на една хубавица, която сега обикаля по панаирите с цигара в уста и прекарва зимата в прегръдките на войници в някакво селце със съмнителна слава в Ещремош. Силна светлина я поразява, когато се приближава до пещта. Навесът се намираше от другата страна, на стръмния склон, който се спускаше от баира, но там има хора, чува се мъжки глас… Бедната старица! Къде да отиде по това време, за да прекара нощта?

За миг тя все пак пристъпва, готова да се приближи до пещта и да помоли да се сгуши при огъня на приютилите се под сайванта. Но тутакси размисля: „Що ли за хора са? Дали ще проявят милосърдие към нея?“ Неясен страх се спуска по крайниците ѝ – крачка по крачка се опитва да се отдалечи… Но колко вкочанени са краката и ръцете ѝ! Някакво вцепенение сковава движенията ѝ, вдървява пръстите ѝ и натежава на клепачите ѝ с оловна сънливост. По полята се носи необичайна страховита тишина, в чийто небосклон отеква само лаят на кучетата от оборите. Сланата се стели като бял килим върху браздите на угарите и гори нивите с бакла. Светлината, която идва от навеса, е все по-уютна; безброй искри се реят във въздуха сред пушека от влажните маслинови цепеници, които пращят и горят с игриви и весели пламъчета. Тогава тя се поддава, решава да пристъпи в осветената част и да поиска подслон от непознатите, които са я изпреварили.

Стигнала е почти до излаза на стряхата, прикрита от няколко дървета близо до реката, когато внезапно прокънтява мощен вик, започнал минорно, за да премине след това в неистов вой, предизвикан от разкъсваща болка.

 

***

 

При първия вик някакъв мъж, който бе приклекнал край огъня, рязко се изправя и за момент остава неподвижен, ослушвайки се в нощта – попива звуците от площада, докато размотава пояса си от кръста. Старицата познава този вик – едновременно страховит и нежен; мъчителен и омаен. Жените, които го надават, първо са съпруги, а после майки.

В заслона имаше родилка, която се нуждаеше от грижи. Желанието на старицата беше да се притече на помощ, но от сенчестото си кътче клетата жена се колебае, щом съзира мъжа да обикаля гневен под навеса; да крачи напред-назад, да прикляка за миг над силуета, избухващ в мъчителни конвулсии навътре в заслона. Мъжът я ругае, крещи, кара я да замълчи, все по-заканително я заплашва с бой заради виковете, които могат да ги издадат.

По едно време недалеч им се причува скърцане на колела, може би от кола, която кара някого на коледната литургия. Но разяреният мъж не знае граници и тича към жената с присвит юмрук, готов да я удари, в случай че продължи с издайническите викове. И наистина по пътя преминава впряг от мулета и червеникави фенери просветват сред дърветата. Тогава мъжът се спуска и впива смъртоносно палци в гърлото на жената.

– Млъкни или ще те убия!

Гласът ѝ – глух, слаб, разтреперан, даже покорен – избухва и диво се извисява до необуздан и бесен писък.

– Млъквай, по дяволите! Млъквай, глупачке!

Клетата майка едва съумява да потиска виковете, които тласъците изтръгват от нея със страховити болки, сякаш трийсет груби ръце малко по малко изкормят вътрешностите ѝ. Впрягът вече отминава с бързото чаткане на своите четири испански мулета… Няколко гарвана надават сънените си грачения сред буките и пейзажът отново застива в тишина сред мрака и сенките, сред ромоленето на потока и лая на кучетата от оборите. В този момент просякинята пристъпва, излиза от сянката, готова да се жертва, изпълнена с чисто състрадание към клетницата, която нещастието е тласнало да роди в една съборетина, без дори да има кой да я стопли, както Богородица дъхът на кравата и магарицата и нежните грижи на дърводелеца.

Но всичко бързо преминава. Виковете бяха свършили; бавно и зловещо мъжът отново се беше присвил край огъня с изражение на извратен грубиян – получовек, полуживотно, – а блясъкът в погледа му издаваше необикновено лукавство. Той беше свалил елека си, ръкавите на блузата му са запретнати, а ръцете му оцапани в кръв.

– Момиче или момче? – попита жената.

Известно време беше превързвал болезнения ѝ корем с пояса и не отговори. Кулата във Видигейра бе ударила полунощ и във Вила де Фрадеш веднага се понесе камбанният звън за коледната литургия. Снеговалежът беше замрял из полетата, а необятният син небосклон бе озарен от звезди и лунна светлина. Но дори това не придаде покой на обстановката. Загадъчни форми никнеха от земята, тлеещи фигури блуждаеха в пустите канавки край нивите с ръж.

Усещане за страдание и горещи молитви се носеше из простора, близо до тополите: водата ромонеше кротко и потайно като печална песен, а някои от отсечените дънери в нощта добиваха човешки облик, който плашеше мъжа до смърт.

Той пак се надигна бавно и се ослуша. Жабите най-сетне бяха замлъкнали в понорите, в тишината пърхаха безшумните криле на бухали, които кръжаха около тухлената пещ. Въпреки студа тази коледна нощ беше изпълнена с нежност и фини багри, разливащи се в небето, които вятърът разпръскваше една след друга:

– Дай ми детето – каза жената. – Искам да го накърмя. Не искам да умре от студ милото!

Той държеше изцапаното в кръв отроче, което трепереше от студ и инстинктивно присвиваше устенца, готово да засуче. Това навярно щеше да разтопи от умиление някой друг баща. Но този излезе от навеса с детето, висящо на една ръка, с умопомрачен и страховит вид на убиец.

След като го беше съзряла, старицата беше протегнала ръце от кътчето си. Той се заклатушка напред-назад, сред стволовете на буките в шубрака; беше оцапан от калта, но не намираше покой никъде, сякаш, крачейки, се отдалечаваше от безумието, което го разкъсваше.

Край реката имаше голям скален блок. Той поспря. За миг лицето му се беше състарило, ветрила от бръчки лъщяха в ъгълчетата на клепачите, по челото и бузите, а краищата на бледата му пресъхнала от умоляване уста бяха увиснали в терзание, докато мъртвешките му устни се гърчеха в спазми.

Още веднъж хвърли поглед наоколо, изпълнен със свирепо подозрение, че го наблюдават; после вдигна ръка с малкото, висящо за крака във въздуха като заек… Лунната светлина обаче не му даваше мир.

Беше отстъпил назад, обезкуражен и бесен на самия себе си; мърмореше клетви на глас. Но изведнъж го обзе пристъп на безумие и грубо, със сумтене на теле, удари малкото в скалата. Ударът беше отекнал в канарата дълбоко, угнетено и затихна мрачно и глухо. Това продължи само миг, след който всичко се върна към обичайния си зимен унес.

Мъжът постоя приведен над заледената тиня в реката, в далечината витаеше празничен дух, докато най-сетне излезе от тревата с трупа, увиснал за краката и целия облян в кръв – малък труп на новороден принц, закръглен и морав; принц, чиито устенца се извиваха в невинна усмивка и чиято душа в този час навярно се присъединяваше към шествието от богоизбрани, което всяка година възражда заедно с Младенеца вярата на простите люде в приказната легенда за Коледа.